Кауи Харт Хемингс
Потомците (37)

37

Защо толкова трудно се изразява любов и толкова лесно се изразява разочарование? Излизам от стаята, без да кажа нищо на момичетата. Вляво има тънка стъклена стена. Поглеждам през нея към тъмните палми и празните пейки в парка. Виждам огромното тропическо дърво, чиято корона се извисява високо в небето. Нещо блещука в клоните му, но не знам какво е. Отивам до редицата столове и сядам, всъщност рухвам. Затварям очи. Когато ги отварям, млад човек слага парче вестник на мястото до мен. Той продължава по коридора и раздава вестници на хората наоколо. На страницата на вестника до мен очаквам да видя обява за огромни разпродажби или за доставка на китайска храна. Вместо това виждам списък на варианти за погребение:

Бъди част от жив коралов риф, след като си отидеш! Погребения в морето — отнасят те в кану и разпръсват праха ти!

Изстрелват праха ти в земната орбита!

Пускат праха ти от балон на четирите ветрове!

Иди си като част от шоу с фойерверки!

Последният вариант е без удивителна. Той гласи: Смесете останките от любимия ви човек с пръстта на живо и много красиво дръвче бонсай. Бонсай, който расте и ще живее стотици години с малко грижи.

Следва името Върн Ашбъри и телефонен номер, на който мога да се обадя и да получа информация за цените.

— Какво е това?

Обръщам се и виждам Алекс. Тя сяда до мен.

— Не знам. Някаква обява.

Грабвам вестника и го премествам от другата ми страна, за да не може тя да го види. Отново затварям очи.

— Беше зле — казва Алекс. — Не трябваше да го правиш. Скоти е разстроена. Тя е още бебе.

— Не е бебе.

— Точно сега тя е бебе — настоява Алекс.

— Смятам да отида до вкъщи. — Изправям гръб и отварям очи. — Трябва да говоря със Сид. Имам да върша и други неща.

— Какво има да говориш със Сид?

— Защо майка му го е изгонила?

— Питай него — казва тя.

— Теб питам.

— Не знам защо.

Вярвам й.

— Нямаме време за него, Алекс. Съжалявам, че той страда, но съм много зает. Кажи му да стои настрана и да не ни занимава с проблемите си. Особено ако наранява чувствата ти.

— Добре.

После протяга ръка през скута ми и взема вестника. Наблюдавам я, докато чете обявата.

— Не може да бъде! — възкликва тя. — Върн Ашбъри. Господи! Май ми харесва това с бонсая. Тъжно е.

— Знам. Обясни ли на Скоти? Тя знае ли какво става?

— Ами това с ръката? Тя мисли, че то означава нещо. Мисли, че мама може да се оправи.

— Добре.

— Не, не е добре — казва тя. — Наистина не е добре. Трябва да говориш с нея, татко. Крещиш й, че не се държи както трябва. Но тя не разбира какво става. Повече не ме карай да отговарям за нея. Скоти се нуждае от теб.

Алекс става и се отдалечава.

— Къде отиваш?

Тя не ми обръща внимание и аз тръгвам след нея, като оставям на стола вариантите за погребение. Минаваме покрай стаята на популярния пациент, която изглежда дори по-самотна от празните. Балоните бавно спихват; някои цветя във вазите са клюмнали към пода, а в гирляндата, окачена на дръжката на вратата, се вижда белият шнур, придържащ увехналите цветове на плумерията. Една жена стои зад леглото.

— Аз съм само доброволка — казва тя на пациента. — Не ми е позволено да ви докосвам.

Алекс върви към асансьорите срещу магазинчето.

— Открих те там. — Посочвам към магазинчето и тя за миг се замисля, но после вижда пощенските картички.

— Наистина ли? — възкликва тя. — Не е ли страхотно?

— Купих ги и после ги изхвърлих.

— Благодаря — казва тя.

Поглеждам към коридора с надеждата да видя Скоти, но тя не е там. Все още е в стаята. Ще трябва да взема едното момиче, а другото да оставя.

Избирам Скоти, бебето, момичето, което трепереше в ръцете ми. Вратите на асансьора се отварят. От него бавно се измъква мъж, закачен за система. Хващам се, че ми се ще той да побърза, и се сещам за Сид, за гузното нетърпение, което проявява към бавните хора дори когато те са немощни.

— Чакай ме при колата — казвам на Алекс. — Отивам да говоря със Скоти.

Чувствам се неловко. Знам, че трябва да се извиня, но тя трябваше да го направи, трябваше да я докосне.

Когато приближавам към стаята, чувам Скоти да казва:

— Много съм наблюдателна.

Спирам до вратата. Тя говори на майка си. Отстъпвам малко назад, но не мога да си отида. Искам да гледам. Искам да знам какво казва. Виждам, че се е свила отстрани до майка си; сложила е ръката на Джоуни около себе си. Улавям се, че си мисля: Тя е жива. Почти непоносимо ми е да гледам Скоти в прегръдката на майка й.

— На тавана е — чувам Скоти да казва. — Най-красивото гнездо. Златно е, меко и топло.

Поглеждам нагоре и също го виждам, само че не е гнездо. Това е почерняло парче банан, останало от нашата игра, все още залепнало за тавана. Играта, която играехме с Джоуни и която сега аз ще играя с дъщеря си.

Скоти се подпира на лакът, после се навежда и целува майка си по устните, докосва лицето й и после отново я целува. Прави го отново и отново, като изкуствено дишане уста в уста; всеки път целувката е очаквателна, почти медицинска и аз разбирам, че тя все още има надежда. Оставям я да продължи с тази фантазия, с упованието в магическия финал, с вярата, че любовта може да върне някого към живота. Оставям я да опита. Дълго наблюдавам усилията й, дори мислено я насърчавам, но след известно време разбирам, че трябва да се намеся. Налага се да назова нещата с истинските им имена. Да кажа истината на Скоти.

Чукам на вратата.

— Скоти — казвам.

Тя остава под ръката на майка си, с гръб към мен. Сядам на края на леглото и се навеждам, за да сложа глава на гърба й и да чуя дишането й.

— Скоти — казвам.

— Какво, тате?

Разказвам й всичко, което става, и всичко, което ще се случи, и се чувствам най-жестокият човек на света. Но изпълнявам дълга си колкото се може по-добре, а когато свършвам, оставаме така дълго време, тя с глава върху гърдите на Джоуни, моята глава върху гърба й, който се движи нагоре-надолу в синхрон с дишането й, прекъсвано от ридания. Малкото й тяло е като опънат мускул и аз знам, че тя не може да повярва напълно. И как би могла?