Кауи Харт Хемингс
Потомците (40)

40

Сърцето ми препуска, сякаш съм на сцена. Чувам гласа на Алис.

— Джоуни! — вика тя. — Джоуни!

Излизам в коридора. Скот е пъхнал ръце в джобовете си и гледа в пода, влачейки крака като малко дете. Алис е облечена официално, а може би медицинската сестра или Скот са я облекли така — с черен пуловер и дълга пола в червено и бяло. Сложила си е златните гривни и сякаш току-що е излязла от фризьорски салон. Питам се дали разбира къде се намира.

— Джоуни! Джоуни! Прокажен — виква Алис на мъж в инвалидна количка, който минава покрай нея.

Мъжът я поглежда изумено, а тя крачи напред, сякаш не е направила нищо.

— Здравей, Алис — казвам аз.

Отминава ме и продължава да върви, докато Скот не я хваща за ръка и не я въвежда в стаята.

— Бари трябва скоро да дойде — уведомява ме той.

Скот поглежда към леглото, после отива до прозореца, дръпва настрани щората и после отново я пуска. Оглежда се и застава в единия ъгъл. Сякаш придружава жена в магазин за луксозно бельо и се чуди какво да прави.

— Скоти, отстъпи на дядо ти да седне.

— Хей, Бинго — поздравява я Скот. — Не видях, че си тук. — Поглежда към Алекс и Сид. — Ти пак си цъфнал — казва той на момчето.

Скот сяда и вдига на коленете си своята малка внучка.

Алис застава до леглото, навежда се и заговаря тихо. Чувам: „Какво се получава от кръстоска между алигатор и дете?“, но отговорът не достига до мен. Продължавам да се питам: Какво се получава? Предполагам алигатор. Сбогом на детето. Не знам защо, но тази гатанка ме натъжава безкрайно.

Бари влиза в стаята с букет цветя и с нещо, което прилича на фотоалбум. Щом ни вижда, се разплаква. Спира пред всеки от нас, клати глава, после се хвърля в прегръдките ни. Потупвам го с длан по гърба вместо с обичайния юмрук.

— Здрасти, синко — казва Скот.

Бари ми подава цветята, отива при леглото и застава до Алис.

— Какво решихте? — пита Скот.

— За кое, Скот?

— Последно какво решихте?

— Мисля, че ще изчакаме още малко. Когато почувстваме, че моментът е дошъл…

— Питам те какво решихте за купувача. Кого избрахте?

— Скъперник — казва Алис на гирляндата от жасмин.

Дъщерите ми също ме поглеждат заинтригувано. Не мога да понасям любопитството им. Искат да знаят колко. Колко ще получим.

— Сега ли е най-подходящото време да говорим за това?

— Колко ще вземеш? — пита Скот.

Поглеждам към Бари, търсейки подкрепа, за да накараме баща му да млъкне, но той само казва:

— Татко, сигурен съм, че можеш да го прочетеш във вестника.

— Не е нужно да чета вестника — казва той. — Мога да го науча и тук.

— Няма да говоря за това сега, Скот. Не е прилично.

— Е, ти не се вълнуваш. За теб не е кой знае какво — от тук милион, от там милион.

— Има ли някакъв проблем?

Скоти изглежда вцепенена от ужас в скута му. Понечва да стане и тя скача, но после той отново сяда. Не ме гледа в очите. Лицето му се изкривява в жестока, дразнеща усмивка.

— Смешното е, че точно когато Джоуни я сполетява нещастие, теб те сполетява щастие — ставаш богат.

— Изобщо не е смешно — казвам. — Няма абсолютно нищо смешно в това.

Вчера братовчедите се събраха около Хю, за да им съобщи новината, и аз съм му благодарен за начина, по който го направи. Без заобикалки, безпристрастно и властно. Тонът му беше делови и никой не се тръшна, нямаше и драматични въздишки. Сигурно реагираха така заради Джоуни. Щяха да протестират, ако тя беше здрава. Сега ще чакат да мине известно време. Хю направи така, че да изглеждам смутен, но непоколебим. Да прозвуча оптимистично и смело. Ралф ме потупа по гърба. Бирата каза: „За мен това няма значение. И бездруго скоро ще умра“.

— Да, ти прояви егоизъм спрямо нея — казва Скот. — А тя ти даде всичко. Хубав, щастлив дом.

— Скот — казвам, — какъв смисъл има?

Отново поглеждам към Бари, който се е вторачил в Джоуни, и разбирам, че той е съгласен с баща си, иначе щеше да ми помогне да прекратим този разговор.

— Живеехме добре — казвам. — Повече от добре. Мислиш, че е била нещастна, защото не съм й дал достатъчно? За това ли всъщност си ядосан?

— Тя искаше да има собствена моторница.

— Не можех да си го позволя! Не разполагам с толкова пари. Имаме много разходи. Живеем с моята заплата. Ще използвам пари от попечителския фонд, за да платя таксите за колеж, с тези пари плащам и за училищата им — двайсет и осем хиляди за двете. Плюс пеене и танци, летен лагер. Списъкът е дълъг.

Момичетата изглеждат стреснати и обидени. Това е проблемът с привилегированите деца — забравят, че на учителите се плаща. Забравят, че всичко струва пари: участието в пиеси, изработката на бонг в курса по стъкларство. Сигурен съм, че бедните деца знаят цената на всичко. На всяко малко, незначително нещо. Поглеждам стената зад Сид и ми се иска да я пробия с глава. Защо говоря за училищните такси? Защо се оправдавам?

— Джоуни трябваше да има собствена моторница, която да познава добре. Тогава нямаше… — Скот посочва дъщеря си.

— Първо, тя не е управлявала моторницата и не можеш да ме обвиняваш за това. Инициаторът не бях аз!

— Джоуни заслужаваше да й дадеш повече — настоява той и ме гледа в очите.

Не мога да повярвам, че говори така, и то пред момичетата, и едва се сдържам. Истината напира на езика ми. Мога да кажа на Скот, че тя ми е изневерявала, че и аз съм заслужавал повече. Мога да му кажа, че дъщеря му разби сърцата на всички ни.

— Прав си — казвам. — Тя заслужаваше повече.

И съзнавам, че това е вярно, а не само думи, предназначени да го успокоят. Поемам си дълбоко въздух, като си повтарям, че той е неин баща. Не мога да си представя някоя от дъщерите ми да лежи в това легло.

— Прав си — повтарям аз. — Съжалявам.

— За бога, не нападайте така човека — обажда се Сид.

— Да, дядо — присъединява се и Скоти.

— Татко направи най-доброто, на което е способен — казва Алекс.

Шокиран съм и се чувствам почти неудобно, тъй като се безпокоя да не би Скот да си помисли, че съм подкупил момичетата да кажат това. Единният ни фронт изглежда странно, сякаш сме някакво друго семейство. Едно от онези щастливи семейства, които съм срещал понякога. А после си мисля: Такива ли сме? Въпреки всичко не сме ли на път да го постигнем? Където и да сме, каквито и да сме, това ще съществува само при отсъствието на Джоуни. То стана възможно заради мълчанието й. Мисля си как Сид бе казал на майка си, че смъртта на баща му е най-хубавото нещо, което им се е случило, и разбирам, че той не го е казал със злоба или с намерението да я засегне. Казал го е, защото отчасти е било истина, макар и болезнена. Колко смел трябва да е бил, за да й го каже.

Можех да кажа на Скот, че не парите ще направят живота ми по-добър, а смъртта на дъщеря му. Дълбоко в себе си знам, че е така. Не искам да бъда в това положение, не съм желал това да се случи с нея, но сега, след като вече се е случило, сега, когато знам и какво предстои да се случи, съм сигурен, че моите момичета ще го разберат и ще станат силни и интересни личности. А аз ще бъда добър баща и ще живеем по-добре, отколкото сме смятали, че ни е писано. Тримата ще се справим добре, Джоуни. Съжалявам.

— Не избрах никого — казвам на Скот. — Не продадох нищо.

Момичетата търсят погледа ми. Алекс се усмихва. Не съм сигурен защо го прави, нито какво означава за нея решението ми, но съм доволен, че тя го одобрява.

— Задържам земята в семейството, въпреки че ще ми бъде в тежест. Ще имам много работа.

— Това не ме интересува — казва Скот.

Иска ми се да изкрещя, че я задържам, че задържам всичко, с което животът ме е изненадал, и сега по свой начин и аз го изненадвам.

Скот става и отива до Джоуни. Оглежда цветята, сякаш са книги върху лавица, и после се засмива.

— Сигурно си вбесил много хора. — Той изглежда почти горд.

— Така е. И вероятно това не е краят.

Макар че онова, което направих, е абсолютно валидно и защитено от закона, не изключвам възможността някой тъп прокурор да открие миниатюрна пукнатина и да се възползва от нея.

Алис поглежда списанието на Сид. Очите й са огромни като на бухал.

— Готови ли сме да си тръгнем? — пита тя.

— Не, мамо — казва Бари.

— Защо?

— Защото, мамо…

— Да, Алис — обръща се Скот. — Готови сме да си тръгнем.

Той е стиснал ръце и се взира в дъщеря си. Момичетата ме гледат с паника в очите.

— Момичета, Сид… — казвам аз.

Посочвам вратата и те излизат с мен в коридора.

— Сега ли ще се сбогува? — пита Алекс.

— Мисля, че да.

В коридора правим няколко крачки в една посока, после тръгваме в другата. Само Скоти остава неподвижна и наблюдава. След малко се присъединяваме към нея, макар че често обръщаме погледи назад, може би опитвайки се да прикрием интереса си към ставащото в стаята. Скот е затворил очи и докосва рамото й, но не говори. Бари го наблюдава също със страх и благоговение.

— Той моли ли се? — пита Сид.

— Не — казвам аз.

Алис се отдалечава от леглото и Скот поглежда към нея, после към дъщеря си, слага ръка върху устата си и стисва очи. Когато ги отваря, погалва челото на Джоуни, приглажда назад косата й и поставя ръка върху темето й. Накрая отива при Алис, хваща я под ръка и се запътва към вратата. Всички ние отстъпваме назад. Той ме поглежда за миг, преди да си тръгне. Познавам този поглед — на онзи прокурор, който ще загуби делото срещу мен. Това е поглед на раздразнение, че май съм се отървал от нещо. Това е поглед на глупава увереност, че съм щастливец.