Кауи Харт Хемингс
Потомците (12)

12

Винаги когато идвам на Големия остров, имам чувството, че съм се върнал назад във времето. Хаваи изглежда запуснат, сякаш току-що е поразен от цунами.

Карам по познатия път, покрай бодливи дървета киаве, плажове с черен пясък и кокосови палми с диви папагали по клоните. Въздухът става по-хладен и всичко е покрито с лека въгла — намирисваща на барут смесица от мъгла и вулканична пепел, която засилва усещането за опустошение и разруха. Карам през поле от черна лава, нашарена с тийнейджърски драсканици от сорта на Кеони обича Кайла, Хавайската гордост или Ако четеш това, значи си педал. Нашите островни графити, изписани с креда. Виждам параклиси хейау и купчинки камъни върху чаени листа, които са дар за боговете.

— Какво е това? — пита Скоти. Свила се е на седалката така, че не виждам лицето й.

— Кое? — оглеждам пущинаците аз.

— Което прилича на писта.

Оглеждам се още веднъж и виждам нещо като коридор върху лавата, посипан със загладени камъни.

— Това е Кралската пътека. В училище трябва да сте учили за нея.

— Сигурно.

— Каква хавайка си ти?

— Същата като теб.

Гледаме широката безкрайна пътека, която обикаля целия остров.

— Построена е от крал Калакауа — обяснявам. — Така са се придвижвали прадедите ти.

Караме покрай пътеката, която прилича на старо шосе. И вероятно наистина е била нещо такова. Построена от затворници, а след това загладена от добитък и човешки крака. И до днес помня какво бях чувал за нея като дете — прокарвали са я онези, които не са си плащали данъците.

— Кога е направена? — пита Скоти.

— Отдавна. През осемнайсети век.

— Старичка е! — преценява тя и продължава да се взира в каменната настилка, оградена с дълги скални блокове.

Когато стигаме хълмовете и фермите на Уаймеа, виждам, че Скоти е заспала. Денем по поляните има стада крави и коне, но сега не виждам животни. Минавам покрай стари огради от сиви напукани дъски. Спускам прозореца, за да вдъхна хладния аромат на пасища, тор и кожени седла. Ароматът на Камуела. Някога баба и дядо имаха ранчо тук. Като дете редовно им гостувах. Берях ягоди, яздех коне, карах трактори. Един странен свят на слънце и студ, каубои и плажове, вулкани и сняг. Планината Мауна Кеа се виждаше отвсякъде. Често й махах за поздрав, защото си представях, че учените от обсерваторията гледат мен вместо немите планети.

Поемам по черния път, минавам покрай ниската конюшня и училището, а след това се насочвам към пансиона в дъното.

Нямам търпение да видя дъщеря си. И съм малко нервен. Миналата седмица я чух по телефона и ми се стори странна. Когато я попитах какво не е наред, тя отвърна:

— Цената на кокаина.

— Сериозно? — възкликнах. — Друго?

— Това малко ли е? — промърмори тя.

После добави, че се шегува. Доста гаден майтап, както и да го погледнеш.

Не знам къде бъркам, но явно у мен има нещо, което тласка хората към самоунищожение. Джоуни с нейните скутери, мотоциклети и алкохолизъм. Скоти със своя морски таралеж, Алекс с наркотиците и изявите си като модел. Каза, че отначало започнала да опитва дрога, за да ужаси майка си, но може би го е правила, за да се почувства като нея. Вероятно защото я обича и презира еднакво силно. Сега вече това не би трябвало да е проблем. Не можеш да се сърдиш на човек, който умира.

Сещам се за „При Бъз“ и управителката, която ми каза, че Джоуни била душата на заведението. Сигурен съм, че ако умре — или по-скоро, когато умре, — ще окачат снимката й, защото ресторантът е от този тип: снимките на местните легенди и на собствениците са навсякъде. Става ми мъчно, че трябва да умре, за да я сложат на стената. Става ми мъчно и за самия мен, защото обичам всичко, свързано с нея. А също и за Алекс, която трябва да й прости онова нещо, заради което се скараха. Каквото и да е то.

Карам бавно, защото пътят е каменист и осеян с дупки. Поглеждам към Скоти, която продължава да спи. Харесва ми, че училищната управа все още не е асфалтирала пътя.

Спирам на паркинга, изключвам двигателя и Скоти отваря очи.

— Пристигнахме — казвам.