Кауи Харт Хемингс
Потомците (36)

36

В стаята има нови цветя — гардении, орхидеи и туберози. Джоуни е имала посетители, докато съм бил на срещата с роднините. Много рози, макар че сред тях няма червени. Мога да си представя как мъжете шепнат на жените си: „Но тя никога няма да види цветята“. И аз бих казал същото. Доволен съм, че не сме идвали тук през последните два дни. Скоти не би разбрала защо има толкова посетители и защо плачат, а аз и Алекс трябваше да се справяме с неудобството, свързано с всичко това.

Спомням си как вървяхме с момичетата по плажа. Липсва ми хотелската ни стая.

— Тате — обажда се Скоти. — За какво си мислиш?

— За теб — отвръщам аз. — Мисля си за теб.

Алекс отиде да купи бутилки с вода — единственото, което можем да сложим в уста. Ще ми се да се върне по-бързо.

Джоуни изглежда различна. Лицето й е изпито, посивяло и далечно. В устата й вече няма тръба. Скоти не споменава нищо за това и аз съм доволен, тъй като все още не знам как да й кажа.

— Какво за мен? — пита Скоти. — Какво си мислеше за мен?

— Мислех си колко бързо порасна.

— Ами, пораснала — казва тя. — Аз съм от най-ниските в класа. Рейна също в нейния. Рейна казва…

— Хайде стига за Рейна. Нали помниш какво казахме за нея.

— Добре, но искам тя пак да дойде тук утре. Алекс си има приятел, искам и аз да имам някого.

— Скоти, тя не може да дойде тук утре.

— Защо не?

— Разбираш ли какво става?

Скоти отива до раницата си, рови в нея и изважда разни неща.

— Скоти, попитах те нещо.

— Да, тате. Ох, боже!

— Е, и? Кажи ми защо сме тук. Не ми говори за Рейна. Не рови в раницата си. Кажи ми защо сме тук и защо не искаш нито да докоснеш майка си, нито да й говориш.

— Татко.

Обръщам се и виждам Алекс на вратата. Тя ми подава бутилка с вода. Скоти седи на стола в ъгъла, с лице към стената. Иска ми се да я прегърна, но не мога. Не мога да преодолея гнева си.

— Защо викаш? — пита Алекс.

— Няма нищо. Сестра ти говореше за Рейна, това е всичко. Притеснен съм. Искам това да протече гладко, момичета. Не искам да трябва да ви… насочвам. Къде между другото е Сид? Ще ми се да поговоря с него.

— Сигурно е с други момичета — обажда се Скоти. — Снощи твоите приятелки бяха на плажа и Сид отиде с тях, докато ти беше в онази къща.

— За какво говориш? — пита Алекс и по очите й познавам, че е наранена.

— Май е имало оргия — казва тържествено Скоти.

— Не ми пука — отвръща Алекс, макар че обратното е очевидно. — О, божичко!

Проследявам погледа й към леглото на жена ми. Джоуни е повдигнала ръка, сякаш полага клетва.

Мигновено поглеждам лицето й, но очите й са затворени. Понякога тя прави така, движи се, но Алекс никога не го е виждала. Поглеждам към Скоти, която е обърнала лице към стената.

— Ела тук, Скоти — казвам.

Гледам ръката на Джоуни. Тя е бледа и суха. Ноктите й са пораснали. Изведнъж започва да диша шумно, сякаш не й достига въздух.

— Тя не може да диша — крещи Скоти.

— Ела тук — казвам, този път твърдо.

— Татко — казва Алекс.

Скоти идва до мен с наведена глава.

— Може да диша — казвам аз. — Според лекаря това е само рефлекс. Тя не се бори, не страда. Защо не отидете да я хванете за ръката.

Виждам тънките косъмчета по ръката на Джоуни, гънките на китката й. Хващам Скоти за рамо и я побутвам към майка й. Тя се опъва, а Алекс ми крещи да престана, но аз не я слушам. Разтварям юмрука на Скоти и пъхвам ръката й под дланта на майка й, а после стисвам пръстите на Джоуни. По бузите на Скоти потичат сълзи. Лицето й е покрито с червени петна, което се случва и с мен, когато съм ядосан или правя секс. Джоуни продължава да диша тежко. Звучи така, сякаш се бори. Звучи така, сякаш страда. Държа Скоти здраво, за да не мърда.

— Татко! — вика Алекс. — Престани!

— Хвани я за другата ръка — казвам на Алекс и посочвам отсрещната страна на леглото. — Сега. Направи го сега.

Алекс застава срещу мен и поглежда към майка си. Вдига чаршафа и търси под него другата й ръка със затворени очи. Лицето й е смръщено, сякаш се готви да изяде нещо наистина гадно. Тя измъква ръката на майка си и поставя длан върху нея. После я хваща. Виждам колко силно я стиска. Алекс е навела глава и затова не мога да видя лицето й. Скоти трепери. Държа я отзад, прегръщам я, сякаш се боя да не се разпаднем. Момичетата трябва да направят това, иначе ще съжаляват до края на живота си.

— Кажи нещо — моля аз Скоти.

— Не — простенва тя с измъчен глас. — Не ме стискай, боли ме.

Поглеждам Алекс. Главата й все още е наведена, раменете й треперят леко.

— Кажи нещо, Алекс.

— Ти кажи нещо — извиква тя и виждам, че плаче.

Накланям лице към Джоуни и заговарям тихо:

— Съжалявам — казвам. — Не ти дадох всичко, което исках. Не бях всичко, което ти искаше. А ти беше всичко, което аз исках.

Мърморя, сякаш чета молитва. Главата и гърлото ми пулсират от горещина. Опитвам се да извикам в съзнанието си спомени, думи, които да кажа и които да отключат важни моменти, но не мога да измисля нищо. Познаваме се, откакто аз бях на двайсет и шест, а тя на деветнайсет. Защо не мога да си спомня нищо?

— Всеки ден — казвам. — У дома. Ти си там. Вечеря, чинии, телевизия. Уикендите на плажа. Ти си там. Аз съм там. Партита. После обсъждаме гостите. С кола до вкъщи над Пали, преди да включат уличното осветление. — Не мога да се сетя за нищо друго, освен за ежедневието ни заедно. — Всичко това ми харесваше — казвам и стисвам по-силно ръката й.

Никога не говоря така. Усещам, че тя се подсмихва вътрешно, вдигам очи и виждам колко смутена изглежда Алекс. Изражението на Скоти също е неловко и тъжно.

— Прощавам ти — казвам аз и чувствам, че Джоуни отново ми се присмива.

Алекс заобикаля леглото и издърпва Скоти от ръцете ми. Аз оставам и гледам лицето на Джоуни, блаженото й изражение. Опитвам се да я разгадая, да я разбера; разстройвам се, като виждам колко доволна изглежда. Навеждам се така, че лицето ми да е точно пред нейното, и казвам:

— Той не те е обичал. Но аз те обичам.