Кауи Харт Хемингс
Потомците (16)

16

Сид е тук. Дълъг и кльощав. Когато Алекс ни представи един на друг, той изтърси: „Как сме?“, придърпа ме към себе си и ме потупа по гърба.

— Това не го прави повече — казах му аз, а той реагира с хихикане.

Стоим на моравата. Аз вече съм му предложил питие — може би по силата на стария навик да съм любезен с гостите. Сипах му тоник с лимон и лед и докато го гледам с чаша и коктейлна салфетка в ръка, имам чувството, че това е много официално, все едно се запознавам с бъдещия си зет. Искрено се надявам да не е така.

Алекс пърха около него и аз се чувствам неловко в тази ситуация.

— Още ли искаш да дойдеш с мен при Рейсър и после при дядо ти? — питам аз. — Мисля скоро да тръгвам, така че…

— Познаваш човек с такова шантаво име? — пита Сид.

— Вече обещах — отвръща Алекс. — Ще дойдем и двамата.

Тя се обляга на Сид, който оглежда къщата ни, а след това бръсва нещо от рамото й.

Вторачвам се в обувките му. Бели и изненадващо чисти.

— Няма нужда и той да идва — казвам. — Не е необходимо.

— Ще правя това, което иска Алекс — обажда се Сид. — Ще се помоткам с вас.

— Той има ли представа какво правим?

— Да — отвръща Алекс. — Знае всичко.

Пробожда ме неочаквана ревност.

— Това са семейни неща — казвам. — Ще продължат поне седмица или колкото се наложи.

— Нали ти казах, че той ще остане у нас известно време, тате. Не се притеснявай. Ще се държим прилично, повярвай ми.

— Какво мога да кажа? — пита Сид, разперва ръце и повдига рамене.

Отправям поглед към Алекс с надеждата да усети разочарованието ми.

— Не ходиш ли на училище? — питам.

— Ходя, когато ми скимне — отвръща той.

— Добре, ясно. Повикай Скоти и да тръгваме.

Скоти сяда отпред, а Алекс и Сид на задната седалка. Скоти никога не е била толкова кротка. Прави ми впечатление, че не си е взела фотоапарата и албума.

— Нали сте чували за НЛО? — пита Сид. — Сещате се, нали?

Поглеждам го в огледалото. Бузите му са покрити с редки косми, очите му са тъмносини. Зяпа през прозореца и говори в множествено число.

— Знаете ли каква е била целта? — пита. — Целта на посещенията на Земята?

— Не му обръщай внимание — обажда се Алекс. — Винаги е такъв, когато се вози в кола. Прави се на комедиант, имитира Джери Зайнфелд.

— Кой е тоя НЛО? — пита Скоти.

— Не знам — отвръщам аз.

Не ми се обяснява сега. Навлизаме в квартала „Ланикай“ и виждам къщата на Рейсър. Той е наш добър приятел, най-вече мой, но напоследък не се виждаме често. Налага се да обиколя квартала, защото улицата е еднопосочна. Насреща няма никакви коли и аз се изкушавам да карам направо, но не го правя. Наслаждавам се на тихата уличка, покрита с тънък слой бял пясък, донесен от вятъра. Изпитвам чувството, че съм се спасил от нещо.

— Ами ако тия от НЛО са били някакви некадърници? — пита Сид. — Ако са се свързали само с разни тъпанари като Бийвъс и Бътхед? Тогава на другите планети са получили тотално невярна представа за нас.

— Много увлекателно — казвам аз, докато вкарвам колата в алеята. — Веднага се връщам, а вие, философи, ме чакайте тук.

Заобикалям къщата и се сепвам, като виждам Рейсър отвън. Седи сам на малката циментова тераса. Хванал е с две ръце чаша димящо кафе. Облечен е в хавлиен халат и гледа към плажа и леките къдрави вълни.

Вижда ме и на лицето му се появява вяла усмивка. Изобщо не е изненадан.

— Рейсър — мърморя аз, пристъпвам към масата и издърпвам един стол, но седалката е мокра.

— Здрасти, Мат — казва той, поглежда мокрия стол и се изправя. — Ела да влезем вътре.

Гърбът на халата му е мокър.

Влизаме в кухнята и той ми налива чаша кафе.

— Благодаря — казвам аз. — Имаш ли сметана?

— Нямам.

— И така става.

Той започва да рови в бюфета.

— Може би сме имали мляко на прах, но не знам кое къде се намира. Нои се занимаваше с тези неща. Не, нямам мляко.

— Как е Нои?

Той се връща на масата.

— Отмених сватбата и тя се изнесе.

— Какво? Сериозно ли говориш? Защо?

Пръстите му барабанят по масата. Върху парче вестник лежи манго с тъмни петна по кората.

— Не се получи — отвръща Рейсър и хваща главата си с две ръце. — Нашите не я харесаха. Не казаха нищо, но аз усещах, че не я приемат. Не можех да пренебрегна мнението им. Тя е детегледачка, нали знаеш? И танцьорка. И понеже е чужденка…

Мисля си за семейството му. И те са наследници на земя, на голяма захарна плантация. Но родителите му са мили и сърдечни хора. Не мога да си представя, че ще отхвърлят Нои. По принцип в хавайското общество рядко се срещат сноби.

— Това не би трябвало да има значение, но има — мърмори Рейсър.

— Знам, знам — отвръщам.

— Непрекъснато бях с чувството, че правя погрешен избор. — Той се обляга назад. — Но всичко ще е наред. Просто не ни е било писано. — Очите му се фокусират върху мен. — Отбил си се да кажеш „здрасти“, а?

Поглеждам мангото на масата и отпивам глътка черно кафе.

— Да, не сме се виждали от доста време и реших да се отбия на път за… — Махам с ръка по посока на Кайлуа. Всъщност къщата му е последна в задънената уличка и не е на път за никъде.

— Как е тя? — пита Рейсър.

— Добре е — отвръщам.

Не съм го виждал да се ангажира емоционално с каквото и да било, но преценявам, че раздялата с годеницата му все пак е тежък момент в неговия живот. Не искам да го товаря с още болка. Мисля за родителите му, които не одобряват Нои, мисля за себе си, защото не одобрявам Сид, мисля за бащата на Джоуни, който не одобрява мен.

— Нали знаеш, че принцеса Кекипи се е омъжила против волята на родителите си? — подхвърлям аз. — Всеки може да го направи. Затова постъпи както ти казва сърцето.

Рейсър кимва и след малко казва:

— Още не е късно.

— Не е.

Виждам как раменете му се отпускат и се питам дали ще предприеме нещо.

— Ще тръгвам, защото децата ме чакат в колата. — Изправям се, въпреки че в чашата ми все още има няколко глътки кафе.

Той изобщо не забелязва колко абсурдно кратка е визитата ми. И напълно безцелна. Изпраща ме до входната врата. На канапето в хола има одеяло, а на масичката пред него — бутилка вино и отворена програма на телевизиите с червени елипси около нещата, които е решил да гледа. Той отваря вратата и засенчва очите си с длан. Вижда децата ми и им помахва.

— Всичко ще бъде наред — успокоявам го аз.

Рейсър кимва и затваря вратата. Много се надявам, че ще се ожени за момичето си. Не знам защо това е толкова важно за мен, но е важно.

— Не успях да го направя — казвам аз, когато се качвам в колата.

— Какво, какво? — пита Скоти.

— На следващото място ще е наложително да го направиш — казва Алекс.

Рейсър беше нещо като загрявка. Важно е следващото място, което предстои да посетя. Вече се чувствам готов да се изправя срещу хората, които не ме одобряват. Паля двигателя, изкарвам колата на заден ход и потеглям.