Кауи Харт Хемингс
Потомците (31)

31

Водя децата на вечеря в „При Тики“. Вътре цари полумрак. По стените висят плетени рогозки. Това заведение винаги изглежда така, сякаш е затворено. На вратата липсва табелка с работното време. Барът и масите са облицовани с кокосово лико, между което се виждат натрошени парченца от черупка. Обслужването е бавно, а персоналът се държи така, сякаш някой ги кара насила да работят. Храната е мазна, приготвена зле. Няма значение как ще поръчаш рибата си — варена, печена или задушена, — защото винаги я получаваш еднакво раздробена. Но въпреки това „При Тики“ е моят любим ресторант на Кауаи. Баща ми редовно ме водеше тук. След вечеря имаше навик да сяда на бара, а аз оставах на масата, рисувах по хартиената покривка и слушах мелодии, изпълнени на укулеле. Сега няма хартиени покривки, масите са голи. Децата на бащите, които седят на бара, дълбаят дървото с ножовете за пържоли.

Свирачите на укулеле и днес продължават с изявите си тук. Оркестърът се състои от възрастни хавайци, които в почивката между джем сесиите пушат цигари и дъвчат варени фъстъци. Доволен съм, че мога да покажа на децата си една автентична кръчма, но истинската причина за посещението ни е друга: Хю, който неизменно се отбива за един-два коктейла преди вечеря. Искам да го разпитам за последните наематели. Виждам го на бара и казвам на момичетата и Сид да се настаняват. Сид изтегля един стол за Скоти, тя сяда и се обръща да го погледне, докато той я побутва към масата.

— Къде отиваш? — пита Алекс.

— Да поздравя братовчед ми.

Тя се извръща към бара и възкликва:

— Братовчедът Хю! Много е готин.

Взирам се в лицето й да открия следи от ирония.

— Шегуваш ли се?

— Не — казва тя. — Харесвам братовчеда Хю.

— Защо?

Алекс присвива очи, гледайки към него.

— Защото е смешен старец.

Отново се извръщам към бара. Бялата коса на Хю е разрошена и стърчи във всички посоки. Горната част на тялото му е внушителна, но краката му са тънки. Познавам го цял живот. Винаги съм имал чувството, че е малко уплашен от едрата си фигура и острия си ум. Но когато някои хора достигнат определена възраст, уплашената им физиономия започва да изглежда „готина“ и „яка“. От това заключение не ми става особено приятно.

— Добре — казвам. — Поръчайте ми нещо, без значение какво. Бъдете любезни с келнерката и говорете хавайски английски.

Те ме поглеждат с разбиране. Сид изпъва рамене и разтваря менюто с вид на собственик.

Отивам на бара, сядам на едно свободно столче и казвам:

— Здрасти, братовчеде.

— Ееей! — възкликва той, надига се, а след това рухва обратно на стола.

Опитвам се да срещна очите на бармана, но той не помръдва и нарочно гледа в обратната посока. Хю го вика по име с дрезгав тютюнджийски глас и ми поръчва „един класически“. Това ми звучи добре. Тупа ме по гърба, а барманът кимва почтително. Хю се завърта назад да види с кого съм.

— Това не са ли…

— Да, Скоти и Алекс.

— Пораснали са — констатира братовчедът и пак се обръща с лице към бара.

Понякога харесвам това, че всъщност на никой не му пука за никого. Не искам Хю да поздравява момичетата, нито да ги разпитва за каквото и да било. Най-вече не искам да си спомни, че жена ми е в кома. Благодарен съм му, че не се случва нищо подобно.

— Разбрах, че имаш наематели — подхвърлям.

— Какво?

— Някакви хора са наели къщата ти на плажа.

— А, да. Едно много печено копеле. Роднина на сестрата на Лу. Не, чакай… Не на сестрата на Лу, а на зет му. Той е братовчед на жената на тоя човек.

— Аха — отвръщам аз, но връзката им не ми се изяснява много.

— Чакай, чакай. За коя къща говориш?

Хю е пиян. Челото му е покрито с едри капки пот. Същите, които помня от детството си. Появяват се, когато се напие — служат му като маска на сериозност, с която да прикрие тоталната каша в главата си. В момента е с такава маска.

— Онази на плажа или онази по-навътре?

— Вилата на плажа. Семейство с две момчета.

— Аха, ясно. Печеното копеле. — Хю се люшка към мен и говори на брадичката ми: — Имам бизнес с един тип, а тоя във вилата е негов приятел…

— Добре си направил, че си ги приютил — уверявам го аз.

Хю вдига рамене, после изведнъж сграбчва стола си с две ръце. Вероятно си е помислил, че пада.

— Що за човек е той? — питам.

— Кой?

— Няма значение — махам с ръка аз.

— Ханахоу! Браво! — крещи Хю.

Музикантите току-що са завършили една мелодия, но веднага подемат друга, по-бърза. Обръщам се. Те са възрастни хора, които държат малките дървени инструменти пред гърдите си и дърпат струните като обезумели. Един от тях се изправя и полита напред, сякаш пръстите му се нуждаят от допълнителната тежест на тялото. Ръцете им са мургави и жилести. Поглеждам към децата си. Скоти смуче със сламка някакъв бял плодов сок.

Барманът ме гледа в очите, готов да изпълни всяко мое желание. Сякаш е решил да компенсира първоначалната си грубост. Аз му кимвам и той се обръща към вратата, на която се появяват нови клиенти. Мъжът носи риза алоха, а около шията на жената има гирлянда от лилави орхидеи — от онези, с които хотелите приветстват своите гости. Сид изхвърли своята от балкона и Скоти моментално го копира. Гирляндата на Алекс се превърна в ситни цветни късчета, докато тя гледаше някакъв филм, а моята остана върху абажура на настолната лампа. Новодошлите се колебаят, обзети от очевидното желание да се измъкнат обратно. Не го правят, защото мислят, че ще бъде грубо. Стоят близо до вратата и чакат да бъдат настанени. Това, разбира се, не се случва и в крайна сметка мъжът пристъпя към най-близката маса. Жената го вика да се върне обратно, после се озърта и тръгва след него. Барманът гледа в противоположна посока и почуква с юмрук върху дланта си в такт с музиката.

— Как изглежда тоя, дето ти е наел вилата? — питам аз и отпивам яка глътка от чашата си.

— Късметлия — ломоти Хю. — Копелето е голям късметлия, защото сестра му е женена за онзи…

— Кой онзи?

Диалогът е невъзможен. Хю е идеален обект за разпит с мъчения. Няма да си признае нищо, защото не може.

— Оня, с когото правя бизнес.

— Кой, по дяволите, е той?

— Дон Холицър.

— Дон Холицър? За бога, Хю! Забрави ли, че и аз имам нещо като бизнес с него?

— Точно това казвам.

В душата ми нахлува паника. Имам чувството, че някой ми прави гадни номера.

— Точно това казвам — повтаря Хю. — Зет е на оня във вилата.

— Ясно — предавам се аз.

Няма смисъл да се боря. Опитвам се да направя няколко дълбоки вдишвания, но без да ми личи. В главата ми се върти една-единствена мисъл: Дон е зет на Брайън. Дон е зет на Брайън.

— Интересно — подхвърлям. — Струва ми се, че не е извадил късмет със зет като Дон.

Имам чувството, че съм достигнал до някакво прозрение, въпреки че не съм наясно какво точно. Не виждам какво общо има тук късметът, нито как тази роднинска връзка може да облагодетелства Брайън или Джоуни. Не забогатяваш от това, че съпругът на сестра ти е богат. Може би получаваш някакви дребни облаги, но нима настоятелността на Джоуни може да се обясни единствено с тях? Виждам само негативната страна на роднинството: децата на Брайън си играят с децата на Дон и непрекъснато се сравняват с тях. Защо нямаме робот с ексбокс и айпод? Защо нямаме каменни водопади около басейна? Защо нямаме нови коли, частни учители, детски консултанти? Звучи ужасно. Нима към това се е стремяла Джоуни? Да даде нови възможности за бизнес на зетя на любовника си? Нима дотолкова е зачеркнала собственото си семейство, че да се чуди как да угоди на бъдещите си роднини? Отново поглеждам към децата си. Тревожно, сякаш очаквам някой да ги отвлече. Чинията с вечерята ме чака на масата и това почти ме просълзява. Те са я поръчали за мен. Те не са ме забравили.

— Той има фирма за недвижими имоти — обявява Хю.

Не отговарям, а той ме гледа така, сякаш съм извършил нещо лошо.

— Страхотно — викам. — Надявам се, че бизнесът му процъфтява.

— И това ще стане — отвръща Хю, вдига чашата си и започва да изследва течността в нея. Нямам идея защо го прави. После разклаща чашата и отпива. Ледът подскача и мокри лицето му. Той се бърше с ръкав. — Ако продадем на Дон, както се очаква… понеже това искаме, нали така, той ще облагороди земята и ще започне да продава…

— Знам това.

Хайде, изплюй камъчето, да те вземат мътните!

Хю размахва ръце, сякаш за да обхване всички сделки.

— И шуреят му ще поеме продажбите и отдаването под наем.

Представата за всичко това се настанява в съзнанието ми като някаква странна субстанция. Разбрах. Най-после разбрах. На практика Брайън ще се окаже агент, разполагащ с повече от триста хиляди акра земя за търговски и строителни цели. Това всъщност е моята земя и аз съм негов клиент. Джоуни не би се развела с мен заради някакъв си мижав агент с най-обикновена къща, но би го направила заради един сериозен бизнес партньор на Дон Холицър, потенциалния най-голям земевладетел на Хавайските острови. Тя би ме сменила с човек, когото ще може да моделира.

Хю издава странен звук. Прилича на свистенето в анимационните филми, когато някой от героите пада отвисоко.

Оркестърът подхваща някаква бавна мелодия на своите укулелета, която звучи като химн. Като ода на моята загуба. Точно в този момент ми е малко трудно да изпитвам обич към съпругата си. Ако беше здрава и бях открил това, щях да й пожелая сегашната й съдба. Поне за момент. Но сега вече знам, че мога да съсипя Брайън. Просто като избера някой друг от кандидатите.

— Има и други участници в търга — подхвърлям. — Не е сигурно, че точно той ще го спечели.

Все още съм в състояние да спечеля, Джоуни. Представям си я на болничното легло. Гърбът й се е разранил от обездвижването, гримът се е набил дълбоко в порите на лицето й, защото няма кой да я измие. Никой не може да се грижи за нея, защото тя е отказала. Не, не мога да спечеля. Никой не може да спечели. Включително и Брайън, защото не може да я има.

Довършвам питието си. То е разпалило огъня на гнева в гърдите ми, който бързо обхваща цялото ми тяло.

— Ще спечели — ломоти Хю. — Всички искаме Дон, включително и ти.

Чашата му изтропва на плота, на лицето му плува усмивка. В стоманеносивите му очи се чете решителност. Прави ми впечатление, че те не са остарели заедно с него. Не са готини, защото са млади и умни. Усещам, че се опитва да ми внушава какво да правя. Предупреждава ме, че ако не изпълня това, което иска от мен, отношенията ми с роднините ще пострадат. Мисля си за Рейсър, който проваля брака си, за да угоди на родителите си. Чувствам се като в капан.

— Ще се видим утре — казвам аз. Утре е денят на срещата с братовчедите. Денят, в който трябва да угаждам на хора, които почти не познавам, но с които, необяснимо защо, съм свързан здраво и завинаги.

— Другия път остани по-дълго — казва Хю. Това е обичайното му сбогуване.

Той се смъква от столчето, кимва на бармана и маха за сбогом на ресторанта, но гледа в краката си — сякаш стъпва по опасен терен.

— Хана хоу! — изревава към музикантите той, после нахлупва каубойската си шапка и излиза.

Аз се връщам на масата при храната, която ме чака.

— Гадна е — обявява Сид.

— Абсолютно — добавя Скоти, за миг измъкнала сламката от устата си.

Не гледам децата си, защото имам чувството, че ще се разплача. Извръщам глава към старците и се питам дали ще остарея като тях, или ще умра млад. После опитвам храната, но се оказва, че не мога да я преглътна. Нещо много тъжно се е настанило в тялото ми. Толкова тъжно, че ме стиска за гърлото.

Скоти блъска чинията си.

— Поръчах си махи-махи, но това тук е просто пържен хляб — казва тя. — Забравили са рибата.

— Случва се — мърморя аз.

— Моето беше окей — казва Сид. — Обичам всичко, което е пържено: сирене, зеленчуци, плодове.

Чинията на Алекс е празна. Отпусната в стола, тя гледа музикантите с умиление. Бас държа, че в момента не мисли за нищо, и се радвам за нея.

Прозвучава финалният акорд. Оглушително силен. Мургавите ръце вдигат инструментите високо нагоре. Част от музикантите скачат от местата си и се понасят напред, сякаш са се устремили към невидим финал. Момичетата и Сид ръкопляскат, а Скоти тропа с крака по пода. Аз навеждам глава и започвам да се храня, опитвайки се да потисна емоциите, които заплашват да изскочат на показ. После хвърлям поглед към двойката туристи. Не виждам ръката на мъжа, защото ликото на масата ми пречи. Но съм сигурен, че лежи върху бедрото на жената. Тя е свалила гирляндата си, която виси на облегалката на съседния стол. На масата им има бутилки бира и купички с лед, от шито стърчат книжни чадърчета. Едно от тях е затъкнато в косата й. Той й поднася с лъжичката си от своя десерт — пържен банан със сладолед, — но тя грабва вилицата и си взема сама.

Аплодисментите на масата ни постепенно стихват. В погледа, който ми отправя Алекс, се чете вина. Тя знае, че демонстрацията на радост не е типична за нея или че по-скоро е неуместна. Моментът не е подходящ да бъдем щастливи. Според мен всички сме наясно, че трябва да си ходим у дома, но не ни се иска. Музикантите прибират инструментите си.

— Още е рано, а пък имам чувството, че минава десет — оплаква се Алекс.

— Защото цял ден бяхме на слънце — обяснява Скоти и ме поглежда за потвърждение. Аз кимвам.

Мисля си за момчето на Брайън, което извадих от водата. Научих го на нещо, на което би трябвало да го научи баща му — когато попадне в мъртво вълнение, да плува диагонално към брега, а не право към него. Наложи се да го кача на гърба си.

— Не си ли го правил с баща си? — попитах го аз.

— Не знам — отвърна той, дишайки тежко във врата ми.

— Кажи на майка ти, че съжалявам. Най-добре довечера, когато си легнеш.

— За какво?

Не отговорих. Нямаше как да му обясня. Тя стоеше на брега и чакаше да го изкарам от водата. Вълните заливаха краката й. Когато наближихме, аз му казах да слезе от гърба ми и да плува към нея. Той избягваше да ме гледа в очите. Майка му се втурна към него с разтворени за прегръдка ръце, но той се измъкна и седна на пясъка. Мисис Спиър ми благодари и поведе децата си към вилата. Седнах до Скоти да си почина. Тя беше изрисувала едно голямо сърце, под което пишеше ОБИЧАМ… Една вълна се стовари на брега и изтри посланието.

— Кого обичаш? — питам я сега. — Имам предвид онова, което беше написала на пясъка.

— Никого — отвръща тя.

Алекс издава свистящ звук, с който имитира пикаене.

— Момчето жираф — казва тя.

— Млъквай!

Всички избухваме в смях. Скоти гледа триумфално — вероятно е горда от номера си, с който е успяла да привлече вниманието му, или пък горда, че изпитва любов към някого. Защото любовта те кара да се чувстваш над другите. Поне докато откриеш, че е несподелена.

— Няма значение кой е — казва Скоти и изписва нещо с пръсти върху покривката. Вероятно нечие име. Истинската й любов.

— Аз обичам… вас — изтърсвам аз и момичетата ме поглеждат озадачено, питайки се към кого е насочено признанието ми.

Досега не са чували такива думи от мен, изречени сериозно. Повечето от музикантите вече са напуснали ресторанта, но неколцина все още са тук и започват да свирят. Всички изпитваме облекчение. Моето изненадващо обяснение в любов вече може да се разсее.

— За един баща, който обича децата си — вдига чаша Сид.

Алекс ме поглежда, после извръща очи към Сид. Дали знае, че баща му е починал? — питам се аз. Тя го докосва по ръката. Не тази, с която държи чашата. Вдигам своята, отпивам голяма глътка и я оставям на масата. Двойката туристи стават да си вървят. Жената взема чантичката си и цветната гирлянда. Мъжът отброява няколко банкноти, прибавя ги към сметката и се оглежда. Никой не му обръща внимание и той оставя парите на масата. Жената поглежда към нас и аз й махам за сбогом. Тя помахва в отговор и се запътва към вратата. Мъжът поглежда към масата, прибира една-две банкноти и тръгва след нея.

Обръщам се към музикантите. Двама от тях свирят на китари. Третият дърпа струните на укулелето и пее „Здравей, любов“ на Габи Пахинуи, имитирайки гърления му глас. Другите му акомпанират в типичния хавайски стил, известен като „отпуснати струни“. Мелодията се лее волно и прониква в кръвта ми като алкохол. Вече не съм като изопната струна. Иска ми се да остана тук завинаги, но няма как. Трябва да свърша една работа.

Казах на момчето да предаде на майка си, че съжалявам. Ако сега беше тук и ме беше попитало за какво, щях да отговоря: „За това, което предстои да направя“.