Кауи Харт Хемингс
Потомците (41)

41

Джоуни изглежда различна след сбогуването с баща си. Сякаш това я приближава с една стъпка към небитието. Трудно ще ми бъде да я гледам, като знам, че родителите й никога вече няма да я видят. Всичко изглежда различно. Стоим в коридора, за да оставим Бари насаме с нея.

— Дядо не ни ли обича вече? — пита Скоти, а и аз се питам същото.

Чудя се дали той ще поддържа връзка с нас, макар че, предполагам, това ще зависи и от мен. Ще трябва да направя така, че да вижда внучките си. Ще трябва да се уверя, че има кой да се грижи за него. Мисля, че сега той е и мой. Главите на момичетата са еднакви. Забелязвам го за пръв път, бяло петънце кожа в средата на темето, а косата е усукана надясно.

— Разбира се, че ни обича. Просто е тъжен. Хората казват някои неща само когато са тъжни.

Сид продължава да гледа надолу по коридора към асансьорите и това ме разсейва.

— Аз тръгвам — обръща се към всички Бари, излизайки от стаята.

— Добре — казвам и се въздържам да не кажа: Свърши ли? Сигурен ли си? Много бързо.

— Може да се върна — добавя той. — Но сега си тръгвам. Ако почувствам, че има още нещо, ще се върна.

— Добре, Бари.

Той ме прегръща, а после отива да прегърне и момичетата.

— Можем да правим всичко — казва им той. — Можем да действаме както желаем, но не бива да бъдем гневни. Не можем да бъдем и гадни.

Чувал съм тези думи. Печах месо, а Естер приготвяше емпанадас и гледаше шоуто на Опра, в което една жена, чийто син бил убит, бе казала същото на семейството си веднага след смъртта му. Помня, че всъщност се загледах в тази жена, тъй като тя ми се видя силна и умна, и аз й повярвах, че наистина е казала тези думи на семейството си, повярвах й, че те са имали ефект. Но те не прозвучаха по същия начин от устата на Бари. Не съм убеден, че ще имат ефект при него. Той е чел много мотивационни книги, но те са били за любовта, а не за смъртта. Мисля, че мъката и гневът ще го обземат внезапно. Ще бъдат истински и неподправени и думите няма да му помогнат. Всички ние ще понесем удара и няма да сме наясно как да реагираме. Ще ми се да знаех как да помогна на себе си и на всички хора, които ще страдат около мен.

— Е, момичета — казвам, — сега сме само аз и вие.

— И вие и аз — казва Скоти.

— И аз — обажда се Сид.

— Добре ли сте? — питам. — Да се върнем ли в стаята?

Всички поглеждат навътре, но никой не пристъпва натам.

— Това няма ефект — казва Алекс. — Сякаш само я наблюдаваме. И чакаме…

— Знам — казвам. — Знам.

Виждам как Сид гледа надолу по коридора и после поглежда часовника и мобилния си телефон.

— Чакаш ли някого? — питам го аз.

— Не — отвръща той.

Чувствам, че е разочарован от мен. Той смята, че трябва да се „изстъпя“ и да се бия с Брайън, който не можел да смачка дори зрънце грозде в плодова битка. Сид цитира рапъра Джей Зи. Смята, че ако кажа всичко на Джули, ще се почувствам по-добре. Това ме забавлява, но и натъжава, защото все още не разбира някои неща. Ако някой трябва да знае колко безполезно е отмъщението, то това е Сид.

— Може би трябва да глътнем малко свеж въздух, а? И да хапнем.

— Трябва ли да се сбогуваме като за последно? — пита Скоти. — За всеки случай.

Оглеждам стаята.

— Не. Няма нужда. Ще се върнем скоро.

Да се сбогуваме всеки път, сякаш е последен, може да се окаже мъчително, затова направо излизаме. Надяваме се, че тя все още ще бъде тук, като се върнем, и ни е страх да признаем, че може и да грешим.