Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Descendants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кауи Харт Хемингс

Заглавие: Потомците

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 02.03.2012 г.

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-288-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10054

История

  1. — Добавяне

38

Тази вечер момичетата, Естер и аз седим заедно на масата в трапезарията, нещо, което не сме правили отдавна, като изключим Деня на благодарността и Коледа. Естер никога не сяда с нас.

— Колко време мина, откакто не сме го правили? — питам аз.

— От Коледа — отвръща Алекс.

Когато Алекс беше малка, написа разказ, който четяхме на масата пред гостите всяка година на Бъдни вечер и после съобщавахме кой е авторът. Разказът е за Йосиф, неговата гледна точка за нощта, в която е роден Исус. Той пита влъхвите и домашните животни как да се грижи за едно бебе, и всеки от тях му дава съвет. В края на разказа Йосиф вече е готов да се грижи за бебето Исус и дори го повива, както го е учило магарето. Миналата Коледа, когато Джоуни се изправи, за да прочете разказа, Алекс й го издърпа от ръката. Не мисля, че някой от гостите забеляза какво се канеше да направи Джоуни, освен съседа ни Бил Тиг, който помисли, че тя ще чете молитва. Той наведе глава и затвори очи. Именно по Коледа Алекс бе видяла майка си да влиза в къщата на друг мъж. Това не трябва да се брои като истинския последен път, когато сме били заедно, а аз предполагам, че и тази вечер също не се брои, тъй като ние не сме и никога няма да бъдем напълно заедно.

— Е — казвам аз, — наздраве.

Никой не вдига чаша. Естер пие бира. Тя стиска кутийката с двете си ръце в скута.

— Сид не иска ли да вечеря? — питам аз.

Сид гледа телевизия в хола и никой не го споменава, което ме кара да се чувствам зле. Питам се дали Алекс не му е казала да не ми се мярка пред очите.

— Той си е добре и така — казва тя.

Вечеряме каквото съм сготвил: салата, пиле на скара, ориз, броколи с холандски сос. Все се надявам, че някой ще каже колко е вкусно, и едва се въздържам да не попитам:

— Дали да не оставим малко и за него? Ако поиска да хапне.

Естер боде с вилицата парченца домати и авокадо от салатата си и ги избутва в края на чинията. Момичетата са подправили ориза си със соев сос, а Естер си е сложила парченце масло отгоре.

— Обаждал ли се в училища им? — пита Естер. — Имат доста отсъствия.

— Да — казвам.

— Алекс, ти кога отиваш обратно?

— Тя няма да се връща там — казвам аз.

— Ай — казва тя. — Има проблеми. Много скоро.

— Може ли да кажеш едно цяло изречение? Моля те.

Тя клати глава.

— Само ако… Само ако…

— Естер, какво искаш да кажеш? Искаш ли да останеш? Защо не го кажеш?

Момичетата престават да се хранят. Откакто настоях да подържат ръката на майка си, те ме гледат по различен начин, което ме кара да се чувствам различен човек. Гледат ме, както деца гледат баща си.

— Искам да остана — казва Естер. — Ето това цяло изречение.

Тя пъхва пръста си в отвора на кутийката с бира.

— Добре — казвам. — Тогава остани.

Не показва, че е доволна. Момичетата изглеждат безразлични.

— Сега искам да стана — казва Естер. — Не искам да ям тук.

— Добре — казвам.

Тя понечва да вдигне чинията си.

— Остави я — казвам. — Аз ще вдигна масата.

— Не, аз още не свършила.

Тя взема чинията и бирата си и бутва летящата врата към кухнята. След минута чуваме дружни викове от включения телевизор: „Колелото на късмета!“

От гредите на покрива долита цвърченето на гекон.

— Няма ли да се връщам в пансиона? — пита Алекс.

— Не — казвам. — Ще останеш тук.

По ориза ми пълзи термит.

— Забелязала ли си как Сид пъха всякакви неща в устатата си? — питам аз. — Косата си, ризата, портфейла?

— Като малко дете — казва Алекс. — Знам.

Забелязвам, че друг термит се катери по чашата ми с вода. Откриха ни, няма спасение. Над масата ни блести ярка светлина. Момичетата вадят термитите от храната си. Скоти си играе с няколко на масата, като им къса крилцата.

— Приличат на ларви — казва тя.

В дома ни има всичко, което би желал един термит: влага и много дърво. Ако продължи нашествието, ще трябва да напръскам къщата с препарати, да я запечатам и да ги оставя да дишат отровата. А ние къде ще отидем? Алекс бръсва един термит от ориза си, а Скоти — от пилето си; червеният сос е унищожил крилата му. Аз ставам и изгасвам лампите, после включвам светлините в басейна. Да последват светлината и да се удавят.

Отново сядам в мрака и продължаваме да се храним. Почти не мога да различа момичетата едно от друго. Едната се оригва. И двете се смеят.

Отпивам от виното си и чашата ми напомня за майка ми и онова, което й подарих в Деня на майката, когато бях малък. Поднесох й закуска в леглото. Сложих листо от маруля в чаша за червено вино и сипах отгоре гранола и мляко. Смятах, че съм измислил нещо наистина остроумно, нещо, за което майка ми е мечтала: зърнена закуска с елегантна украса. Когато видя подаръка си, тя се засмя и тогава си помислих, че се смее от удоволствие. Наблюдавах я как яде гранолата от красивата чаша с потопената в мляко маруля. Когато момичетата бяха по-малки, се питах какви ли шантави неща ще измислят за мен, как ще изтълкуват желанията ми, но техните подаръци винаги бяха съвсем обикновени. Всъщност само картички.

— Защо никога не сте ми подарявали шантави неща за Деня на бащата? — питам момичетата.

— Ти не харесваш джунджурии — казва Алекс.

— Нито боклуци — добавя Скоти.

— Е, сега ги харесвам — казвам аз. — Да го знаете. Харесвам джунджурии и боклуци.

— Окей — казва Скоти.

— Добро е — казва Алекс. — Пилето.

Комплиментът ме изпълва с гордост. Чувствам се като Йосиф в нейния разказ, сякаш съм се научил да се грижа за някого. В края на разказа на Алекс Йосиф държи Исус да се оригне, а после го люлее в ръце, докато заспи. „Не плачи, бебчо — казва той. — Аз съм тук“.

Докато момичетата прибират масата, отивам да занеса чиния с вечеря на Сид. Когато ме вижда, той сваля краката си от масичката, както говори по телефона. Обръщам се, за да го оставя на спокойствие, но той казва „дочуване“.

— Майка ти ли беше? — питам.

— Не. — Поглежда чинията в ръцете ми и аз му я подавам. — Благодаря.

— Можеше да седнеш при нас.

— Добре съм и тук — казва той.

Отблясъците от телевизора оцветяват лицето му в синьо, а после в зелено. Каня се да запаля лампата, но виждам термит да пресича екрана и се сещам, че трябва да стоим на тъмно.

— Виж — казвам. — Оценявам старанието ти да не ни се натрапваш, но да сложим край на това. Дръж се нормално. По-добре е.

Той отново вдига крака на масичката. Виждам калта в грайферите на обувките му.

— Всичко наред ли е между теб и Алекс?

— Да — каза той. — Защо?

— Скоти казва, че си се свалял с приятелките на Алекс.

— Я стига, те не стават за нищо. Снабдих ги с трева.

— Браво, Сид. Успокоих се, че си им давал дрога.

— Съжалявам — каза той. — Забравям, че си баща.

— Защо те изгони майка ти?

— Не й хареса онова, което й казах.

— Което беше?

— Че смъртта на баща ми е било най-хубавото нещо, което ни се е случило. Не го мислех, но го казах.

Сид поглежда чинията в скута си и си взема от пилето с ръце.

— И защо е трябвало да й го казваш?

Устните му почервеняват от соса. Той дъвче, а аз го чакам да преглътне, което му отнема дълго време.

— Защо не седнеш? — пита той с пълна уста.

Сядам до него и вдигам краката си върху масичката, която всъщност е голяма кожена отоманка, тъй като според Джоуни на малките масички им е минала модата.

— Лара държи поднос върху отоманката си. Харесва ми как изглежда — каза тя.

— Но на нея не се побира почти нищо — възразих аз.

— Изглежда шик.

Не помня какво още си казахме по въпроса. Май това беше всичко.

Поглеждам телевизора. В претъпкан фитнес салон някакви жени се качват и слизат от пейки под такта на музика. Инструкторката казва: „И едно, и две, а сега стегнете“. И посочва задника си.

Сид сменя канала. Кадрите се появяват и изчезват, докато той попада на брадат мъж, който рисува поляна.

— Този е добър — казва Сид.

— Знаеш ли, на Алекс също й е трудно…

Той ме прекъсва по средата на изречението:

— Без майтап?

— Може би трябва да се грижиш за нея, както и тя, изглежда, се грижи за теб.

— Тя е с мен само защото не си циврим на рамото един на друг — казва той. — Всеки е затънал в своите лайна и те му стигат.

Мисля за нашите отношения с Джоуни. Дали днес хората изобщо се влюбват?

— Щеше да ми казваш защо си изтърсил такова нещо пред майка си, когато току-що е загубила мъжа си.

— Не, нямаше.

— Сид, моля те да ми кажеш.

— Добре. — Изчопля нещо между зъбите си и си поема въздух. — Имам една приятелка, или по-скоро имах. Елайза. Бяхме на петнайсет. Доста време прекарвахме заедно. Тя беше като момче. Никога не се натисках с нея, макар че го исках, а мисля, че и тя също.

Той избърсва устата си с хартиената салфетка, после я смачква на топка и я хвърля към кошчето за хартия. Не улучва.

— Ще я вдигна после — казва той. — Както и да е, Елайза преспиваше често у нас. Не в моята стая. Спеше на канапето в дневната. И татко я харесваше. Винаги се шегуваха. Един път баща ми ни даде бира, а ние бяхме превъзбудени, тъй като целта в живота ни беше да си намерим някоя и друга биричка. Той обаче ми прошепна, че това е шега, че не ни е сипал бира, но така ще проверим дали Елайза ще се преструва на пияна. След като изпихме бирите, Елайза се смееше повече от обикновено, говореше тъпотии, дори се спъна на стъпалото в кухнята. Когато накрая баща ми й каза за бирата, тя започна да се оправдава, че щяла да се държи по същия начин, независимо дали бирата била истинска или не.

— Била е объркана.

— Е, да. Беше тъпо, като си помисля сега. И така, следващия път, когато тя дойде, баща ми реши да се реваншира и ни предложи добрата стара бъдуайзър. Пиехме навън, на градинската маса. Отбиха се и няколко негови приятели и играха покер. Ние отидохме в моята стая да слушаме музика. И двамата бяхме доста замаяни, което ни осигури добро извинение да се натискаме. Така и направихме, беше неизбежно. — Сид се усмихна. — Помня, че почувствах огромно облекчение, защото вече можехме да престанем да се преструваме, че сме само приятели.

Питам се дали той се чувства по същия начин по отношение на Алекс. Питам се какви са всъщност отношенията им.

— И така, направихме го, но нямам предвид буквално. Просто се целувахме страстно. И с настървение, разбираш какво искам да кажа. И тогава с крайчеца на окото си видях нещо. Беше баща ми, който стоеше на вратата. Тя беше върху мен на пода, бяхме напълно облечени, но извършвахме онези движения, нали разбираш. Баща ми просто наблюдаваше и когато видя, че го гледам, му трябваше цяла минута, за да се осъзнае, тъй като той гледаше Елайза. Отблъснах я от мен, а той просто стоеше и ни гледаше със странно изражение. Елайза седеше там на пода и… не знам. Не помня какво правеше.

После баща ми каза: „Елайза, намери си друго място за спане“. Нищо повече. Той стоеше там, тя стана, мина покрай него и отиде да си легне на канапето долу. Когато излезе, той ме погледна, но не изглеждаше ядосан. Изглеждаше така, сякаш той е сконфузеният, сякаш той е извършил нещо нередно. После си легнах. Бях щастлив, но и притеснен, защото щеше да каже на майка ми и Елайза вероятно нямаше повече да може да преспива у нас. Нямаше вече да я приемат като детска приятелка.

Сид гледа известно време телевизия, а после, без да сваля очи от екрана, ми разказва останалата част от историята с равен и хладен глас. Глас, който никога не съм чувал. Без жаргон или чувство за хумор. Не отделя очи от художника, чийто глас също е приглушен и хипнотичен.

Сид ми разказва за баща си, който слязъл долу при спящата на канапето Елайза. Тя се събудила и видяла, че баща му е върху нея, че я целува и й се натиска. Разказва ми как тя избягала. На следващия ден и през следващите седмици смятал, че е заради него. После Елайза най-накрая казала на Сид. Той побеснял. Не й повярвал. На Елайза не й пукало дали той й вярва или не. Накрая Сид й повярвал и намразил баща си. Намразил и майка си за това, че обича баща му. Когато той умрял, Сид разказал всичко на майка си — за бирата, за целувката, за баща си, който се опитал да се възползва от замаяната му приятелка. Неговата приятелка. Това е историята. Историята на Сид.

— Алекс не знае за тези неща — казва той. — Смята, че майка ми ме е изхвърлила, защото е разстроена.

— Защо не си й казал?

— Тя е заета — казва той. — Както ти каза.

— Защо го разказваш на мен?

— Защото ти ме попита. И за да престанеш да ме гледаш така, сякаш ще започна да стрелям.

— Майка ти повярва ли ти? — питам аз. — Когато й разказа?

— Разбира се, че не.

Той отново започва да сменя каналите. Виждам жираф, анимационен герой гъба, заварчик, пристав, който вдига палец към съдията, сякаш иска да му каже „браво“.

— Защо й каза? Защо го направи, след като той е бил мъртъв?

Сид престава да щрака с дистанционното. По новинарски канал съобщават за смъртоносно земетресение в Етиопия, а надписът отдолу гласи: Само пет дни до Острите! Пет дни до Острите!

— Защото я уважавам — казва той. — Той никога не е бил добър с нея. Вкъщи винаги беше напрегнато.

— Но ти си съсипал живота й.

Мисля си за Джули. Представям си как новината буквално я съкрушава, смазва я.

— Не съм съсипал живота й — казва той. — Тя просто ще знае онова, което знам и аз. Все още обичам баща си. Имахме и хубави моменти в живота, преди лошата му част. Това не прави всичко, свързано с баща ми, лошо. — Той ме поглежда за пръв път. — Не трябва да мразя всичко, нали?

Забелязвам, че очите му се насълзяват. Не бива да го виждам такъв. Никой не бива да го вижда такъв. Извръщам поглед към водещия.

— Ще чувстваш онова, което чувстваш — казвам. — Може да ти липсва. Може да го обичаш.

С ъгълчето на окото си виждам, че Сид гледа към тавана. Изправям се.

— Благодаря ти — казвам. — Благодаря ти, че ми разказа.

— Няма проблем — казва той и се прокашля.

Предупреждавам го да не пали лампата заради термитите и му пожелавам лека нощ. Каня се да тръгна към стаята си, но някакво неловко чувство ме подтиква да измисля още нещо, което да сложи в ред нещата. Не плачи. Аз съм тук.

На вратата се обръщам.

— Топло ли ти е тук? Има още одеяла. Ако искаш.

— Добре съм — казва Сид. — Добре съм.

— Да си гледал напоследък нещо специално по телевизията? — питам аз. — Някакви наблюдения, размишления?

Той върти очи и едва сдържа усмивката си.

— Казвай — подканям го аз.

— Анимираните болести — казва той. — Рекламите превръщат херпесите, гъбичките по краката и всички такива неща в анимационни герои, които крещят, заплашват и рушат тялото. Гадно е. Забелязал ли си тези реклами?

— Забелязал съм ги — казвам.

Сид не откъсва очи от мен.

— Трябва просто да ни кажат с какво могат да ни излекуват. Тези анимации са отвратителни. Просто ни кажете как да се отървем от онова, от което страдаме.

Той отново се обръща към телевизора и аз го оставям сам в тъмната стая.