Кауи Харт Хемингс
Потомците (11)

11

Караме по магистралата и засядаме в трафика зад един пикап. На задното стъкло има изрисувана със спрей жена с огромни гърди. Пикапът е широк и не мога да видя причината за задръстването, но сигурно няма такава. Трафикът е мистериозно нещо — като мозъка, грима и десетгодишните момичета. Обривите на Скоти са се покрили с мехурчета и аз хващам ръката й, когато започва да се чеше. По кожата й има бели петна от солената вода. Не й позволих да се изплакне на душовете, защото солта трябва да остане в раните й.

— Да не ти е лошо? — питам. — Гади ли ти се?

— Мисля, че съм изстинала — подсмърча тя.

Няма да си признае, че й е зле от отровните мекотели, сред които се е напъхала сама. Нещастна е и мисля, че няма да настоява да отидем в болницата, защото е разбрала, че в крайна сметка историята й не е забавна.

За да я разведря, казвам:

— Утре ще трябва да си обръснеш краката, за да не ти останат отровни власинки от пипалата.

Тя поглежда краката си, покрити с тънки кафяви косъмчета, и се усмихва.

— Рейна ще се побърка. После ще трябва постоянно да се бръсна, нали?

— Не — казвам. — Само веднъж и край.

— Мислиш ли, че таралежа го е заболяло колкото мене? — пита Скоти.

— Не знам.

Чувам музиката от пикала. Не е точно музика, а бумтене, от което прозорците ни вибрират. Замислям се за морския таралеж. Никога не съм се сещал, че и той може да изпитва болка.

— Защо всички ги наричат само галери?

— Съкращаваме названията и така забравяме произхода на нещата.

— Или пък бащите лъжат за имената.

— И това също.

Задръстването се отпушва магически, но аз пропускам отбивката за вкъщи. Скоти не забелязва.

Миналата седмица, когато с д-р Джонстън обсъждахме невъобразимата алтернатива, той каза, че при пациенти като Джоуни, чието завещание забранява изкуственото поддържане на живота им, семейството канело у дома приятели и роднини, за да им се обясни всичко и да могат да се сбогуват.

— Сами ще решат кога да я посетят и какво да й кажат. Когато дойде моментът да спрем системите, те ще са свикнали с тази мисъл. Поне доколкото е възможно.

Слушах го така, както се слуша стюардеса, която ти обяснява какво да правиш при аварийно кацане на вода.

План Б.

Виждам море от червени светлини и намалявам скоростта. Задачата ми е да събера всички и да им кажа, че трябва да я оставим да си тръгне. На никого няма да съобщавам по телефона, защото току-що разбрах какво е да чуеш новината по този начин. Ще имам може би седмица, както каза докторът, но подготовката е смазваща. Как ще се науча да се оправям с всичко? Как ще се сбогувам с жената, която обичам толкова, че дори не се замислям колко.

Не съм сигурен дали е редно да разкарвам Скоти със себе си, но не искам постоянно да завися от Естер. Не бива да завися от никого. Трябва да се оправям сам с дъщерите си. Вече реших, че тази вечер и двете ще спят у дома.

Виждам отбивката за летището и поглеждам часовника на таблото.

— Какво правим? — пита най-накрая Скоти.

Над главите ни забучава самолет. Поглеждам нагоре и виждам големия му сив търбух, увиснал в небето.

— Отиваме да приберем сестра ти.