Кауи Харт Хемингс
Потомците (2)

2

Излизам в притихналия коридор. На гишето в централното фоайе има сестри и рецепционистки, както и посетители, които чакат сестрите и рецепционистките да вдигнат очи и да ги забележат. Всеки път, когато минавам покрай стаите на другите пациенти, си казвам да не поглеждам натам, но не мога да се въздържа. Надничам в стаята до тази на Джоуни. Там лежи популярна личност и обикновено вътре е пълно с роднини, приятели, балони, гирлянди от живи цветя и букети, сякаш боледуването е някакво постижение. Днес той е сам. Излиза от банята бос и придържа с две ръце разтворената отзад нощница. Личи си, че извън болницата е силен и твърд човек, но в това облекло изглежда слаб и крехък. Прочита някаква картичка на масата, оставя я и се затътря до леглото. Мразя картичките с пожелания за бързо оздравяване. Приличат на пожеланията за безопасен полет. Вярно, че и в двата случая близките и приятелите няма какво друго да направят.

Продължавам към рецепцията и виждам насреща си Джой и още една сестра. Джой оправдава името си, защото наистина излъчва радост.

— Как сте днес, мистър Кинг? — пита тя.

— Добре съм, Джой, а ти?

— И аз.

— Е, хубаво.

— Днес ви видях във вестника — казва тя. — Взехте ли решение? Всички чакат.

— Джой! — сръчква я възмутено другата сестра.

— Какво? Ние с мистър Кинг сме ей така. — Тя премята средния си пръст върху показалеца.

Продължавам към магазинчето. Не се бъркай където не ти е работа, момиче. Опитвам се да изглеждам безгрижен, но ми става неприятно. Толкова много непознати смятат, че знаят всичко за мен, толкова много хора, особено братовчедите ми, чакат да видят какво ще направя. Едва ли подозират колко малко съм обмислял решението си. След като Върховният съд потвърди разпределението на дяловете и ме обяви за собственика с решаващ глас, поисках да се скрия някъде. Това е твърде голяма отговорност, а и може би се чувствам неловко, че имам такава власт. Защо аз? Защо трябва да съм отговорен за сделката? И какво са направили хората преди мен, за да притежавам толкова земя? Може би трябва да се съглася с идеята, че зад всяко голямо богатство стои голямо престъпление. Нали така беше изразът?

— Чао, мистър Кинг. Ще ви уведомя, ако в утрешния вестник пише нещо за вас.

— Чудесно, Джой! Благодаря ти.

Сигурен съм, че пациентите са се заинтригували от игривата ни размяна на реплики. Защо е този интерес към мен? Може би завистта им се усилва, когато чуят „мистър Кинг“. Все едно аз съм поискал в Кралската болница да се обръщат към мен с кралското ми име, за да се знае кой, кой е. Пациентите се дразнят от това, без да съзнават, че не искаш да си важна персона в една болница. Предпочиташ да си никой — да влезеш, да излезеш и да забравят за теб.

Магазинчето е отрупано с неща, които подсказват загриженост: бонбони, цветя, плюшени играчки. С тях болните се чувстват обичани. Отивам до хладилника в дъното да взема диетични коли. Гордея се с правилото си: никаква захар. Досега не съм изисквал от децата си да спазват конкретни правила. Най-много да съм им казвал: „Не, това не може“.

Преди да платя, се заглеждам в стелажа с картичките. Може би има някоя, която Скоти да подари на майка си и която да говори вместо нея. Оздравявай! Събуди се! Обичам те! Не ме оставяй повече с татко.

Има и картички с изгледи от Хаваите: лава, бликнала от скалите на Големия остров, сърфисти, изскачащи от гигантските вълни на Банзай Пайплайн, фонтан, изригващ от гърлото на кит край бреговете на Мауи, огън, бълващ от устата на танцьор в Полинезийския културен център.

Завъртам стелажа и ето я: Александра. Виждал съм тази картичка. Озъртам се, като че ли върша нещо нередно. Зад мен минава някакъв човек и аз заставам така, че да скрия снимката на дъщеря ми. Когато Александра беше на петнайсет, участва във фотосесия за една фирма, произвеждаща картички. Надписите бяха от рода на „Животът е адски горещ плаж“. Целият бански бе станал на бански от две части, бикините бяха станали на прашки, а прашките бяха изтънели като конец за зъби. Тя и майка й ми казаха за снимките чак след като бяха отпечатани и аз моментално прекратих начеващата й кариера на модел, но от време на време попадам на някоя от онези картички в дрогериите. Има ги най-вече в Уайкики, където не ходи никой от познатите ми, така че обикновено забравям, че тялото на дъщеря ми се продава и се изпраща на хора от места като Оклахома или Айова; от едната страна е Иска ми се и ти да си тук, от другата Алекс, която изпраща въздушни целувки или се пече на плажа в неправдоподобни пози.

Оглеждам се за продавачката и не я виждам. Търся още картички с дъщеря ми, но има само пет бройки от една и съща. Алекс е с бял бански от две части върху дъска за сърф, а някой извън кадър я пръска с вода и тя е разперила ръце да се предпази. Устата й е широко отворена, смее се. Отметнала е глава назад. Тялото й блести от капчиците.

Всъщност тази снимка ми е любимата, ако трябва да избирам, защото поне се смее и прави нещо, което връстниците й биха правили. На другите изглежда възрастна, сексапилна и раздразнена. Създава впечатление, че знае всичко за мъжете и затова е отегчена, макар че гледа съблазнително. Изражение, което един баща не би искал да види на лицето на дъщеря си.

Когато попитах Джоуни защо й е позволила да се снима, тя каза:

— Защото това е моята професия. Искам да уважава работата ми.

— Ти се снимаш за каталози и реклами, което не е срамно.

Веднага разбрах, че не съм казал най-подходящото нещо.

В магазинчето влиза китайка и застава зад касата.

— Вие готов? — пита тя.

Носи пъстро муму върху син полиестерен панталон. Прилича на избягала от лудницата.

— Защо продавате тези картички? Тук трябва да има само такива с пожелания за оздравяване. А тези не са от тях.

Китайката ги взема и ги преглежда.

— Всички еднаква картичка. Иска купи еднаква?

— Не. Питам ви защо ги продавате в болница?

Знам, че нищо няма да излезе от този разговор. Ще бъде едно объркано, мъчително и безсмислено бръщолевене.

— Вие не харесва момичета?

— Харесвам жени, а не малолетни. — Вдигам една картичка, на която пише: Дядо, искам да си здрав! — Ето, такива са подходящи за тук. — Вдигам дъщеря си. — А не такива.

— Това мой магазин. В болница не само местни. Хора прави пътуване, разболява, оздравява и иска нещо за спомен.

— Искат спомени от пътуването си до болницата? Добре, тяхна си работа.

Тя взема картичките и тръгва да ги връща на стелажа.

— Не — казвам. — Купувам ги. Всичките. И тези две коли.

Жената спира. Изглежда объркана, сякаш си е представяла друг край на разговора ни. Не казва и дума, нито ме поглежда, докато маркира покупките ми. Взема парите, връща ми рестото.

— Трябва ми торбичка, моля. — Тя ми подава найлоново пликче, в което скривам дъщеря си. — Благодаря.

Жената кимва, но не вдига поглед. Прави се на заета с касовия апарат. Изглежда, винаги влизам в пререкания със стари китайки.

Връщам се в стая 612 при другата ми дъщеря особнячка. Странно ми е, че държа в ръка копия на Алекс. Само като си помисля, че е била държана тук през всичкото време, а аз чак сега я освободих.

Алекс и майка й имат някакви разногласия. Така се изразява Джоуни, когато я попитам какво става помежду им. „Детинщини, ще й мине“, казва тя, но аз винаги съм мислел, че и самата Джоуни понякога проявява детинщини. По-рано правеха всичко заедно. Представям си, че е забавно да имаш майка, която е млада, хубава и модерна, но някъде след като Алекс престана да се снима, близостта им изчезна. Тя се затвори в себе си. Джоуни се отдаде на тренировки за състезанията. Алекс започна да бяга от къщи. После започна да се друса. Идеята да я пратим в училище с пансион за една година беше на майка й, но през януари предстоеше да се върне у дома и да си учи в старата гимназия. По Коледа обаче стана нещо, скараха се с майка й и тя изведнъж реши, че харесва пансиона. Върна се там по своя инициатива. Питах и двете заради какво е конфликтът и защо Алекс заминава. Така и не получих ясен отговор. Но тъй като винаги жена ми е вземала решенията относно всичко, свързано с дъщерите ни, не се намесих.

— Така ще стане по-самостоятелна — каза Джоуни. — Нека отива.

— Това е положението — заяви Алекс. — Майка ми се е побъркала. Не искам да имам нищо общо с нея, а ти си направи изводите.

Да, положението беше драматично и напрегнато. Мъчно ми е, че стана така, Алекс ми липсва. Понякога си мисля, че ако Джоуни умре, двамата ще се погаждаме добре. Пак ще станем близки. Ще си вярваме и ще се обичаме както преди. Тя ще се върне у дома и няма да прави сцени. Разбира се, не смятам, че така животът ни ще е по-хубав — ужасно е да си го помисля дори, — а и се съмнявам, че Джоуни е причината за всички проблеми на Алекс. И аз имам вина. Не бях най-грижовният баща, който винаги е насреща. Живеех си в свой свят, но се опитвам да се променя. Мисля, че добре се справям.

Заставам пред стаята на жена ми и виждам, че Скоти играе на дама. Маркировката върху линолеума е от дървени шпатули за гърло.

— Гладна съм — казва тя. — Може ли да тръгваме? Взе ли ми кола?

— Поговори ли й?

— Да? — казва тя и разбирам, че ме лъже, защото в такива случаи винаги използва въпросителна интонация.

— Добре. Първо ще минем през къщи.

Скоти тръгва към вратата, без изобщо да погледне майка си. Грабва шишето от ръката ми.

— Можем да дойдем пак по-късно — обещавам ненужно аз.

Поглеждам жена си. На лицето й има лека усмивка, сякаш знае нещо, което не ми е известно. Сещам се за синята бележка. Трудно е да я изтрия от съзнанието си.

— Кажи довиждане на мама.

Скоти спира за миг и пак тръгва.

— Скоти!

— Чао! — крясва тя.

Сграбчвам я за лакътя. И на мен ми идва да се разкрещя, но не го правя. Тя отскубва ръката си. Поглеждам в двете посоки дали някой не ни наблюдава, защото в днешно време не бива да се държиш агресивно с децата. Дните на шамарите, заплахите и захарта отминаха. Сега има терапия, антидепресанти и подсладители. Виждам в дъното на коридора д-р Джонстън, който спира да говори с другите лекари и ми прави знак да го изчакам. Лицето му подсказва, че държи да говори с мен, но на него няма усмивка. Поглеждам в другата посока, после пак към него. Той ускорява крачка, а аз примижавам, все едно не мога да го разпозная. През това време си мисля: Ами ако греша? Ами ако Джоуни не успее да се събуди?

— Скоти, насам сме. — Поемам в обратната посока, а тя се обръща и тръгва след мен. — По-бързо! — казвам.

— Защо?

— Това е игра. Хайде да се гоним. Тичай.

Скоти хуква и раничката подскача на гърба й, а аз я следвам с бърз ход, после също се затичвам. Д-р Джонстън е баща на мой приятел и приятел на покойния ми баща, затова имам чувството, че съм на четиринайсет и бягам от възрастните.

Спомням си как замеряхме с яйца къщата на д-р Джонстън, за да се пошегуваме със сина му Скип. Бяхме трима и побягнахме, но д-р Джонстън се качи в пикапа си и ни настигна. В паниката се завряхме в една сляпа уличка, а той излезе от колата и ни приближи с тежка стъпка. Притисна ни до стената. Държеше в ръце найлонова торба и каза, че има два избора: или да се обади на родителите ни, или да се освободи от тофуто, което жена му е приготвила за вечеря. Избрахме второто, той бръкна в торбата и ни приложи нашия номер с яйцата. Тръгнахме си целите в разкашкано тофу, по косите, в ушите, навсякъде. Оттогава ни нарича „соевите момчета“, смее се истерично и крещи: „На ви, на“, което още ме кара да подскачам от ужас. Но напоследък не го е правил.

Тичам по коридора с дъщеря ми с чувството, че съм в непозната страна. Наоколо говорят на хавайски английски и ни зяпат, като че ли сме изкрейзили бели глупаци, макар че сме си хавайци. Но не приличаме на истински хавайци и не се смятаме за такива, защото не говорим като местните хора.

Д-р Джонстън каза вторник. За тогава насрочихме разговора и тогава ще се появя при него. Сега не искам да научавам нищо. В момента си имам други грижи. Оглеждам се внимателно. От двайсет и три дни това е моят свят — пълен с хора, които се изучават един друг, за да отгатнат защо са тук, и списания със статии за най-здравите хора и дълголетниците. Побягвам от диагнозата. Утре ще съм готов за нея.