Кауи Харт Хемингс
Потомците (10)

10

Декоративните храсти на клуба са покрити с дъски за сърф. Доскоро имаше вълни, но сега морето е спокойно. Вървим по пясъчната пътека под ресторанта — тераса с коралови колони и вентилатори на тавана. Преди сто години дядото на моя братовчед, който бил любител на водните спортове, взел под аренда този плаж, собственост на кралицата, за десет долара на година. Във фоайето на клуба, до снимката на Дюк Каханамоку, има гравиран надпис: НЕКА ТОВА БЪДЕ МЯСТО, КЪДЕТО ЧОВЕКЪТ ОБЩУВА СЪС СЛЪНЦЕТО, ПЯСЪКА И МОРЕТО И КЪДЕТО ЦАРЯТ РАЗБИРАТЕЛСТВО И АЛОХА. НЕКА ТО БЪДЕ ДОМ НА СПОРТОВЕТЕ НА СТАРИТЕ ХАВАИ. Днес тук всеки може да общува със слънцето, пясъка и морето при първоначална вноска от 15 000 долара, месечна такса и покриване на условия за прием, които не допускат случайни хора. Това исках да обясня на Скоти, когато бащата на приятелката й не беше приет в клуба. Управителният съвет мислеше, че той има връзки с Якудза.

Харесвах бащата, който беше мълчалив човек. Толкова много хора могат да ти проглушат ушите с празни приказки, докато той никога не говореше излишни неща. Слуховете, че е свързан с японската мафия, засилиха симпатиите ми към него.

Следвам Скоти покрай отворените прозорци с дървени щори. Тя се качва по стълбите към ресторанта, който е сравнително празен. Всички са навън, отдадени на спортовете на старите Хаваи и спортовете на новите Хаваи — клубът се слави с плажния си волейбол. Топките постоянно изхвърчат от игрищата и падат на главите на нищо неподозиращите хора, които си правят слънчеви бани.

— Не можем да си тръгнем, докато не ми се случи нещо смешно, тъжно или ужасно — казва Скоти.

— Искам да си ми пред очите през цялото време.

— Неее!

— Да! Не държа да си залепена за мен, но сама няма да ходиш никъде.

— Не е честно. Излагаш ме. — Тя се оглежда наоколо.

— Все едно ме няма — казвам аз. — Това не подлежи на обсъждане. Приятелките ти така или иначе са на училище.

И тя трябва да се върне там. Ще мога да работя, а тя ще учи. Не знам защо изпитвам нужда постоянно да е пред погледа ми.

Скоти посочва масите в края на ресторанта и ми казва да седна там. На една от тях няколко жени играят карти. Харесвам ги — около осемдесетгодишни са, но с тенис полички, макар че не мога да си ги представя на корта.

Скоти се отправя към бара. Джери, барманът, ми кимва. Гледам я как се покатерва на едно от високите столчета и Джери й прави детско дайкири, после й дава да опита няколко от неговите фреш изобретения.

— Гуавата е хубава, но от лайма ми изтръпнаха зъбите — чувам я да казва.

Преглеждам вестника, който взех от стариците. Преместих се по-близо до бара, за да я чувам и наблюдавам.

— Как е майка ти? — пита Джери.

— Още спи.

Краката й не стигат до металната релса и тя ги кръстосва. Мъчи се да пази равновесие.

— Прати й поздрави от мен. Кажи й, че всички я чакаме.

Скоти преценява думите му и отвръща:

— Аз не разговарям с нея. — Честността й ме изненадва.

Джери пръсва топка сметана върху дайкирито й. Тя отпива от чашата си и разтрива глава. Отново повтаря жеста, след което се завърта на столчето. Прави снимка на Джери и запява:

— Всички ме обичат, но не и моят мъж. Ще се напия, сипи едно „Куерво голд“, Джери миличък.

Джери раздига бутилките от бара, за да вдига шум.

Чудя се колко често е пяла тази песен Джоуни. Дали това е обичайният й начин да си поръчва текила?

— По две от всичко! — крещи Скоти в ролята на майка си.

Искам да отърва Джери от нея, но не помръдвам. Оставям го да се оправя сам с неудобната ситуация.

— Кои други песни обичаш? — пита той. — Изпей ми някоя от тях.

Зяпам перките на вентилаторите отгоре. Слънцето напича дясната ми половина и затова премествам стола си малко по-навътре.

Вдигам вестника, който уж чета, и погледът ми попада на рубриката „Нашата гордост“ — за постиженията на децата от острова. Тя разказва за онези, които олицетворяват духа на алоха, имат висок успех или са направили нещо забележително — участвали са в маратон с протеза на левия си крак или са дарили барбитата си на децата в Зимбабве. Не я понасям, също както и лепенките по колите с хвалби от сорта „Първи в класа“ или „Детето ми е отличник“. Никое от моите момичета няма да влезе в тази рубрика.

Чувам гласа на Скоти и оставям вестника. Виждам, че гледа през рамо към задничето си, което кълчи на столчето.

— Харесвам се така, дупето ми е мечта — пее тя.

Стига толкова! Надигам се, но в този момент забелязвам Трой, който върви към бара.

Огромният незлоблив рус Трой с убийствен загар. Бързо вдигам вестника и се скривам зад него. Дъщеря ми млъква. Ентусиазмът й се е изпарил. Сигурен съм, че и Трой се сепва, като я вижда, но вече е късно да се върне назад.

— Хей, Скоти — чувам го да казва. — Ето те и теб.

— Ето те и теб — отвръща тя с неузнаваем глас. — Буден си. Усмихни се. — Чувам щракването на фотоапарата й.

— Ааа, благодаря, Скоти!

Трой е от бавно загряващите. Прадядо му е изобретил пазарската количка, така че Трой не е направил нищо в живота си, освен че е преспал с много жени и… стана причина за комата на жена ми. Вината не е негова, но той не пострада. Стана по време на ежегодното състезание с моторни лодки. Двамата участваха с дванайсетметров скутер катамаран. Джоуни беше единствената жена в този кръг. Трой ми обясни, че на осмата обиколка в един момент се оказали зад някаква друга лодка и той се опитал да я заобиколи и изпревари. Разстоянието било малко и затова рязко завил наляво.

— Как така ти си завил? — попитах аз.

— Аз бях на кормилото — каза той. — Този път Джоуни беше втори пилот. Много исках аз да карам.

Тъкмо когато заобикаляли една веха и Трой пак се опитвал да задмине другата лодка, ги повдигнала огромна вълна, завъртяла ги и Джоуни изхвръкнала зад борда. Не дишала, когато спасителите я извадили на брега. Трой само повтарял: „Много вълни, много вълни“. Това беше първият път, в който Трой бе поел кормилото. Винаги дотогава караше Джоуни.

— Ходил ли си при нея? — пита Скоти.

— Да. Баща ти беше там.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че на катамарана му няма нищо и я чака. Казах й, че е смела.

Какъв неандерталец! Мразя когато хората казват на някого, че е смел, когато той дори не може да диша сам. И Джоуни би се по-дразнила.

— Ръката й помръдна, Скоти. Мисля, че наистина ме чу.

Трой е гол до кръста. Винаги ходи така. Има мускули, каквито не съм си представял, че съществуват. Атлетичен е, богат и тъп, а очите му са с цвят на хотелски плувен басейн. От типа хора, с които Джоуни се сприятелява.

Тъкмо мисля да сваля вестника, когато чувам дъщеря ми да казва:

— Тялото има естествени реакции. Когато отрежеш главата на едно пиле, тялото му тича наоколо, но то си е умряло пиле.

Чувам покашлянето на Джери, после Трой смотолевя нещо за живота, лимоните и лимонадата.

Когато преставам да се крия, виждам, че Трой се отдалечава от бара, а Скоти бяга към стълбите. Хуквам след нея. Тича към кораловата стена. Настигам я точно преди да скочи. Очите й са пълни със сълзи и тя вдига лице, за да не потекат, но те все пак потичат. Идва ми да направя същото — да коленича до нея и да заплача.

— Не исках да кажа… умряло пиле — проплаква тя. — Просто мама винаги потрепва. Това не значи нищо!

— Хайде да си ходим.

— Защо всички тук се скъсват да спортуват? И ти, и мама, и Трой си мислите, че така сте върхът. Защо не се запишеш в читателски клуб? Защо мама не си остане за малко вкъщи, просто да разпусне?

Прегръщам я и тя не се отдръпва.

— Не искам да умре.

— Разбира се, че не искаш. — Пускам я и се навеждам да надникна в кафявите й очи. — Разбира се.

— Не искам да умре така — казва Скоти. — В някакво си състезание. Чух я да казва: „Ще си отида, докато тече купонът“. Надявам се да си отиде от царевично зърно в кривото гърло или като се подхлъзне в банята, когато е вече много, много стара.

— Господи, Скоти, какви ги говориш? Хайде да се прибираме. Нали не си ги мислиш сериозно тези неща? Мама няма да умре.

Лицето й е подпухнало, косата й е мазна. В погледа й се чете възмущение. Изражение на възрастен човек.

— И знаеш ли, тя мисли, че си страхотна. Мисли, че си най-хубавото, най-умното и от време на време най-глупавичкото момиче на света.

— Мисли ме за страхливка.

— Не е вярно. Откъде ти хрумна?

— Не исках да се кача на скутера и тя каза, че съм бъзла.

— Пошегувала се е. Мисли, че си най-безстрашното момиче на света. Каза ми, че понякога се плаши от смелостта ти.

— Сериозно ли?

— Самата истина.

Джоуни често казваше, че отглеждаме две страхливки, но от всички лъжи, които изричам, тази е най-необходимата. Не искам Скоти да мрази майка си, както Александра навремето, а може би и сега.

— Отивам да плувам — казва Скоти.

— Не. Нямаме повече време.

— Моля те, тате! — Хваща ме за врата и прошепва в ухото ми: — Иначе хората ще разберат, че съм плакала. Пусни ме за малко във водата.

— Добре. Чакам те тук.

Скоти пъхва фотоапарата в раничката си, съблича се, подхвърля ми дрехите си, подава ми двете снимки и скача от кораловата стена. Притичва през плажа и се гмурка във водата. Струва ми се, че минава цяла минута, преди да подаде глава на повърхността. Седя на стената и я гледам, наблюдавам и другите деца и техните майки. Майките са се натоварили с безброй неща: закуски, играчки, чадъри, плажни кърпи. Аз не нося нищо, дори хавлия за Скоти. Отляво има малък риф. Виждам, че в дупките са се настанили морски таралежи. Още не мога да повярвам, че Скоти е ударила с гола ръка един от тях.

Разглеждам снимката на Джери, после тази на Трой. Има неподправена усмивка и лъщящи мускули, сякаш ги маже с олио. Заведението на терасата се изпълва с хора и техните розови, червени и бели коктейли. Един старец излиза от водата, понесъл на рамо кану. На лицето му трепти уморена усмивка, сякаш току-що се завръща от морска битка.

Лампите на ресторанта светват. Виждам увеселителните корабчета, които минават покрай ветропоказателя и се насочват към брега. Слънцето се е превърнало в разливащо се на вълни петно. Наближава часът на зеления лъч. В мига, в който слънцето залезе, понякога на хоризонта проблясва зелена светлина, която сякаш идва от морето. Очакването на зеления лъч тук е нещо като обществено занимание — хората гледат към хоризонта с надеждата да зърнат този рядък оптичен феномен. Трябва да закарам у дома Скоти и да отида до болницата.

Децата излизат от водата и тичат към хавлиите, които майките протягат към тях. Чувам как една от тях вика към морето:

— Не стой вътре, детенце! Те са навсякъде.

Скоти е единственото дете, което още плува. Грабвам нещата й и скачам от стената.

— Скоти! — крясвам. — Веднага излизай!

— Водата гъмжи от португалски галери — казва ми жената. В крака й се е вкопчило дете на две-три години. — Сигурно приливът ги е изтласкал насам. Това вашата дъщеря ли е? — пита тя и посочва Скоти, която вече плува насам.

— Да — казвам. Моята е, но не знам какво да правя с нея.

Скоти най-после излиза на пясъка. Държи в ръката си португалска галера — мекотело, подобно на медуза. Тялото, прозрачен син мехур, лежи на дланта й, а лилавата опашка от безброй пипала се е увила около китката й. Грабвам една клечка и махам галерата от ръката й.

— Какво си направила? Защо вършиш такива глупости? — Спуквам мехура, за да не се опари някое друго дете.

Хлапетата наоколо виждат продълговатия червен белег на ръката й и се дръпват назад. Малкото дете се приближава към галерата. „Балонче?“ — казва то и посяга да я вдигне. Майка му го сграбчва и го изтегля настрани. То се тръшва на пясъка и заплаква.

— Да повикам ли спасителя? — пита жената.

— Ще се оправя — казвам аз. — Скоти, иди да си намокриш ръката. — Тя се запътва към терасата. — Не! В солената вода.

— Не ми е само по ръката. Плувах сред цяло… цяло стадо.

— Добре ли си? — пита жената.

Другите деца се отправят към водата и тя започва да им крещи и да ръкомаха като съдия на мач.

— Всичко е наред — отговарям с надеждата да се махне. Детето й още циври, което е адски дразнещо. Не може ли да му запуши устата с биберон или бонбонче? Обръщам й гръб и тръгвам към океана. — Защо си се мушнала сред тях, Скоти? Как си могла да издържиш такова нещо?

Галерите са ме парили стотици пъти — не е толкова страшно, но се обзалагам, че децата плачат в такива случаи.

— Реших, че на мама ще й е забавно да чуе как са ме нападнали стадо горелки.

— Не се казват горелки, нали знаеш?

Когато Скоти беше малка, понякога Джоуни ми я оставяше на плажа и отиваше да тренира. Седях на пясъка близо до рифа с няколко кутийки бира до мен и гледах залеза. Тя ми сочеше разни морски животни, а аз им измислях имена. Наричах португалските галери „горелки“, защото отровните им пипала изгарят кожата. Казвах на морския таралеж „бодлив сюнгер“, а на водните костенурки — „кокалести бабички“. Исках да й е забавно, но сега се притеснявам, че Скоти не се интересува от истината за нещата. Боя се, че моите уроци ще ни създадат проблеми.

— Как да не знам, казват се „портокалски галери“, но ние им викаме иначе на шега. На мама ще й хареса тази морска битка.

— Не са портокалени, а португалски. Португалски галери, това им е истинското име.

— Ооох, сърби ме! — Тя излиза от водата и започва да се чеше. Цялото й тяло става на червени ивици.

— Не съм доволен — казвам. — На мама не й трябват шегички, а истински неща. Да й кажеш например че ти липсва.

— Добре, да отиваме при нея. Ще й разкажа как съм била нападната току-що, то е истина. Беше си като малка война.

— Трябва да се приберем вкъщи и да ти сложим олио и лед. От оцета кожата ти ще се възпали още повече и ако си мислиш, че ще ти мине от пикнята на оня жираф, много се лъжеш.

Тя се съгласява, сякаш е подготвена за всичко — за паренето, сърбежа, болката, лечението. Моите упреци не я притесняват. Снабдила се е с нова история и започва да разбира, че физическата болка се понася по-лесно от душевната. Не ми е приятно, че го научава на тази крехка възраст.

— В болницата ще имат мехлем и лед — казва тя.

Изкачваме се по пясъчния склон към клуба. Трой е седнал на терасата с хора, които познавам. Поглеждам към Скоти да проверя забелязала ли го е и виждам, че му показва среден пръст. Цялото заведение ахва, но аз се сещам, че причината е зеленият лъч. Пропуснах го. Слънцето е залязло и небето е розово. Посягам да разваля неприличния жест, но само го коригирам леко.

— Ето така, Скоти. Не оставяй средния си пръст да стърчи самичък. Повдигни малко и съседните два. По-хитро е, нали?

Трой ни зяпа и се усмихва глуповато. Объркан е и не знае как да реагира.

— Хайде, стига толкова.

Изведнъж ми става жал за Трой. Сигурно се чувства ужасно. Слагам ръка на рамото на Скоти и тя подскача. Сещам се, че всичко я боли.

— Не можем ли да идем в болницата? — настоява тя.

Минаваме покрай съблекалните на път за гаража.

— Ще те закарам вкъщи — казвам аз.

— Имам да разказвам на мама перфектна случка. — Гласът й ехти в гаража. Тя спира на място и не помръдва.

— Веднага тръгвай!

Скоти клати глава. Улавям я за ръката, но тя се отскубва.

— Искам при мама! До утре ще забравя какво имам да й разказвам.

Сграбчвам я за китката, този път здраво, и тя се разпищява. Оглеждам се, пускам я и продължавам напред, но тя не спира да пищи. Започвам да й крещя и гневните ни викове се блъскат в стените.

Скоти е в колата и ме гледа намръщено през прозореца. Решавам да се обадя на д-р Джонстън, преди да потеглим. Не ми се ходи в болницата, имам да върша толкова неща. Скоти натиска клаксона, но аз не й обръщам внимание. Той вдига още на първото позвъняване.

— Може ли да говорим сега? — питам. — Просто ми кажи всичко. — Стоя в гаража и гледам към Скоти в колата.

— Налягането в мозъка й се повишава — казва той. — Направихме й пункции, можем да прибегнем и до операция, но се боя, че при кома десета степен това няма да помогне. Сигурно си забелязал, че напоследък клепачите й не потрепват и няма никакви движения на тялото. Пораженията на мозъка й са много сериозни. Съжалявам… — казва той. — Говорили сме за онази… за онази възможност…

Искам да му помогна. Няма да го измъчвам да изрича всичко, до последната дума, пред някого, когото познава от деня на раждането му.

— План Б? — питам аз.

— Да, колкото и да ми е мъчно. План Б.

— Добре — казвам. — Добре. Ще се видим утре. Сега ли трябва да стане? Веднага ли трябва да изключиш системите и апаратите?

— Ще изчакам да се видим утре, Матю.

— Довиждане, Сам.

Затварям и ме е страх да вляза в колата. Едно дете чака вътре с надеждата да оправя нещата. Дете, което мисли, че майка му ще се събуди, така че баща му отново да може да се оттегли и да се появява само за вечеря или някакви забавления. Стоя неподвижен и мисля за план Б. Той означава, че жена ми е в персистентно вегетативно състояние. Има тежки неврологични травми. Ще разговарят с мен за даряване на органи. План Б означава, че ще престанем да я храним, да се грижим за нея, да й помагаме да диша. Системите ще бъдат изключени, лечението ще спре. Това означава, че ще я оставим да умре.

Чувам автомобилни гуми откъм завоя и след миг виждам приближаваща се кола. Избърсвам сълзите, които току-що са потекли. Шофьорката спира, като ме вижда. Тя е старица, която едва се подава зад волана на своя кадилак. Виждам как е вкопчила в кормилото изкривените си пръсти и си казвам: Защо ти е да живееш толкова дълго? Стъклото се спуска, но аз не се отмествам, любопитно ми е да видя как ще успее да ме помръдне.

— Мога ли да мина? — пита тя.

— Извинете — казвам и се отдръпвам от пътя й.