Кауи Харт Хемингс
Потомците (19)

19

Алекс ми прави знак да спра.

— Тук е.

Опитвам се да разгледам къщата, но тя е заобиколена от коралова стена. Зад покривите на околните къщи се виждат гребените на вълните. Не са много далече от брега, което означава, че е сравнително богат, но не прекалено. Отначало това ми хареса, но после ми се стори по-лошо. Ако бяхме спрели пред някоя резиденция с каменни лъвове на входа, тогава нещата щяха да ми станат ясни. Но този дом е съвсем обикновен и това прави връзката им някак по-реална. Отбивам до тротоара и спирам пред къщата на любовника на жена ми.

— Оградата ми харесва — казва Алекс.

Извръщам се да огледам кораловата стена.

— Не е лоша.

— Какво, ще стоим тук и ще го чакаме да излезе ли? — обажда се Сид.

— Не — отвръщам аз. — Дойдохме, видяхме къщата и толкова. — Посягам да завъртя стартерния ключ, но не го правя.

— Дали си е у дома? — пита Алекс. — Да позвъним ли, а?

— Ти позвъни — казва Сид.

— Не, ти.

Сид рита облегалката й, а тя се обръща и го хваща за крака. Той сграбчва ръката й, извива я и се хили.

— Престанете! — крещя аз. — Стига сте се пипали!

— Еее! — клати глава Сид. — Може би това е била причината жена ти да ти изневерява. Щом си против пипането…

— Май не ти стига боят! — казвам и мятам през рамо заплашителен поглед.

— Предостатъчно ми беше.

Обръщам се към дъщеря си и питам:

— Знаеш ли, че ходиш с бавноразвиващ се?

— Брат ми е със забавено развитие, човече — обажда се Сид. — Не използвай тази дума пред мен, щото звучи обидно.

— Ооо. — Не казвам нищо повече, надявайки се да приеме мълчанието ми като извинение.

— Психар! — хили се Сид и изритва моята облегалка. — Нямам никакъв брат със забавено развитие! — Изглежда страшно доволен от себе си. — Като говорим за бавноразвиващи се, нека те попитам нещо. Случвало ли ти се е да пожелаеш някой малоумник, старец или инвалид да се движи по-бързо? Понякога, докато ги чакам да пресекат улицата, ми идва да им подвикна: „Айде по-живо де!“. А след това ми става кофти.

— Млъквай, Сид — обажда се Алекс. — Спомни си какво си говорихме. — Обръща се към мен и добавя: — Сид не ми е гадже, тате.

Това проработва и хлапакът си затваря устата. Гледам го в огледалото и се питам какво ли са си говорили.

— Това, което вършим, е пълна глупост! — отсичам след известно време. — Седим тук и го дебнем.

— Не го дебнем, защото е на работа — отвръща Алекс. — За да има такава ограда, трябва да работи. — Тя завърта ключа и пуска радиото. — А защо искаш да го видиш? Какво ще му кажеш? — Включва климатика и студеният въздух ме блъска в лицето.

— Харчим излишно гориво — казвам аз.

— Ох, ще ме разплачеш!

— Да не мислиш, че тая кола върви с пръднята на Господ? — извиква й Сид.

Двамата с Алекс се обръщаме едновременно.

Той се е излегнал по средата на седалката с разперени крака.

— Какво ме зяпате? — пита той. — Цитирам един филм.

— Искам да го видя — казвам аз и се заслушвам в музиката, но Алекс започва да сменя станциите.

— Просто намери нещо! — нервирам се аз.

— Навсякъде ритъм енд блус и разни такива боклуци — отвръща тя и продължава да сменя станциите.

— Иди на сто и едно и седем — казва Сид и се навежда напред.

Лицето му се озовава до моето. Подушвам миризма на цигари и смесица от евтин одеколон и желирани бонбони.

— Сто и едно и седем — повтаря Алекс и продължава да натиска копчето. С всяко докосване от тонколоните се разнася глухо пиукане.

— Хайде де — казвам аз.

В колата гръмва гневен, ръмжащ глас. Посвоему успокояващ, защото ми напомня, че по света има още много гневни хора. Не съм само аз. През сваленото ми стъкло нахлува бриз с дъх на морска сол и кокосови орехи. Радиостанцията заглушава всяка втора сричка на певеца, което само ми набива мръсни думи в главата. Шибаняци, казвам си аз. Колко красиво звучи! Мога да го повтарям до края на дните си, ако ми се забрани да изричам, друго освен едно-единствено нещо. Сид клати глава наляво-надясно като въртоглава овца.

— Знаеш ли какво работи? — пита Алекс. — Женен ли е?

— Не знам нищо за него — отвръщам аз.

Казвам го повече на себе си, отколкото на нея. Никога не ми е хрумвало, че може да бъде женен, едва ли. Къщата му има вид на ергенска, а дори и името му, Брайън Спиър, ми звучи някак свободно и независимо, като на необвързан човек. Освен това ми звучи адски познато. Може би затова искам да го видя. Имам чувството, че съм го срещал някъде. Тук всички се познават. Няма начин да не сме се засичали.

— Искаш да кажеш, че не си попитал Кай и Марк?

— Не стигнахме дотам.

— Защо?

— Просто нямах желание.

На пътя се появява кола и ние се снишаваме в седалките. Чувствам се глупаво. Колата ни подминава и изчезва отвъд хълма, който води към именията на брега на океана. Поглеждам към сгушената на мястото си Алекс и изведнъж ме обзема чувство на дълбока некомпетентност. Затънал съм в непознатите води на бащинството. Прогизнал съм от тях. Представям си как изглеждам в нейните очи. Невярната й майка е в кома, а тя придружава баща си, който иска да види любовника. Сестра й се облича с нейното бельо и се самонаранява с морски животни. Защо й позволих да ме доведе тук? Защо се разголих?

— Това е глупаво! — отсичам аз и паля колата, отдавна забравил, че тя вече работи. Разнася се яростно стържене.

— Ако някой се ебава с моето момиче, ще се отприщи адът! — обявява Сид.

— По-полека, Сид — охлажда го Алекс. — Момичетата не се нуждаят от рицари.

Сякаш съм очаквал тези думи. Те са точно в стила на дъщеря ми. А защо не?, искам да я попитам аз. Това би било толкова лесно. Лично аз бих искал да имам рицар до себе си. Какво лошо има някой да те спаси?

Потеглям обратно към булеварда.

— Има тъмна коса — казва Алекс. — Ако наистина искаш просто да знаеш как изглежда.

Отдалечаваме се от къщите и поемаме по широкия панорамен път под кратера Даймънд Хед. Намалявам, за да пропусна група момчета, които пресичат със сърфове под мишница. Едно от тях, с дълги рижи къдрици, се тътри като гъска през платното. Едната му ръка стиска дългата дъска, а другата придържа шортите му.

— Едно време те оставях тук, помниш ли?

Изричам тези думи тихо, с намерението да поддържаме свой отделен разговор.

— Аха — кимва тя и изпуска кратък, почти враждебен смях.

— Защо престана да караш сърф?

— Така се случи. Защо спираш да играеш с лего? Ами просто спираш.

— Има малка разлика. Ти беше много добра сърфистка.

— Чувала съм, че и ти си бил добър.

Тя ме поглежда и аз пускам широка, предразполагаща родителска усмивка.

— Била си сърфистка? — намесва се Сид. — Едно сладко пиленце върху вълните?

— Няма ли да млъкнеш? — стена аз.

— Отначало спрях, защото ми дойде, а не знаех как да си слагам тампон. После, четири-пет дни по-късно, вече бях изгубила навик.

— Как така не си знаела да си слагаш тампон? — пита Сид.

— Майка ти не ти ли показа… — Замълчавам за момент, преглъщам и довършвам въпроса: — Не те ли научи на каквото трябва?

— Цяла година не й казах.

— Дори аз знам как се слага тампон — обявява Сид.

Усилвам радиото.

— Първия път реших, че съм се насрала — пояснява Алекс.

Усещам погледа й. Очевидно чака реакция.

— Може и така да е било, Алекс — подхвърля Сид.

— Аз мисля, че това си е твоя лична работа — казвам.

— Тя разбра сама след време, като сменяла чаршафите ми. Бях изцапала и матрака.

Алекс ме гледа с очакване, но аз се обръщам на другата страна. Сега ми трябва един наистина добър отговор. Чувствам се като на изпит.

— Защо не си й казала? Би могла да си спестиш много време.

И срам, добавям мислено аз. Особено срам.

— Не знам — отвръща Алекс. — Може би защото непрекъснато ме притискаше да изглеждам по-голяма и да се държа като по-голяма. А това щеше да потвърди, че е имала право. Че вече съм станала жена и всичко останало. Може би не съм искала да ставам жена. Бях само на тринайсет.

От думите й личи, че доста е разсъждавала по въпроса. Питам се за какво друго си мисли, какво я вълнува. Заобикаляме основата на спящия вулкан.

— Хей, Алекс — не мирясва Сид. — С крилца или без крилца, кои са по-гот? Ей, да не литнеш?

— Стига с твоите глупости!

— Сигурна ли си, че той знае какво се случва? — питам. — Не се държи като човек, който си дава сметка, че семейството ни преживява труден момент.

— Тате! — рязко казва тя. Толкова рязко, че аз се стряскам, натискам спирачката и насочвам вниманието си към пътя.

— Върни се обратно!

— Къде обратно?

Намираме се край парка „Капиолани“ и наоколо гъмжи от бягащи за здраве. Един от тях внезапно хуква да пресича, когато съм на два метра от него. Шортите му имат цепки отстрани, космите на краката му са сплъстени от пот. На бицепса му е прикрепен айпод.

Чувам как се спуска задното стъкло.

— Що не гледаш, скапаняк! — изкрещява Сид.

— Заобиколи шадравана и карай обратно — казва Алекс.

— Защо?

— Сигурна съм, че видях нещо. Хайде, обръщай.

Правя завой и поемам по обратното платно на Калакауа Авеню.

— Далече ли е?

— Мисля, че да. Засега не намалявай.

— Слушай какво ти казва — добавя Сид.

— Ти млъквай! — срязва го Алекс. — Отбий при знака стоп.

Подчинявам се.

— Виж — казва тя и сочи към къщата оттатък платното.

Тя е светлосиня, с голям двор и бели капаци на прозорците. Обявена е за продан. Джоуни непрекъснато настояваше да се преместим тук, в центъра на града, където живеят приятелите й. Но аз не исках да идвам в квартала на вманиачените бегачи за здраве и натруфените къщи по Кахала Авеню. Алекс също предпочита тази част на града. Поне преди време беше така. Къщата е откъм страната на океана. На практика е първокласен имот в района на Даймънд Хед, умишлено ремонтиран така, че да изглежда старинен.

— Много е хубава, но я виж какво става — казвам аз и махвам с ръка към препускащите по булеварда автомобили. — Трудно ще изкараш колата си от алеята.

— Не, не, виж табелата — казва Алекс.

Присвивам очи да прочета името му и едва сега разбирам защо ми е звучало познато. БРАЙЪН СПИЪР, БРОКЕР НЕДВИЖИМИ ИМОТИ, ТЕЛ. 978–7878. Сини букви на бял фон.

Има и снимка. Тъмна коса, самоуверена физиономия. Идеална реклама на избелването на зъби. Прилича на влюбен мъж.

— Не е истина! — казва Сид.

— Сега вече знаеш как изглежда — казва Алекс.

Оставаме още известно време пред знака стоп. Мълчим и гледаме снимката.

— Доволен ли си? — пита тя.

— Не.