Кауи Харт Хемингс
Потомците (35)

35

Срещам се с роднините в къщата на братовчеда Бирата. Наричат го така, защото като момче изгълтал шест бири и после си разбил носа. Сега той е около седемдесет и прякорът му все още е валиден. Седи в дневната си, подобна на моята — с плъзгащи се стъклени врати, от които се излиза на задния двор. Всеки път, когато го видя, той ми разказва как давал на войниците уроци по сърф срещу достъп до любимото му място на острова, което било отцепено по време на войната. Опитвам се да го избегна и затова съм навън до басейна. Той ми описва войниците така, сякаш ми разказва историята за пръв път, и това ме натъжава, смущава и ядосва.

Седя на маса до басейна с химикалка върху документите и нашето изявление до пресата, но не съм подписал нищо. Умът ми, разбира се, е другаде. Всеки момент в следващите дни мога да стана вдовец. Момичетата ме чакат в болницата, за да компенсират отсъствието ни за една вечер и два дни. Не съм виждал Сид от снощи. Чудя се какво ли очаква от мен. Мислех да се обадя на майка му, но това би добавило още един излишен човек в живота ми. В мислите ми има толкова много хора, които не би трябвало да са там. Оставям настрана Сид и момичетата. Днес трябва да се съсредоточа върху унаследените права.

Няколко братовчеди искат да приемем най-високата оферта, без да ги е грижа, че на полето, засято с таро, ще изникне „Уолмарт“, но повечето настояват за Холицър, единствения местен кандидат. Не ми харесва накъде отиват нещата. Искам цялата земя да отиде в добри ръце, а не ми допада взетото решение, нито другите възможности за избор. И на баща ми не биха му допаднали. Ако Холицър спечели, ще спечели Брайън.

На двора излизат и други братовчеди. Те са по шорти и джапанки, носят чинии и коктейли, с които да вдигнем тост за сделката. Съпругата на братовчеда Бирата разнася купа с оризови крекери, от които всички миришем на соев сос.

— Ей, не сме се виждали цяла вечност — казва Хю и сяда до мен със своите документи и химикалка в уста.

— Видяхме се снощи — казвам аз. — На Кауаи.

— Снощи ли беше? Боже… Това ще ме издържи ли? — пита той и потупва стола си.

Поглеждам поизносената седалка от пластмасови въжета. Седя на такъв стол и чувствам отпечатъците върху задните си части.

— Трябва да те издържи — отвръщам аз.

Хю сяда на стола и едва ли не чувам как пластмасата се разтяга.

— Като хамак е — отбелязва той и започва да разлиства документите. — Е, една грижа по-малко.

Той приглажда хартията и натиска върха на химикалката, която щраква.

Всичко ни е дошло наготово, извадили сме късмет. Гледам братовчедите около басейна. Зъбите им са толкова бели, кожата им има орехов оттенък. Какво ми става? Защо не съм като тях?

— Понякога чувстваш ли вина? — питам аз. — За всичко това. — Размахвам документите.

— Не — отвръща Хю. — Не съм направил нищо лошо.

— Знам — казвам аз.

И той е прав. То е като да чувстваш вина заради цвета на очите си. Единственото нещо, за което чувствам вина, е, че моята съпруга мислеше, че ще наследи друг начин на живот. Трябваше да живее с някой по-харизматичен от мен. С някой по-властен и гръмогласен, някой, който лапа бързо и си бърше устата с опакото на ръката. Представям си как тя влиза в къщата на Брайън в Блек Пойнт и това ме кара да се замисля за Джули. Представям си как Джоуни оглежда дома им, присмива се на джунджурийките на Джули или на картините по стените и може би планира да промени цялата обстановка. Иска ми се да й кажа да спре. Това е домът на Джули. Джули може да запали барбекюто.

— Джоуни не е добре — казвам на Хю.

Химикалката му се движи по първата страница. Зървам детинския му подпис. Напълно четлив е. За миг той слага ръката си върху моята. Ръката му изглежда така, сякаш кожата й е одрана. Червена е и на петна.

— Ще се оправи — казва Хю. — Тя е борец.

— Не — отвръщам аз, — няма да се оправи. Тя ще умре. Изключиха й апарата за дишане и системите.

Отпивам от коктейла на Хю, тъй като неговият е тук, а аз нямам свой. Хю е водещият братовчед, главатарят на племето и винаги ни е казвал какво да мислим и какво да правим. Какво да строим, какво да събаряме, а в случая кога да продаваме и на кого. Искам да го чуя какво ще каже за това, че жена ми умира. Поставям чашата обратно върху масата.

Хю поглежда чашата, а после и мен.

— Пийни си още — окуражава ме той.

— Стига ми. — Гледам документите, химикалката с надпис „Хонолулу Травъл“. — Не мога да подпиша — казвам аз.

Той взема чашата си, разклаща я и я вдига към устата си. Отпива една глътка и изплюва парче лед.

— Той ще поеме дълга ни — казва Хю. — Само подпиши и отивай при жена си.

— Не искам земята да отиде при Холицър. Не искам да отиде при Брайън Спиър. Можем и сами да поемем дълга си. Искам да задържа земята.

— Трябва ни твоето одобрение, за да продължим — мръщи се той.

Аз клатя глава. Няма да стане. Никой няма да получи нищо от мен.

— Не мога — казвам аз. — Няма да го направя.

Мисля за принцесата. Искала след смъртта й земята да се използва за финансиране на училище за деца от хавайски произход. Това било изричното й желание, което така и не успяла да изрази в писмен договор. Аз не проявявам интерес към подобно желание, към училище само за хавайски деца. Вече има няколко такива и те са прекалено елитарни, а според мен дори противоречат на конституцията. Но сега откривам, че не искам да се откажа от земята, от тучната реликва на нашето племе, на мъртвите ни предци. Последната земя, притежавана от хавайци, ще бъде изгубена и аз ще имам вина за това. Макар и да не приличаме на хавайци, макар постоянното смешение с други народи да е заличило доказателството за нашия етнос, да е изострило чертите ни и изправило косите ни, макар да учим в частни училища, да членуваме в клубове и да не владеем местното наречие, аз и моите дъщери сме хавайци и тази земя е наша.

— Защо постъпваш така? — пита Хю и се обляга на лакти.

Виждам порите на червеното му лице и как рошавите му бели вежди се повдигат към челото, което блести и е изненадващо гладко. Капчица пот се стича от косата му към носа и пада на масата. Двамата поглеждаме петънцето, което е оставила на масата, и той ме сграбчва за рамото, колкото дружелюбно, толкова и болезнено.

— Каква е истинската причина? — пита Хю.

Принцесата, мисля си аз. Моите предци, но не, не изцяло. Искам това да е причината, но има и други, не толкова благородни. Отмъщение. Егоизъм. Желание да видя дъщерите си собственици на земята. Да ги оставя те да решават какво да правят с нея. Желание да задържа, да предам на децата си, да съхраня нещо, което съм наследил. Не искам Брайън да има част от това. Не искам синовете му да го имат. Не искам историята на фамилията им да се смесва с моята. Кекипи се е разбунтувала, ще го направя и аз.

— Просто така искам — казвам. — Отдавна не съм искал нищо.

Хю, изглежда, не ми вярва или най-малкото отговорът ми му се струва твърде двусмислен и емоционален. Той пуска рамото ми.

— Отговорността е наша — казвам аз. — Та този човек ли ще дойде тук да ни спасява? Заровили сме богатството си в земята. Ние сме хавайци и е цяло чудо, че притежаваме толкова много от земята на тези острови. Защо ще позволим някакви чужденци да ни я измъкнат? Бяхме немарливи към нея.

— Ураганите ни изиграха лош номер.

— Ние нищо не направихме, Хю. Бяхме като парализирани, а сме умни. Можем да се спасим. Проблемът е наш.

Това звучи по-добре. Мисля си какво ли би казала Джоуни.

— Не бъди страхливец — добавям аз.

Хю пуска една закъсняла усмивка.

— Ще разсърдиш много хора — казва той.

— Но много хора ще почувстват облекчение — възразявам аз. — Действахме прекалено бързо. Само си помисли, одобря ли този купувач, утре няма да имаме нищо. Край. Родовата ни линия ще бъде прекъсната. Повярвай ми, хората ще почувстват облекчение.

Той кимва.

— Помисли си — продължавам аз. — Разбира се, ще спечелим пари, ще ни бъде по-лесно, ако не се налага да управляваме земята, но…

— Значи това искаш — казва той.

— Да — отвръщам аз. — Ние притежаваме златна мина. — Размахвам ръка във въздуха. — Няма нищо по-мощно от тази земя.

Хю пъхва пръсти в устата си и изсвирва. Острият звук разцепва въздуха, братовчедите млъкват и се обръщат към мен. Сякаш знаят какво ще чуят.

Съжалявам, ще трябва да им кажа. Знам, че не бих постъпил така, ако жена ми не умираше. Но тя ще умре и дъщерите ми ще останат без майка. По някаква причина, за мой късмет, вие се нуждаете от одобрението ми. Знам, че разбирате сложното естество на унаследените права, как те са едновременно непредвидени и незаслужени. Реших, че няма да получите никакви пари, но ние всички ще запазим нещо ценно и ще го предадем на следващите поколения.

Гледам тези хора, моя род, и се надявам, че ще ме разберат.