Кауи Харт Хемингс
Потомците (44)

44

Управлявам малкото кану доста умело, порим океана на зигзаг и момичетата вече са уморени от гребането. Полинезийските ми предци биха били разочаровани от мен, от всички нас. Нямам дарбата да намирам пътя, да се ориентирам по слънцето и звездите и да насочвам лодката в открития океан. Тези умения и инстинкти са отдавна изгубени.

— Защо просто да не го хвърлим тук? — крещи Алекс през рамо.

Тя седи отпред и аз виждам как мускулчетата на гърба й играят.

— Плувец, тате — обажда се Скоти. — Плувец!

Виждам бялата плувна шапка да подскача към нас, но после се отдалечава към катамараните.

— Нека влезем малко по-навътре. Така ще избегнем и плувците наоколо.

— Карай направо тогава — казва Алекс.

— Старая се.

— Старай се повече. Трябва да усетиш кога ще завие. Много си бавен.

Джоуни можеше да насочва кануто направо. Сигурен съм, че всички си мислим точно това.

Опитвам се да използвам оранжевия ветропоказател за ориентир. На места скалите стърчат като разтворени челюсти. Слънцето едва прониква под сивите облаци. Водата е тъмна, а още по-тъмните форми на скалите на дъното на океана сякаш се движат под нас. Греблото ми одрасква една от тях, нащърбена като восъчна пита, и аз завивам надясно, за да навляза в по-дълбокото. Прахът е в торбичката, която е в скута ми. От време на време поглеждам към нея и изпитвам чувство за несправедливост. Не биваше тя да стои така в скута ми. Изобщо не мога да я почувствам. Мисля си за онези възможности за погребение: Отнасят те с кану и разпръсват праха ти!

Големи вълни се движат близо до ветропоказателя, но не се разбиват. Една минава под нас и кануто се плъзва към върха й, а после рязко се спуска надолу. Носът му пори водата и когато приближаваме към следващата вълна, която изглежда по-голяма от предишната, аз притискам по-силно торбичката с праха между краката си. Скоти пуска греблото.

— Продължавай да гребеш — подканям я аз нервно.

Трябва да използваме инерцията, за да се прехвърлим през вълната, преди тя да ни е върнала обратно със себе си. Покатерваме се върху нея, обливани от пяна, така че нищо не виждам, и от стръмното спускане всички подскачаме на седалките.

— Да се махаме от тук — казвам аз.

Момичетата са притихнали и аз чувствам, че са изнервени. Те потапят греблата си дълбоко и загребват колкото се може повече вода с крехките си тела. Китките им са във водата и се движат бързо. Гребем по-дълго от необходимото, за да се отдалечим от прибоя. Водата става още по-тъмна и сега скалите на дъното приличат на странни спящи същества. Тук е твърде мрачно, студено и самотно за място за вечен покой, но аз не казвам нищо.

Момичетата спират да гребат. Гледам плажната ивица на Уайкики. Всеки път ми се струва различна, макар че не се е променила чак толкова. Много хора, вода, сърфиращи по вълните, бял пясък като костен порцелан. Изглежда ми различно всеки път когато го видя. Днес той означава Джоуни. Плажът на Джоуни.

Хващам торбичката. Към нея има и сребърна лопатка; държа и нея в ръка и я гледам, сякаш е някаква шега.

Обмислям как да го направим.

— Алекс — казвам аз, — ела по-близо до сестра си. Може би е добре да седнеш на амата.

Тя се обръща, прескача седалката и се изправя в кануто, като се държи от двете му страни, за да запази равновесие. Вдигнала е мократа си коса нагоре и главата й прилича на кошер.

— Ето — казвам аз, отварям торбичката и подавам на Алекс лопатката.

Тя се поколебава, после я взема и ръката й изчезва в торбичката. Изважда песъчливия прах и част от него отлита. Наблюдаваме как се носи като дим и после Алекс насочва лопатката надолу. Прахът изтича на плътна струйка, бавно се разпръсва като тъмна сянка върху водата и изчезва.

Алекс подава лопатката на Скоти, а аз държа торбичката отворена. За моя изненада Скоти взема лопатката, пъхва ръката си в торбичката и я движи вътре, сякаш търси някаква награда. Мислех, че ще е уплашена. Тя изважда купчинка прах и тръсва китката си така, че прахът излита във въздуха. Наблюдаваме водата и когато не можем да видим нищо повече, момичетата ме поглеждат. Зъбите на Скоти тракат и цялата й кожа е настръхнала. И двете стоят изправени в тясното кану и се опитват да запазят равновесие, докато малки вълни клатят лодката ни нагоре-надолу. Мисля си за всичкия прах, разпръсван отвъд прибоя на Уайкики, за всичките цветя, хвърлени за покойниците, и се чудя къде ли отива всичко това. Пъхвам лопатката в торбичката и чувствам тежестта й. Хвърлям праха във водата и усещам почти физическа болка. Болят ме гърлото, стомахът и ръцете. Без моите момичета не знам как щях да се държа в този момент. Не мога да ги погледна, без да се почувствам замаян. Знам, че сега плачат, и не искам да ги погледна. Ако го направя, ще се разпадна. Вземам торбичката, обръщам я надолу и от нея изпада толкова много прах, че едва ли не чувам звук, когато той стига до водата. Наблюдаваме как сивият като едър пясък прах потъва надолу. Момичетата хвърлят четири гирлянди и известно време ги гледаме как се носят по водата. Чувстваме, че сме приключили с церемонията. Гирляндите се връщат обратно и залепват отстрани на кануто. Скоти се протяга да ги отлепи и ги хвърля от другата страна. Взираме се за кратко във водата, а после се споглеждаме, сякаш се питаме: А сега какво? Кога е редно да се върнем?

Може би когато престанем да виждаме гирляндите. Тогава ще се върнем. Алекс сяда на предната седалка, а Скоти сяда на ръба на кануто и се обляга на амата. Обръщаме се към брега и гледаме цветята. В далечината виждам хора, които седят на терасата и закусват. Чудя се дали и ние не трябва да го направим, вместо да бързаме да се затворим вкъщи. Когато поглеждам отново към водата, гирляндите са изчезнали. Вземам греблото, но после чувам свирка и се обръщам към хоризонта. Виждам лодка, пиянски круиз, с група момчета, голи до кръста, окичени с розови гирлянди, с козирки на главите и питиета в кокосови черупки. Не е ли прекалено рано за алкохол? Скоти сяда на средната седалка, а Алекс засенчва с ръка очите си и гледа към лодката. Няколко вълни залюляват кануто ни.

— Хей! — чувам ги да викат. — Хей! — Махат екзалтирано към нас.

На кърмата танцуват момичета. Чувам силното буботене на музиката.

— Хей! — крещят момчетата и вдигат питиетата си, сякаш за тост.

Ние ги гледаме и те ни гледат, без да разбират мълчанието ни.

Алекс започва да гребе, Скоти също, а момчетата на лодката скандират:

— Гребете! Гребете! По-живо!

Едно момче, наклепано с крем против изгаряне, сваля гирляндата си и се готви да я хвърли.

— Покажете ни циците си! — крещи той и всички се смеят.

Насочвам кануто така, че да се отдалечим от тях. Момичетата гребат и аз не знам какво си мислят. Надявам се, че последният миг с майка им не е съсипан. Чувствам, че като греба към брега, сякаш я изоставям.

— Все още те обичам — каза една вечер Джоуни.

Това беше точно преди злополуката и ние току-що бяхме загасили лампите, но аз вече заспивах и промърморих в отговор:

— Лека нощ.

На сутринта се обърнах към нея, сложих глава на възглавницата й, спомних си какво ми е казала предишната вечер и си помислих: Все още ме обича?

Вярвам й. Вярвам, че въпреки всичко тя все още ме обичаше.

Образът на момчетата в лодката не излиза от съзнанието ми, докато се отдалечаваме от тях.

— Съжалявам — казвам аз. — За пиянския круиз. Въпреки всичко преживяхме хубав последен миг. Надявам се, че сте добре, момичета.

— Мисля, че на мама щеше да й хареса — отбелязва Скоти.

— Тя май щеше да им покаже циците си — добавя Алекс.

Скоти се засмива, а аз знам, че и Алекс се усмихва.

Момичетата гребат бавно, после Скоти спира и оставя греблото си върху кърмата. Привела е гръб и гледа в скута си, а аз се питам дали не плаче. Но тя вдига ръка.

— Мама е под ноктите ми — казва.

Поглеждам и — да, така е, тя е там.

Алекс се обръща и Скоти й показва пръстите си. Алекс клати глава и красноречивият поглед, който хвърля към Скоти, сякаш казва: Свиквай с това. Тя ще бъде тук през целия ти живот. Ще бъде тук на рождени дни, на Коледа, когато ти дойде мензисът, когато се дипломираш, когато правиш секс, когато се омъжваш, раждаш, когато умираш. Тя ще бъде и същевременно няма да бъде с теб.

Според мен погледът й казва точно това; но каквото и да е мълчаливото й послание, изглежда, стопля нея и сестра й. Момичетата започват да гребат отново и от ритмичното движение сякаш изпадам в транс: лопатките на греблата удрят водата, плъзват се покрай корпуса, а после отново се връщат нагоре сред фонтани от пръски.

Мисля си за предишната вечер, как Скоти разлистваше албума си, как отлепи снимката на майка и после я сложи под снимките на моите предци.

— Ще я сложа накрая — каза Скоти.

Погледнах снимката на Джоуни. Не мисля, че Скоти придаваше някакво значение на този ред. Всъщност в албума й няма никакъв ред и той не е фамилно дърво. Илюстрира моменти от живота ни, взети оттук-оттам, мигове, които искаме хем да помним, хем да забравим.

— Да, накрая — каза Скоти.

— Накрая — повтори Алекс.

Скоти затвори албума.

Мисля си за жена ми в края на албума, за малката й снимка, която е напомняне и доказателство за един живот. Изглежда подходящо тя да има последната дума. Какви ли са били последните й думи? Питам се и се мразя, че не знам, но предполагам, че сега тя пак има последната дума, каквато и да е тя, и от нея, от моите дъщери и мен ще започне нашият път.

Казвам им да гребат по-бързо, за да настигнем малката вълна, която ще ни отнесе до брега. Тя ни поема и ние се плъзваме над рифа и тъмните форми под нас. Трябва да изглеждаме така, сякаш се забавляваме. Някой ден и това ще стане. Насочвам лодката към брега по права линия, доколкото е възможно.