Кауи Харт Хемингс
Потомците (33)

33

Вървим бавно. Вилата изниква пред нас.

— Какво да му кажа? — питам и мигновено се разкайвам за въпроса.

Та нали аз съм този, който отговаря за всичко. Алекс трябва да си мисли, че знам какво да му кажа.

— Че мама скоро ще умре — отвръща тя с равен глас. — Намери начин да останете насаме. Сигурна съм, че няма да е трудно. Той ще иска да те отдалечи от жена си, щом разбере кой си.

— Съжалявам, че те намесвам и че позволих да научиш това за майка си. Егоистично е от моя страна.

— Но аз вече знаех всичко за нея — казва тя. — Не се притеснявай.

Тя не знае всичко. Не знае за кампанията на майка си в полза на Брайън, за съвместния живот, който са планирали. Не знае нищо за страховете на Джоуни и колко много я обичаше. Тя не знае всичко, нито пък аз.

Две глави се мяркат на прозореца на кухнята, после мисис Спиър се появява на вратата, понесла чиния с котлети.

Алекс ме сръчква. Страхувам се да не я стресна. Странно е, че сме тук.

— Здравейте — извиквам.

Алекс й помахва. Вратата се затръшва зад мисис Спиър и тя поглежда към моравата. Не съм сигурен, че ще се зарадва да ни види.

— Здравейте — казва тя. — Как сте? Надявах се отново да се срещнем. Така бързо си тръгнахме и… Но ето ви сега.

Стоим на стъпалата пред верандата.

— Аз съм пълен идиот — казвам. — Познавам съпруга ви, разбира се. Брайън. Спомних си за него. Връщахме се към хотела след вечеря в „При Тики“ и видяхме вашите момчета на плажа. Решихме да се отбием за едно „здрасти“.

— Заповядайте — кани ни мисис Спиър. — Всъщност тъкмо разказвах на съпруга ми за срещата ни, но осъзнах, че не се запознахме. И то след всичко, което направихте. Аз съм Джули.

— Мат Кинг. А това е Алекс.

Качваме се по стъпалата. Джули е прекалено чаровно и игриво име за нея. Повтарям си го наум няколко пъти.

— Помислих си, че грешите, когато ми казахте, че не познавате Брайън. Бях сигурна, че сте се засичали. Той е толкова силно ангажиран с всичко това.

— Така е — казвам. — Силно ангажиран. Не знам какво си мислех тогава, но очевидно умът ми е бил другаде.

— По едно време изобщо не го виждахме вкъщи. Но нещата са на път да се изяснят, нали така? Ще хапнете ли с нас? — пита тя.

— Благодаря, току-що вечеряхме — казвам.

— А, да, споменахте.

Облягам се на парапета на верандата, а Алекс стои на ръба на най-горното стъпало и отпуска петите си надолу, а после се повдига на пръсти и отново отпуска пети.

— Упражнения ли правиш? — питам.

— Не — казва Алекс. — Извинявай.

Тя пресича верандата и сяда на един шезлонг. В едната си ръка Джули държи дървена шпатула, която поставя върху парапета. Чувам шума на океана и виковете на децата.

— Значи утре, нали? — пита Джули. — Ще се знае утре. — Тя свежда поглед. — Съжалявам. Не трябваше да го казвам. Има конфликт на интереси. Беше глупаво от моя страна.

— Няма нищо — казвам.

Тя се засмива, обляга се на парапета, поставя ръцете си върху бедрата и вдига пръсти, оглеждайки ноктите си. Облечена е с дънки и бяла тениска, а влажната й коса е вдигната на кок.

— Утре ще приключи — казвам.

— Да — казва тя. — Слава богу.

Сякаш сме обгърнати от мъртвешко спокойствие. Вълните се разбиват на брега, след което се връщат обратно. Виждам децата и оранжевия отблясък от цигарата на Сид, но после и той изчезва.

— Искате ли нещо за пиене? — пита Джули.

— Да, с удоволствие — отвръщаме едновременно с Алекс.

Джули се отдръпва от парапета и шпатулата пада. Тя се вглежда в тъмната трева. Понечвам да отида да я потърся, но Джули ми прави знак да остана и слиза по стъпалата. Чувам проскърцването на вратата и виждам силуета на Брайън зад мрежата. После той излиза и поглежда към дъщеря ми и към мен.

— Здравейте — казва и протяга ръка. — Аз съм Брайън.

Джули се изкачва по стъпалата; по белите й маратонки са полепнали стръкчета влажна трева.

— Здравей, Брайън. — Разтърсвам енергично ръката му и когато я пускам, той леко разтрива китката си. — Виждали сме се и преди — казвам и поглеждам към Джули. — Мат Кинг. Съпругата ми е Джоуни; срещнахме се с вас на събрание на акционерите. Това е дъщеря ни Алекс.

Усмивката му се стопява. Той поглежда бегло Алекс, после я поглежда отново, тъй като може би е видял приликата с любовницата си.

— Мат е мъжът, за когото ти разказвах. Той спаси Кристофър.

Брайън ме гледа втренчено.

— Отивам да донеса нещо за пиене — казва Джули. — И да измия това. — Тя вдига металната шпатула. Виждам, че е малко ръждясала.

— Добре, отивай — казва Брайън и потупва Джули по гърба.

Отваря й вратата. Със сигурност никога не го е правил, защото за нея жестът му е неочакван и й отнема цяла минута, за да го осъзнае.

— Имате ли нужда от помощ? — пита Алекс.

Мрежестата врата се затваря.

— Не, не — провиква се отвътре тя.

Чакам я да се отдалечи достатъчно, за да не ни чува, и казвам:

— Тя умира. Реших да ти дам възможност да се сбогуваш с нея.

Тялото му се стяга. Пакетът пълнозърнести хлебчета в ръката му изглежда нелепо.

— Дойдох тук, за да ти го кажа. Само заради това.

— Баща ми не иска да ви съсипва живота — обажда се Алекс. — Просто правим онова, което смятаме, че тя би искала, а тя очевидно е искала вас. — Взира се в лицето му, после в хлебчетата, които все още са в ръката му. — Един господ знае защо. — Поглежда ме и пита: — Защо е искала точно него?

— Достатъчно, Алекс — казвам и добавям: — Не знам.

— Не мога — прошепва Брайън и се озърта към вратата. — Съжалявам. Не съм си и помислил, че ще се стигне до това.

— Съжалявате значи — казва Алекс. — Това все пак е добре. Съжалявате, че майка ми ще умре, съжалявате, че сте я чукали, или съжалявате, че го начукахте на баща ми?

— Не… — казва той, взирайки се в празното пространство. — Всъщност, да, съжалявам и за трите неща.

— Има полет в девет и петнайсет — казвам аз. — Сигурен съм, че можеш да измислиш подходящо извинение и да тръгнеш.

— Ще може, не му е за пръв път — подмята Алекс.

— Алекс — скастрям я аз, макар че иронията й не достига до него. Потънал е в собствените си мисли.

— Можеш да отидеш в болницата още тази вечер или утре сутрин — казвам. — Вярвам, че искаш да я видиш и да й кажеш каквото трябва. Ще бъдеш насаме с нея.

— Какво? — пита той.

— Можеш да бъдеш насаме с нея.

— Добре. Вижте… — казва той, поглежда към вратата, после към мен и добавя тихо: — Не можете да останете тук. Нали разбирате?

Джули идва с чаша червено вино и сок за Алекс.

— Ето, заповядайте — казва тя.

Усмивката й се стопява, щом забелязва колко сме сериозни.

— Благодаря — казвам аз и отпивам от виното.

— Никакви разговори за бизнес, Брайън. Аз вече сбърках. — Тя поглежда Алекс и й намига.

— Какво, Джули? — пита Брайън. — За какво говориш?

— Нищо — казва тя. — Всички сте толкова сериозни, че просто си помислих, че говорите за… за продажбата.

— Не — казва Алекс. — Говорехме за любовта.

— Прекрасно — казва Джули и закачливо побутва Брайън с рамо.

Той я поглежда с все още свъсени вежди. Челото му е разполовено от дълбока бръчка.

— Какво за любовта? — пита тя.

Никой не й отговаря, нито помръдва. Брайън поглежда над главата на Джули и ми се мръщи. Иска ми се да му кажа, че не е необходимо да се мръщи на мен.

— Ти влюбена ли си? — пита Джули. — В момчето на понтона.

Всички стоим прави, освен Алекс.

— Не — отговаря тя. — Той ми е само приятел. Имаме много общи неща. Това е.

— Понякога така започва всичко — казва Джули.

Тя прегръща мъжа си през кръста и го притиска с ръка, нещо, което правеше и Джоуни, за да ме подкани да участвам в разговора.

— Не — казва Алекс. — Приятели сме и нищо повече.

— Видях го да те целува — обаждам се аз и в същия миг осъзнавам, че не трябва да допринасям за удължаване на дискусията. Алекс започна този театър с любовта и един от нас трябва да го прекрати. Но не можах да се въздържа. Исках да знам.

— О, моля те — казва тя. — Приятели сме, но, разбира се, той ще се пробва да спи с мен. Мъжете са такива. — Тя поглежда към Брайън.

— И нас това ни чака, нали? — казва Джули и поглежда съпруга си.

— Какво?

— С момчетата. Нашите момчета. Като стана дума за тях, трябва да ги извикаме за вечеря.

— Остави ги — казва Брайън. — Нека си играят.

Той се отделя от нея и ръката й увисва. Брайън слага хлебчетата на масата до купа, пълна със стъклени топчета.

Чувам едно от момчетата да вика: „Не! Махай се! Махай се!“ Всички обръщаме глави към океана. Алекс ме гледа настоятелно и аз й отвръщам с очи: Какво да направя?

— Харесва ми тази стара къща — казва тя и отново ме поглежда, приканвайки ме да действам.

— Да — казвам аз. — Страхотна стара къща. — Поглеждам през прозорците към просторната дневна. — Не съм идвал отдавна. Знаете ли, че сестрата на дядо ми живееше тук?

В този момент Брайън вероятно е най-ядосаният мъж на света. Можех да му се обадя. Можех да постъпя различно, но исках да видя реакцията му.

— Чудя се дали интериорът е много променен. Дали са запазили ламперията. Обикновено като деца прекарвахме тук по две седмици през лятото и в ръцете на братовчед ми Хю винаги се набиваха тресчици от допира със стените.

— Мога да ви разведа из къщата — предлага Джули.

— Или Брайън — казва Алекс. — Той може да покаже къщата на татко, а ние с Джули ще си поговорим за любовта.

Двете се усмихват една на друга.

— О, това би било чудесно — казвам.

— Разбира се — казва Брайън. — Но все пак аз не живея тук. Можете обаче да…

Сигурно жена му го е погледнала, защото той млъква. Отваря ми вратата и аз влизам. Алекс клати глава към мен, а аз не знам какво има предвид и това ми причинява сърцебиене. Гледам гърба на Брайън, сякаш отговорът е закачен на тъмносинята му тениска.

— Ето — казва той и обхожда с жест топлата стая.

Стените са облепени с тапети. Гредите по тавана изглеждат по-светли, отколкото ги помня.

Отивам до далечния край на стаята и сядам на люлеещия стол от коа, едно ужасно твърдо дърво. В тази къща няма удобни мебели, били са на мисионери. Изглежда, всичките ни къщи тук, които се използват като вили, са складове за стари кушетки и легла, кошници с плетива, хавайски кувертюри и мрежи за комари. В къщата през улицата, срещу църквата, все още си стоят едновремешните печки и холандските врати, буталото за биене на масло, събувалката за ботуши и газените лампи. Таваните са ниски, стълбите тесни и стръмни, а покривите приличат на шапки на пилигрими.

Брайън стои с ръце на кръста. Забавно ми е, че се опита да ми покаже стаята, сякаш е вярвал, че затова влизаме тук. Питам се дали все пак не е някакъв шегаджия.

— И така, Брайън, както вече казах, нямам нищо против, ако искаш да й поговориш насаме. За останалото не мога да направя нищо. Знам за връзката ви и знам, че тя те е обичала и че сте щели да… — Махвам с ръка във въздуха, за да не конкретизирам какво са щели да направят, след като ни изоставят. — Спокойно можеш да се сбогуваш с нея. Лекарят изключи апарата за командно дишане вчера. Остава й седмица, може би и малко повече.

Брайън изглежда така, сякаш мисли, че това е трик, с цел да разгледам къщата.

— Как се запознахте? — питам аз. — Любопитен съм да узная.

— Трудно ми е да говоря за това — измънква той.

— Повярвай ми, и на мен — казвам.

— Дошъл си тук, за да ме откриеш, така ли?

— Да, дойдох заради теб. Обадих се на всички, които са били важни за нея, а ти си начело в списъка. Не мога да я питам за всички подробности, затова трябва да питам теб. Искам да знам. Как се запознахте?

— Май спомена, че си дошъл само за да ми съобщиш. И че това е всичко, което искаш да направиш.

— Промених решението си — казвам. — Как се запознахте?

Прав съм бил. Той е безупречен. Косата му е прилепнала назад, горните кичури блестят от дебелия слой гел, а на мен ми е приятно, че съм небръснат. Приятно ми е, че по кожата ми има сол и дъхът ми вони на уиски. Щеше ми се да имах и една от цигарите на Сид. Така щеше да бъде още по-добре.

— На парти — казва той.

След като изрича думите, той сяда на леглото вляво от мен. Ще ми се да му кажа да не сяда там. Това е моето легло.

— Какво парти?

— Просто парти. По случай Суперкупата.

Знам точно кое парти има предвид. По случай мача за Суперкупата миналата година. Ню Ингланд срещу Каролайна. Но за мен двубоят беше „Щатът срещу Дорийн Уелингтън“. Съдебният процес на следващия ден. Щях да работя цяла нощ. Джоуни се прибра към шест в страхотно настроение, после към края на вечерята ми се ядоса, а и Скоти я подразни по някакъв начин.

— Трябва ли винаги да вечеряме фахитас в неделя? Сериозно те питам?

Поинтересувах се за партито, чудейки се дали там не се е случило нещо, което я е разстроило.

— Беше най-хубавият ми ден от много време насам — каза тя. — Страхотно се забавлявах. — Но лицето й беше тъжно.

Защо си спомням това? Тъжното лице, мексиканската храна?

— Партито у семейство Мичъл — казвам.

Брайън кимва и ме гледа, сякаш съм някакъв досадник.

— Да — казва той. — Същото.

Люлея се на стола и се опитвам да го извъртя така, че да бъда с лице към него. Поставям чашата си на една от облегалките за ръце, нещо, което навремето ни се забраняваше в тази къща.

— Това помага ли ти? — пита той. — Че си разбрал къде…

— Ей, аз ти правя услуга в случая. — Отпивам глътка вино. — Внимавай как се държиш.

Брайън също отпива от чашата си.

— Имаш ли бира? — питам. — Това не мога да го пия.

— Аз също. — Той става, за да донесе нещо друго за пиене.

Аз се люлея на стола. За миг затварям очи. Чувствам се удобно дори в този твърд и хлъзгав стол. Въздухът е топъл, но не е задушен или влажен, а в тази къща чувствам присъствието на хората преди мен — леля Луси, бабата и дядото на Хю, хора, които са ме обичали, макар и сега да са мъртви. Брайън се връща с бира и когато ми я подава, се поглеждаме. За миг той е просто мъжът, който ми подава бирата, а в неговите очи може би аз съм просто мъжът, който я поема. Понечвам да му връча чашата с вино, но после решавам да я оставя на пода.

— И после какво? — питам аз. — Викахте за един и същ отбор? Хареса ти как изглежда тя? Изненада се, че една жена може да бъде толкова готина — да гледа футбол и да знае за какво става дума?

— Не се отказваш — въздъхва той.

— Някои жени се обличат секси или си слагат импланти. Джоуни гледаше футбол, състезаваше се с моторни лодки. Това беше нейният начин да се харесва на мъжете. Не е толкова изненадващо.

Брайън гледа в бирата си.

— Как се реши да я поканиш на среща?

Той клати глава.

— Не, питам те сериозно. Наистина искам да знам какво кара човек да… направи тази стъпка.

Той не отговаря и аз знам, че никога няма да го направи. Гледа към прозореца в другия край на стаята. Проследявам погледа му и виждам жена му. Изражението й издава смайване и любопитство, после чувам смеха на дъщеря ми. Джули отпива от виното си. Видът на Джули, която разговаря с дъщеря ми, ме натъжава. Макар че Алекс, изглежда, истински се забавлява там навън. Тя лъже Джули. Както и всички ние.

— Чух за новото ти бизнес начинание. — Продължавам да гледам към прозореца. — Джоуни много се постара да ме накара да харесам Дон. Планът ви е бил страхотен.

— Не е това, което си мислиш.

— Какво си мисля? Откъде знаеш какво си мисля?

— Мислиш, че съм безскрупулен — казва Брайън. — Че съм кроил някакъв заговор. Смятам, че точно това си мислиш. Онова между мен и Джоуни… то просто се случи.

— Нищо не се случва просто така.

— Понякога се случва.

— Е, когато откри, че тя ми е жена, тогава ли реши да я свалиш, или вече го беше направил? Ти ли я накара да ме обработва за Холицър? Защото тя страшно много държеше да избера него. Нищо не се случва просто така.

Той мълчи. Отново поглежда към прозореца и не обръща внимание на въпросителното ми изражение. Отпивам голяма глътка бира. Виждам как Джули отива при скарата и обръща котлетите с шпатулата. Сещам се, че тя трябва да е запалила скарата, нещо, което ме изненадва. Вече не ми изглежда толкова крехка и толкова глупава.

— Виж — казвам, — може би се радвам, че е била влюбена. Радвам се, че си я направил щастлива. Сигурно ти е тежко да чуеш всичко това. И то по този начин.

Той все още гледа навън. Алекс и Джули стоят с гръб към нас и гледат към залива. Схващам тактиката му — той не отговаря, което ме кара да говоря без прекъсване, да се връщам назад и да му прощавам, без да го накарам да се поизпоти поне малко.

— Тя щеше ли да ме напусне? — питам.

Не очаквам да ми каже истината, нито дори да отговори, но той казва:

— Би искала. Но нямаше да се случи.

— Защо? Заради Скоти или какво? Или ти си се страхувал да кажеш на Джули?

— Не — казва той. — Нямаше да напусна Джули, защото я обичам. — Той се навежда леко и на лицето му се появява ново изражение. — Моля те, не й казвай. Моля те. Не знам какво бих направил.

Ето страданието, което дойдох да видя, но все пак то не е заради жена ми или заради разкритията ми. Хрумва ми нещо, за което не бях мислил.

— Тя обичаше ли те? — питам.

Той кимва и вдига бирата към устата си. На крачола на панталона му е останало мокро кръгче.

— А ти обичаше ли я? — питам.

Той отпива голяма глътка и поставя бирата обратно върху кръглото петно.

— Не си я обичал. — Трябва да го кажа отново: — Не си я обичал.

Чувам как вълните се разбиват на брега, а в стаята нахлува бриз, наситен с аромата на сол и водорасли.

— Ти само си я използвал — казвам. — За да се докопаш до мен.

Той въздъхва.

— Не. Не съм се опитвал да се докопам до теб. Беше любовна връзка. Привличане. Секс. — Той ме поглежда, за да види дали съм ядосан. — Останалото го предложи тя и аз го приех.

Раменете му увисват. Имам чувството, че играем на шаради и той най-накрая е постигнал онази изразителна поза, която да ми подскаже верния отговор.

— А след продажбата щеше да се отървеш от нея — казвам. — Май нещата са се подредили чудесно за теб. Устните й са запечатани и не е необходимо да я зарязваш.

— Не съм се опитвал да я използвам като връзка! — казва той и става. — Тя беше обсебена от своята идея. Никога не съм я молил да ми помага. Никога не съм я молил за нищо.

Той отива до края на леглото, после се връща, забил поглед в тавана.

Мога да си представя как това се е случило с Джоуни. Тя се заема с проекти, които не са нейни. Обича да моделира. Както искаше да моделира мен и Алекс. Ставам и тръгвам към прозореца, но спирам в средата на стаята.

— Горкото момиче — казвам.

Жена ми се е оказала глупачка. Никога няма да разбере в колко лоша позиция е била. За пръв път Джоуни ми изглежда слаба.

Гледам профила на Алекс. Тя се обръща, вижда ме и аз потръпвам от обзелия ме внезапен хлад. Ето я дъщеря ми, която ме наблюдава, мисля си. Онова момиче там съм го направил аз.

— Значи не смяташ, че е нужно да се сбогуваш.

— Много обичам Джули — казва той. — Обичам семейството си.

— И аз обичам семейството си.

Отново прекосявам стаята. Подавам на Брайън празната бирена бутилка.

— Няма ли… — Той сочи мрежестата врата. — Имаш ли да ми казваш още нещо?

Клатя глава.

— Не трябва ли да си при нея? — пита той.

— Да — казвам и тръгвам към вратата покрай кафеникавите снимки на моите предци, окачени на стената, покрай техните мрачни дагеротипни портрети. Минавам покрай прапрадядо ми, който изглежда разсърден и безмилостен. Представям си как ме следва суровият поглед на тъмните му очи.

Брайън отива в кухнята да изхвърли бутилките и да сложи чашите в мивката. Бутвам мрежестата врата и излизам от къщата.

— Благодаря за гостоприемството — казвам на Джули Спиър.

— Благодаря, че се отбихте — казва тя. — Имам чувството, че ви познавам добре след онова днес и историите на Алекс. — Тя поглежда съучастнически дъщеря ми.

— И аз чувствам, че вече те познавам — казвам. Поглеждам към Брайън, застанал нащрек зад мрежата. Лицето му е напрегнато. — Мисля, че ни свързват много неща. — Вземам ръката й и леко я стисвам.

Джули задържа ръката ми с влажната си длан, а после леко я отдръпва.

— Довиждане, Алекс — казва тя. — Може да се видим утре на плажа.

— Приятна вечер — казва Алекс.

Тя слиза по стъпалата към тъмната морава. Небето е осеяно със звезди, а луната е тънка като тресчица.

Докато Алекс се отдалечава, аз се обръщам към Джули още веднъж и я целувам. Навеждам се, разтварям устни и я целувам. Защото искам, защото принадлежи на Брайън, защото ни е сполетяла еднаква съдба, защото се надявам да й хареса, защото желая да се почувства обидена, объркана, ядосана, беззащитна, щастлива. Защото искам.

Не я гледам в очите, докато се отдръпвам, а гледам устните и върха на езика й, с който ме изтрива. Без да кажа нищо, се обръщам и я оставям при семейството й. Докато вървя към плажа, се чувствам някак отпуснат, но не защото съм се успокоил. А защото нещо в мен се отказа, провали се и сега се връщам, без да имам какво да й дам.