Кауи Харт Хемингс
Потомците (34)

34

Самолетът в 9:15 ч. е изненадващо пълен. Туристите носят торбички със сувенири, за да докажат, че са били тук. Представям си куклите, облечени като танцьорки на хула, тениските и ядките макадамия в найлоновите им пликове. Сигурно са гравирали хавайските си имена на златни гривни и когато се върнат у дома, ще нарекат кучетата или децата си Лани и Коа. Мислех си, че и ние ще имаме нещо като подарък за жена ми — един мъж, — но се връщаме без никакъв сувенир.

Позите на момичетата издават, че са унили и смазани от умора. Мога да се закълна, че Скоти е отслабнала през последните няколко дни. Тя спи до мен. Сивото боцкащо одеяло на авиокомпанията е преметнато на главата й като качулка и под него лицето й изглежда ужасно зле. Като на наркоманче или призрак. Не бива да забравям да храня децата редовно. Трябва да съм сигурен, че се къпят и си мият зъбите, ходят на медицински прегледи и си вземат учебниците за училище. Трябва да ги накарам да спортуват, да имат добри приятели, да учат и да четат книги. Трябва да им кажа да не пушат и да не правят секс, да не се качват в коли на непознати или приятели, които пият. Трябва да се научат да пишат благодарствени писма и да изяждат всичко в чиниите си. Трябва да казват „да“, а не „аха“, да слагат салфетки на скута си, да дъвчат дъвките си със затворена уста. Трябва ми повече време.

— Какво стана? — пита Алекс.

Посочвам Скоти и слагам пръст на устните си, за да се измъкна от отговора.

— Тя е добре — казва Алекс. — Кажи ми той кога се връща?

Сид се навежда към нас. Аз гледам втренчено пред себе си, но усещам погледите им върху лицето си. Не знам какво да кажа. Прилича на проблема, който имах с историята за акулата. Чувствам, че непременно трябва да скрия част от информацията, за да имат момичетата по-добро впечатление за майка си. И все пак не съм сигурен кое впечатление е по-благоприятно — онова за Джоуни, която е влюбена и обичана страстно и безразсъдно от някого, или впечатлението за измамената и отчаяна Джоуни. Тя никога няма да разбере грешката, която е допуснала, а аз не знам дали това ме радва, или ме кара да се чувствам измамен.

— Беше шокиран — казвам.

— Съжалява ли? — пита Сид. — Надявам се, че съжалява, човече. Ти можеше да кажеш на жена му, но не го направи. Дано да съзнава, че е голям късметлия. Аз бих й казал всичко. Тя заслужава да знае. Иначе до края на живота си ще си остане тъпа кучка.

— Успокой се — казвам аз. — Не е нужно да бъдеш гаден.

Алекс слага ръка върху крака на Сид и аз виждам как кракът му потрепва. Тя му влияе добре. Чудя се на какво толкова се гневи това момче. Помня как на идване се беше втренчил в инструкциите за безопасност. Изваждам ламинирания картон от джоба на седалката с надеждата да отклоня вниманието на Алекс и Сид. Гледам как пътници се качват върху сал в океана, а на хоризонта не се вижда суша. Спасителните им жилетки са надути. Един азиатец се усмихва леко.

— Дрехите им дори не са мокри — отбелязва Алекс, гледайки картона.

Почуквам с пръст по снимката на самолета, който още не е потънал.

— Връща ли се да я види или не? — пита Сид.

— Мисля, че не — отговарям аз.

Слаба, уязвима, страдаща, употребена. Чудя се дали в очите на Алекс всички тези неща биха направили майка й по-близка и нуждаеща се от любовта й.

— Мисля, че той все още много обича Джули — казвам аз.

— Ти да видиш — подмята Сид. Докато изрича тези думи, той се обръща на другата страна и се заглежда през прозорчето. — Ако я е обичал, нямаше да чука жена ти.

— Сид — намесва се Алекс и гласът й е учудващо спокоен. — Моля те, млъкни.

— Да — добавям аз и се опитвам да прозвуча също толкова спокойно. — Моля те.

Появява се късче от Хонолулу и светлини над хълмовете, после тъмно пространство и отново дълга редица светлини. Винаги е странно да ти се напомня за живота на другите около теб. Зад всяка светлина има някой човек или семейство, или такъв като мен, който изживява труден момент. Чувствам, че самолетът се спуска, после облак скрива гледката и скоростта става осезаема.

— Мисля, че трябва да се прибереш вкъщи — казвам на Сид. — И да видиш майка си.

Той гледа през прозорчето.

— Сид, чу ли какво ти казах?

— Не мога — отвръща той.

— Разбира се, че можеш. Майка ти сигурно иска да си бъдеш вкъщи.

— Тя ме изгони — казва той.

Опитвам се да срещна погледа на Алекс, но тя не гледа в моята посока. Ръката й все още е върху бедрото на Сид и двамата изглеждат абсолютно непроницаеми. Появяват се пистите. Връщаме се към реалността и от онзи муден и безгрижен остров ни делят много мили.