Кауи Харт Хемингс
Потомците (23)

23

Децата са гледали филм за две надрусани момчета, които мечтаят за хамбургери. Опитвам се да изслушам обясненията на Алекс, че ставало въпрос за нещо много по-важно от желанието им да хапнат хамбургери. Съгласявам се с нея, а после питам:

— Мислиш ли, че той заслужава шанс да се сбогува с нея?

Тя стои на вратата на стаята ми и това е знак, че е в добро настроение. Преди го правеше често, особено след излизане с приятели. Изправяше се на прага и ни разказваше как е прекарала. А ние си лежахме в леглото и слушахме. Когато успееше да ни разсмее, оставаше още по-дълго — с очевидното желание да ни забавлява. Обичам да я гледам изправена под рамката.

— Него ли имаш предвид? — пита Алекс. — Той да дойде да се сбогува?

— Да — отвръщам аз. — Брайън.

— Не — клати глава тя. — Това е лудост.

— Наистина ли?

Тя поглежда диктофона в ръката ми.

— Записваш ли ни?

— Не, Алекс. Подготвях въпросите за разпит на свидетели по едно дело.

— Как можеш да работиш?

— А ти как можеш да ходиш на кино? И да си водиш приятели у дома?

Тя отмества поглед. Половината от стаята е осветена от нощната лампа. Другата е тъмна. Зад нея се вижда острият силует на планината. Френският прозорец е като рамка на панорамна снимка.

— Значи ще го поканиш да се сбогува? — пита тя.

— Да — потвърждавам аз, въпреки че ми се иска да изръмжа едно „майната ти“ преди неизбежните приказки за добрите самаряни.

— Ти си по-добър от мен — отбелязва Алекс.

— Не съм.

Тя поклаща глава, а аз имам чувството, че разговарям с много по-възрастен човек.

— Искам да дойдеш с мен в Кауаи — добавям. — Скоти също. За нея ще бъде добре да е далеч от болницата поне за един ден. Ще тръгнем рано сутринта, ще го издирим и до вечерта ще се приберем. Ако не успеем, няма проблем да останем един ден повече, но при всички случаи ще преспим там най-много две нощи. Това е максималният срок. Ако не го открием дотогава, ще знаем, че поне сме опитали.

— И това ще те накара да се почувстваш по-добре, така ли?

— Правя го за нея. Не за него, нито пък за себе си.

— Ами ако се срине и се тръшне?

— Аз ще имам грижата. — Представям си как Брайън Спиър скимти на рамото ми. Виждам го край леглото на Джоуни заедно с момичетата ми. Любовникът ридае толкова силно, че ни засрамва. — Знаеш, че когато съм ядосан, изобщо не се правя на благородник. Всъщност искам да го направя не само заради нея, но и заради себе си. Искам да му задам няколко въпроса, да го видя що за човек е.

— Ами обади му се. Кажи в офиса му, че става въпрос за спешен случай, и те ще се свържат с него.

— Искам да му го кажа лично. На никого не съм го съобщил по телефона и нямам намерение да започвам сега.

— Каза на Трой.

— Трой не се брои. Просто трябва да го направя. По телефона може да ми се изплъзне, но когато се изправя срещу него, няма къде да бяга.

Очите ни се срещат и бързо се отклоняват. Тя не е прекосила прага. Никога не го прави по време на вечерните ни разговори.

— Имахте ли някакви проблеми помежду си? — пита Алекс. — Те ли са причината тя да си намери друг?

— Изобщо не подозирах, че имаме проблеми — отвръщам аз. — Искам да кажа, че винаги беше едно и също.

Това е проблемът. Бракът ни винаги беше един и същ. Но Джоуни имаше нужда от бабуни и дупки, от лош терен. Странно е, че съм в състояние да мисля за нея с часове, но когато беше до мен, просто я забравях.

— Не бях най-добрият съпруг — отронвам.

Алекс поглежда през прозореца, вероятно за да избегне признанията ми.

— А какво ще кажем на Скоти, ако все пак тръгнем на това пътуване? — пита тя.

— Просто, че отиваме на малка екскурзия. Искам да се махне от тук, поне за известно време.

— Вече го каза — отбелязва Алекс. — Но за какво съм ти аз?

— Ти си най-близкият ми човек. Освен това искам всички да сме заедно. Това ще ни се отрази добре.

— Аха, значи най-после се появявам в картинката.

— В момента се случва нещо по-важно от теб, Алекс. Дълбоко съжалявам за нещастното ти детство.

Тя ме дарява със специалния поглед на Джоуни, който ме кара да се чувствам като нищожество, излъчващо неприятна миризма.

— Значи ще кажем на Скоти, че отиваме на екскурзия, докато мама е в болницата?

— Само за ден, най-много два. Скоти ходи в болницата вече цял месец почти всеки ден. Трябва й почивка. Бих искал ти да отговаряш на въпросите, които може да зададе. Ти си пример за нея и тя със сигурност ще приеме всичко, което й кажеш.

Надявам се, че специфичната роля на лидер ще накара Алекс да се държи като зрял човек и да се отнася добре със Скоти.

— Можеш ли да го направиш?

Тя свива рамене.

— Ако не можеш, просто ми кажи. Аз ще ти помогна. Нали затова съм тук?

Алекс се засмива, а аз се питам дали изобщо има родители, които казват на децата си неща от сорта на „обичам те“ или „тук съм заради вас“, без тези изявления да предизвикат насмешка. Принуден съм да призная, че се чувствам доста неудобно. По принцип не си падам много по демонстрацията на чувства.

— Ами ако мама не издържи през тези два дни?

— Ще издържи — уверявам я аз. — Ще й обясня какво правим.

Алекс очевидно има трудности да възприеме идеята, че майка й ще прояви воля за живот благодарение на това, което ще й кажа.

— Ще взема и Сид — обявява тя. — Ако откаже, и аз няма да дойда.

Готвя се да протестирам, но я поглеждам в очите и разбирам, че това е още една битка, която ще загубя. Нещо у тоя хлапак й помага. А и Скоти го харесва. Той ще ангажира вниманието й и по този начин ще работи за мен.

— Добре, имаме сделка — обявявам аз.

Обаждам се на брокерката, с която разговаря Алекс, но тя не знае или не иска да ми каже къде е отседнал Брайън. Единственото, което научавам, е, че е в Ханалей. Разпечатвам списък на тамошните хотели и започвам да им звъня поред, но без успех. Резервирам две стаи в курорта Принсвил и съм леко изненадан, че не е отседнал там. Вероятностите са три — предпочел е някой пансион, който не е в указателя, наел е къща или изобщо не се е регистрирал. Не знам какво да правя, но трябва да го открия. Убеден съм, че ще се натъкна на него, ако не по друг начин, то случайно. На островите това се случва често, особено в малки градчета като Ханалей.

Замислям се за какво още е нужно да се погрижа, преди да тръгна. Трябва да внеса в съда това искане, ще ми трябва и човек за снемане на показанията. В личен план трябва да обединя сили с дъщерите си. Трябва да отпратя Сид. Трябва да постоя при жена ми и да й простя. Искам да я гледам, без да мисля за него.

Трябва да поговоря и с лекаря на Джоуни. Звъня на Сам в болницата, но той не е там. Откривам го в дома му.

— Не — отсича той. — Не мога да отлагам повече.

— Нуждая се само от още няколко дни — моля го аз. — Всъщност дори само от един. Трябва да отскоча до Кауаи и да намеря един човек.

Той отговаря, че е длъжен да се съобрази със завещанието, защото вече разполага с официалното медицинско заключение за перманентна кома. Нещата трябвало да приключат още утре.

— Все пак можеш да заминеш — добавя. — Разполагаш с достатъчно време.

Опаковам багажа си и се надявам да е прав.