Кауи Харт Хемингс
Потомците (42)

42

Тя все още бе там, когато се върнахме от обяд, и все още е тук тази сутрин. И ние за пореден ден отново сме тук, седим в тъмната стая, наблюдаваме Джоуни, чакаме. Някои цветя като розите и жасминът са клюмнали, макар че стаята все още е наситена с техния аромат. Върховете на пръстите на Джоуни са посинели. Питам се дали някой друг го е забелязал. Вече пет дни тя живее без помощта на апаратите.

На вратата се появява Джой. Радвам се, че е тук.

— Джой — казвам.

— Мистър Кинг. Съпругата ви има посещение.

Наблюдавах как баща се сбогува безмълвно с дъщеря си, но сериозното изражение на Джой и фактът, че не ме гледа в очите, са още по-смущаващи.

— Кой е? — питам.

— Една жена. Не й знам името. Да й кажа ли да дойде, или предпочитате да сте сами?

Опитвам се да отгатна коя може да бъде. Всички, на които казах, вече бяха тук, макар че Шели щеше да дойде отново.

— Да. Кажи й да дойде.

— Добре, мистър Кинг.

Джой се отдалечава, а аз се питам дали е тъжна заради мен или за това, че вече не сме нейни пациенти и просто ни чакат да си отидем, за да могат да оправят леглото за следващите.

— Кой е? — пита Алекс.

Тя прибира косата си зад ушите и приглажда блузата си. Едва сега забелязвам колко добре изглежда. Облечена е с черен панталон и снежнобяла блуза с якичка. Сид също е с риза и дънки, но не от онези, които висят, сякаш всеки момент ще се изхлузят. Никой не им е казал да се облекат официално или прилично и аз съм смаян, но и малко тъжен, че не са имали нужда от мен за съвет. Скоти обаче все още е под моята опека, за което свидетелства огромната тениска, скриваща късите й панталонки, така че изглежда сякаш отдолу няма нищо. На гърба на тениската има надпис „ЖЕСТОК“ и картинка на питбул с пяна на муцуната, вдигнал задния си крак над една маргаритка.

— Ами ако не я искаме тук? — пита Скоти. — Сега е нашето време.

— Малко е късно вече — казва Алекс.

— Ами ако тя е от агенцията за защита на децата? — пита Скоти.

— Защо, Скоти? Защо да идват тук? — Поглеждам тениската й, косата, ноктите.

— За да ни вземат.

— А защо да го правят?

— Пошегувах се. Господи, студено е.

Сид седи на същия стол и нервно потропва с крак по пода. После внезапно се успокоява, изправя гръб и на лицето му се появява доволно изражение. Поглеждам към вратата и виждам ваза с огромни бели рози, които скриват лицето на жената, но аз веднага разпознавам червеникавата коса и бледите ръце на Джули Спиър.

Тя поставя вазата с цветята на пода и поглежда към светлосиния си пуловер.

— Разлях я — казва.

Водата, която се стича по пуловера й, образува петно, което странно наподобява роза със стъбло.

— Ето. — Скоти изважда болничен халат от шкафа до леглото на Джоуни. — Облечи го.

Джули се поколебава, но после отказва.

Тя бързо избърсва пуловера си, оглежда всички ни и накрая поглежда към Джоуни. Казах й, че жена ми е зле, спомням си, но не можех да си представя, че ще дойде. Алекс взема вазата и я поставя на полицата в дъното на стаята, тъй като няма място до Джоуни.

— Много мило от твоя страна, че дойде — казвам. — Не очаквах…

— Знам. Едва се познаваме, но през последните няколко дни си мислех за вас, момичета, и за майка ви тук. Почувствах, че трябва да дойда.

Ръцете й леко треперят. Тя слага длан върху гърдите си и си поема въздух. Хващам я за лакътя и я отвеждам към стола до Сид. Той й кимва.

— Това е Сид — представям го аз. — Мисис Спиър.

— Джули — казва тя.

Той протяга ръка, тя я поема и без причина казва:

— Благодаря.

— Момчетата къде са? — пита Скоти.

Джули, изглежда, обмисля внимателно отговора си.

— Все още са на Кауаи със съпруга ми. Връщат се днес следобед.

— Приятелки ли сте с мама?

Джули поглежда Джоуни, сякаш отговорът на въпроса зависи от онова, което ще види.

— Не — казва тя. — Не се познаваме.

Алекс и аз се споглеждаме смутено, нещо, което открих, че често правим напоследък. Когато нещо е странно, дразнещо или смешно, първо поглеждам нея. Какво прави Джули тук?, пита лицето ми.

— Благодарим за цветята — казвам. — И за това, че дойде.

— Алекс, Скоти — обажда се Сид, — да ги оставим за малко насаме.

— Няма нужда — казвам. — Така е добре, не е необходимо да излизате.

Сид слага ръка на гърба на Алекс и я повежда към вратата. Скоти тръгва след тях, а после той затваря вратата и ме оставя насаме с нея. Трябва да кажа на Джули, че жена ми няма да се оправи, както направих и преди. Трябва да й кажа да си тръгне. Отивам до леглото на Джоуни.

— Знам — казва Джули.

Тя стои до прозореца, до вертикалните щори, които Джоуни не можеше да понася. Имах такива в кабинета. „Много са обикновени“, каза Джоуни, когато се нанесохме. Бях ги купил заедно с къщата и колкото до мен, не бих променил нищо — подовете, плотовете, верандата, гаража, покрива, — докато Джоуни не ми посочи недостатъците. Тя удължи пътеката отпред, засади три вида папрат, разшири покрива, за да има навес с големи дървени пилони, така че фасадата придоби внушителен, но приветлив вид. Изхвърли мокета, свали шарените тапети в спалните, ремонтира кухнята и баните. Пазареше се с майсторите, работеше упорито и превърна старата къща в красив дом. Когато го видях, не можех да си представя, че бих могъл да живея в него в предишния му вид.

— Мат — казва Джули.

— Да, да, Джули.

— Дойдох, защото знам — казва тя. — Дойдох, защото съпругът ми няма да дойде.

Докато я слушам, неволно ровя в джоба на панталона си. Напипвам някакво топче — мъх или хартия. Питам се какво ли е.

— Разбрах, че е спял с нея. Разбрах за… състоянието й.

— Тя умира — казвам.

— Не знам какво правя тук.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш?

— Не трябваше да идвам при вас — казвам аз. — Не подозирах, че той има семейство. Съжалявам.

Тя гледа края на леглото, после вдига поглед към лицето на Джоуни.

— Джоуни е красива — казвам. — Това не е нормалният й вид.

Джули кимва.

— Чувствам се ужасно. Но съм толкова ядосана. — Разплаква се. — Толкова ме е яд и на двамата.

— И мен ме е яд. Макар че това е лошо чувство, особено в този момент.

Джули изтрива сълзите си.

— Кога ти го каза? — питам аз.

Тя изглежда изненадана.

— Съпругът ми ли?

— Да. След като си тръгнахме ли? Случи ли се нещо?

— Не ми е казал нищо. Сид ми се обади вчера. Двамата със съпруга ми откачихме. Можеш да си представиш.

— Сид значи. Добре.

— Просто… — Тя започва да се смее и да си вее с ръка пред лицето.

Чувствам, че би трябвало да я оставя за малко сама, вдигам поглед към тавана, но после отново я поглеждам и не мога да прикрия раздразнението си.

— Кое е толкова смешно? — питам.

— Напротив, ужасно е — отвръща тя.

— Джули, наистина съжалявам, но нищо не мога да направя. Сега искам да бъда с жена си.

— Знам — казва тя почти сърдито. — Мисля, че е ужасно, че мъжът ми не дойде. А аз дойдох… защото мисля, че не постъпва добре. Исках да кажа на съпругата ти, че съжалявам.

Питам се дали част от нея изпитва някакво удовлетворение от съдбата на жена ми. Не ми харесва как гледа Джоуни; контрастът между една здрава и една умираща жена е толкова силен. Лицето на Джули със слънчевия загар от ваканцията й на плажа. Джоуни изглежда миниатюрна в сравнение с нея. Чувствам, че искам да я защитя, усещам, че тя и аз сме едно, че съм лудо влюбен в нея. Искам да държа ръката й и да посоча вратата на Джули.

— Той ми призна всичко — казва Джули или на мен, или на Джоуни. — Прощавам ти за това, че се опита да ми го отнемеш, че се опита да разбиеш семейството ми.

— Спри — казвам. — Не го прави.

Тя понечва да каже още нещо, което вероятно е репетирала, но аз няма да я оставя да напада жена, която не може да й отговори. От милосърдието и добротата й не е останала и следа. Самозалъгвала се е, че прави нещо благородно, но всъщност става въпрос единствено за гняв. Предполагам, че тя чувства същото, което изпитвам и аз — необходимостта да пазиш своето. Това е война. Винаги е така.

Отивам до вратата, отварям я и я чакам да излезе. Тя гледа Джоуни, а аз се питам дали не трябва да я отстраня със сила. Поглежда цветята, които е донесла, после се обръща.

— Той не я е обичал — казва тя.

— Знам, но известно време той и теб не е обичал.

Джули спира пред мен.

— Дойдох тук, но нямах намерение да се държа така. Просто обичам семейството си, това е.

— Тя ми е жена — казвам.

Джули чака да продължа, но аз нямам какво да добавя. Канех се да кажа: Тя е любовта на живота ми. Ти можеш да си отидеш вкъщи при семейството си. Аз не мога. Но не искам да говоря повече с нея. През последните няколко дни се опитвах да отстраня всички. Вървете си. Вървете си всички, моля ви.

Колебае се, може би се пита дали да се ръкува с мен, или да ме прегърне, но аз й давам да разбере, че не искам нито едното, нито другото. Мисля си как я целунах, оставяйки своя отпечатък, точно както съпругът й бе оставил своя. Призлява ми от баналното отмъщение и от мисълта, че Джули може да е последната жена, с която съм се целувал.

Тя излиза, аз затварям вратата и поглеждам цветята й.

После отивам при жена си, която прилича на призрак. Сядам на леглото и вземам ръката й, но я усещам като чужда. Докосвам лицето й, гледам устните й. Погалвам с длан челото, стигам до косата й, както направи баща й. Моля я мълчаливо да ми прости и после осъзнавам, че тя не е някакво божество и че трябва да произнеса думите на глас.

— Прости ми — казвам аз. — Обичам те. Заедно създадохме нещо хубаво.

Избрал съм своя миг. Не искам да я прегръщам, защото знам, че няма да ми хареса усещането, че няма да получа прегръдка в отговор, и не искам да я целуна, защото тя няма да отвърне на целувката ми. И все пак я целувам. Притискам устни към нейните, после слагам ръка върху стомаха й, тъй като там, изглежда, е мястото, където чувствам любов и болка, гняв и гордост, и макар че не възнамерявах да го направя по този начин, казвам сбогом. Навеждам се, така че устните ми докосват шията й, а главите ни са притиснати една в друга. Сбогом, Джоуни. Сбогом, любов моя, приятелко моя, моя болка и мое щастие. Сбогом. Сбогом. Сбогом.