Кауи Харт Хемингс
Потомците (17)

17

Седим на верандата, защото заварихме там Скот, който си почиваше на плетен стол с чаша питие, закрепена на коляното му. От мястото си виждам двора. Скоти е в компанията на баба си и й сочи разни неща. Представям си обясненията й: „Това тук е камък, а онова там — езерце“. Майката на Джоуни има алцхаймер и Скот живее с променената си жена и медицинската сестра, която й помага. Той е поел цялата работа в градината, а за да разпусне, скача в басейна. Виждал съм го да плува по много дължини и когато вдигне глава да си поеме въздух, мокрото му лице е сърцераздирателно с очилата и гумената шапка. Устата му зее като на онова същество от „Викът“ на Мунк. Другото му хоби е пиенето. То е наследствено. Лъхна ме на скоч още когато извика: „Бинго!“ Това е поздравът му към Скоти, с който я посреща при всяко идване.

Съобщих му новината и му показах завещанието й, което той прелиства в момента. Сид си мълчи на шезлонга, за което съм му благодарен. После го поглеждам по-внимателно и установявам, че спи. Сложил си е слънчеви очила, а черната шапка е нахлупена ниско над челото му. Алекс седи на края на шезлонга, в краката му. Дразнещо е да я виждам залепена за него през цялото време.

— Сякаш е написано на чужд език — мърмори Скот, прелиствайки страниците.

— Знам.

— Какво е това всъщност?

— Завещание. И ти имаш такова.

— Да, ама моето не е толкова омотано. Това тук сякаш е написано на корейски. — Вдига снопчето листове и го размахва пред мен и Алекс.

— Сигурен съм, че и твоето е такова. Искаш ли да ти го резюмирам?

Той не ми обръща внимание и забива нос в листовете. Вероятно не желае никакви обяснения от мен. Никога не ме е харесвал. В първите години след брака се опитваше да ми пробутва своите бизнес идеи, но аз категорично му отказвах, изтъквайки довода, че никога не правя бизнес с роднини и приятели. Разбира се, това беше само повод да се отърва от великите му планове, повечето от които бяха свързани с отварянето на тематични ресторанти. С течение на времето издържах стотици набези от страна на тъста ми, свързани най-вече с възможностите на еди-кой си град да се превърне в нов Уайкики. Веднъж почти захапах въдицата, само и само да ме остави на мира. Но нещата, слава богу, не стигнаха доникъде.

— Празни дрънканици! — мърмори той.

— Ще ти ги обясня, Скот. Езикът действително е труден, но на мен това ми е работата. Мога да ти помогна.

В съзнанието ми се появяват части от текста, които приличат на обетите на здравата ни същност срещу болната: Не желая животът ми да бъде поддържан по изкуствен начин, в случай че изпадна в перманентна кома. Не желая никакви процедури за продължаването му, а напротив — разрешавам прекратяването на всякакви животоподдържащи процедури като изкуствено хранене, вливане на течности в организма ми и други действия, предназначени за облекчаване на състоянието ми. Най-много съм впечатлен от една формулировка в раздел „Облекчаване на страданията“ — Не желая облекчаване на страданията, с цел удължаване на живота ми. Звучи така, сякаш Джоуни не желае да бъде успокоявана и прегръщана. Скот положително може да разбере тази част от завещанието. От нея е ясно, че дъщеря му просто не иска да живее.

— Искаш ли да го прегледаме заедно? — отново питам аз. — По принцип това са предварителни указания за медицинските процедури, които Джоуни желае или — както в конкретния случай — не желае. Никаква механична вентилация, никакви…

— Не искам да слушам! — прекъсва ме Скот. — Отлично знам какво казва този документ — че тя не иска да я чакаме да се вкисне като престояло мляко. Не иска докторите да се мотаят безпомощно около нея, а предпочита да отиде на друго място.

— Добре ли си, дядо? — пита Алекс.

— Добре съм. Подготвен съм за този момент и се радвам, че Джоуни е проявила съобразителността да напише всичко това и да покаже, че не е егоистка. Тя е храбро момиче! — извиква Скот с разтреперан глас. — Винаги е била по-силна от брат си. Бари цял живот е хленчил. Изглеждаше на трийсет, когато беше на шестнайсет. Дори подозирам, че е гей!

— Бари не е гей, а напротив, много обича жените — отвръщам аз.

Представям си Бари. Едно време беше пухкав и отпуснат. Сега се занимава с йога и нещо, което се нарича будокон. В резултат е твърд и пъргав като диво животно.

— Тя е по-силна и от теб, Мат — продължава Скот. — За една година изживя повече неща, отколкото ти за цяло десетилетие, докато си седиш в кабинета и си броиш парите. Ако й беше купил собствена лодка с подходящо оборудване или я беше пускал да пазарува с приятелките си, може би нямаше да се захване с тези безразсъдни спортове. Явно не си се престарал да й е забавно и уютно у дома, да има някаква тръпка.

— Дядо! — обажда се Алекс.

— И ти, Александра! — моментално я захапва Скот. — Водеше война с майка си, а тя не искаше нищо друго, освен да ти вдъхне малко амбиция. Джоуни притежаваше страст! — Млъква за момент, после добавя: — Тя беше добро момиче. Никога не съм й казвал тези неща, но сега ги казвам на вас! — Тонът му е такъв, сякаш спори с някого.

Скот става и пристъпва към парапета с гръб към нас. Раменете му потрепват. Поглежда нагоре, опрял длани на бедрата си, сякаш да провери какво е времето. После хваща края на фланелената си риза, бърше лицето си с нея и започва да кашля и да плюе. Най-накрая се обръща към нас.

— Направил съм кифлички, искате ли? Мога да ви предложа и нещо за пиене.

Очите му са навлажнени, ръцете му треперят в джобовете. Харесва ми начинът, по който плачат мъжете. Много са делови.

— Разбира се, Скот. С удоволствие ще опитаме кифличките ти и ще пийнем нещо.

Изчаквам го да влезе в къщата и поглеждам Алекс.

— Добре ли си? Той просто е разстроен.

— Знам. Всичко е наред.

Но тя не изглежда добре. Веждите й са сбърчени, брадичката й трепери.

— А какво ще стане, след като направите това? — пита.

— Кое?

— Изключването на апаратурата. В смисъл колко дълго ще продължи да живее?

Сутринта говорих с доктора, който каза, че Джоуни може да диша самостоятелно доста добре и вероятно ще преживее поне една седмица без дихателен апарат.

— Около седмица, предполагам.

— Кога ще го направят?

— Чакат ни да отидем — отвръщам аз.

— О! — казва Алекс и докосва крака на Сид, но той не помръдва.

Скоти и баба й крачат към нас с букетчета бял джинджър в ръце.

— На дядо ти сигурно му е трудно сам да се справи с това, без помощта на баба ти — казвам аз.

Скоти протяга ръка на баба си и й помага да се качи по стълбите. Никога не знам какво да кажа на Алис. Сякаш ми показват бебе и чакат да видят как ще контактувам с него.

— Здрасти, бабо — пропява Алекс.

Тя ни гледа втренчено, без да мига. Скот се връща с кифличките и поднос с напитки. Уиски с лед. Аз дори не си правя труда да взема питието, предназначено за Алекс. Знам, че няма да пие пред мен. Сид внезапно се надига до седнало положение. Прилича на куче, надушило бекон. Посяга да вземе чаша, но аз така се втренчвам в ръката му, че той я отпуска и се обляга назад. Скот го гледа намръщено. Той мълчаливо му козирува.

— Кой си ти? — пита Скот. — Какво търсиш тук?

— Приятел ми е — обяснява Алекс. — Аз го доведох.

Скот продължава да фиксира Сид още известно време, после се обръща към Алис и й подава чаша уиски.

— Днес ще отидем да видим Джоуни — обяснява й той.

— А Чачи? — усмихва се Алис.

Сид избухва в смях. Скот се обръща да го погледне и слага ръка на рамото му.

— Мога да те убия с тази ръка! — ръмжи старецът. — Тази ръка е видяла много!

Поклащам глава и поглеждам Алекс и Сид.

Скот сваля ръката си от рамото на Сид и се обръща към съпругата си.

— Не, Алис. Става въпрос за Джоуни, нашата дъщеря. Ще й дадем всичко, което иска. — Забива мрачен поглед в мен и добавя: — Помисли какво ще й трябва, Алис. Ще го намерим и ще й го занесем. И ще го оставим до леглото й.

— Джоуни и Чачи — пропява Алис. — Джоуни и Чачи!

— Млъквай, Алис! — ръмжи Скот.

Алис го поглежда така, сякаш току-що я е похвалил. Плесва с ръце, усмихва се и замръзва за няколко секунди в тази поза. Той я поглежда втренчено, после присвива очи.

— Извинявай, мила. Кажи каквото искаш да кажеш.

— Беше смешно — обажда се Сид. — Тя има отлично чувство за хумор и ме накара да се разсмея. Това е. Може би осъзнава, че е смешна. Поне аз мисля така.

— Ще те ударя! — изръмжава Скот.

Ръцете му висят отстрани със стегнати мускули. По тях са изпъкнали вени, които приличат на сламки за коктейл. Знам, че наистина ще го удари. Виждал съм го да удря Бари. Веднъж фрасна и мен, след като го обрах на покер заедно с приятелите му. Пръстите му се свиват в юмруци. Кокалчетата им са едри, а кожата му е осеяна с тъмни петна. После ръката му се стрелва напред като глава на змия. Виждам как Сид прави опит да предпази лицето си, но изведнъж отпуска ръце. Сякаш е решил, че ще е безпредметно. Крайният резултат е силен удар в дясното око, пронизителен писък на голямата ми дъщеря, смъртна уплаха на малката и един баща, който се опитва да успокои много хора едновременно. Над всичко това грее широката усмивка на тъщата ми, която радостно ръкопляска, сякаш сме изиграли една наистина смайваща сцена.