Кауи Харт Хемингс
Потомците (7)

7

Вторник. Днес е срещата ми с д-р Джонстън и този път няма да избягам. Вече съобщих на рецепцията, че съм тук.

„Възстановява се бавно, но стабилно. — Това си представям, че ще ми каже той. — Когато се събуди, ще има нужда от теб. Ще трябва да й помагаш за най-елементарни неща, за всекидневните дейности, които приемаме за даденост. Ще си й нужен.“

Вървим по коридора със Скоти. Дървеното й сабо хлопа на всяка крачка. Болницата е пълна с народ, все едно е обявила сезонна разпродажба. Скоти изглежда развълнувана. Мърда устни — мисля, че репетира какво ще говори на Джоуни. Тази сутрин ми каза, че има страхотна история за мама, и аз съм любопитен да я чуя. Струва ми се, че и аз ще трябва да поговоря на жена ми. Трябва да й предам какво е казал д-р Джонстън.

Когато влизаме в стаята, заварваме там една приятелка на Джоуни, която познавам бегло. И друг път е идвала на посещение. Тана или Тара. И тя е фотомодел. Спомням си, че я видях на една реклама във вестник, може би малко преди инцидента. Пиеше бутилирана вода. Беше преметнала през рамо сламена чанта, а на китката й се виждаше диамантена гривна. Не прочетох текста и не разбрах дали рекламира водата, гривната или чантата, или пък нещо съвършено различно, да речем жилищен комплекс или застраховка „Живот“. Беше снимана с мъж и три деца от три различни раси, които сочеха към небето. Спомням си, защото попитах Джоуни:

— Тези деца са все едно нейни, така ли? Не си приличат нито с нея, нито помежду си. На какво е тази реклама?

Тя надникна във вестника и каза:

— На магазините „Хило Хати“. Те обичат да снимат азиатчета, филипинчета или нещо средно между тях.

— Но родителите са бели. Кой ще повярва, че са семейство?

— Може да са осиновени.

— Ама че глупост. Защо не са взели майка азиатка и баща филипинец или обратното?

— Предпочитат бели възрастни модели и деца от други раси.

— Ами черната раса защо не е представена? Можеха да прибавят едно чернокожо хлапе.

— Малкото чернокожи тук са военни. Те не са целева група.

Затворих вестника, подразнен от разговора.

— Към какво, по дяволите, гледат?

— Към светлото бъдеще — каза с равен глас тя.

Разсмях се, Джоуни също. Когато момичетата влязоха в кухнята и попитаха какво смешно има, и двамата казахме: „Нищо“.

Жената от вестника се настанява на леглото на Джоуни и аз не знам какво да правя. Иска ми се да напусна стаята, защото не обичам да стоя тук в присъствието на външни хора, но вече е късно. Тя ни вижда и се усмихва, след което дистанционно включва осветлението.

— Здравей — казвам.

— Ето ви и вас — отвръща тя.

Виждам, че отправя съчувствен поглед към Скоти, който ми напомня как аз гледах Лани.

— Пречим ли? — питам.

— В никакъв случай. Няма да се бавя.

На коленете й има малка табла с четчици и тя известно време се чуди коя да избере, въпреки че са еднакви. Ще гримира жена ми, заобикаляйки тръбата. Потапя четчицата в бурканче с гланц и го нанася върху устните й като френски поантилист. Изглежда ми абсурдно, но трябва да призная, че това би се харесало на Джоуни. Тя обича да е красива. Обича да изглежда бляскава и неустоима, както се изразяваше. „Страхотна цел — казвах обикновено аз. — Дерзай!“

Бих казал, че не се отнасяме добре един с друг. Още от самото начало. Имам чувството, че в деня, в който се запознахме, ни пипна кризата на седмата брачна година. Няколко часа преди да изпадне в кома, я чух да казва на приятелката си Шели, че съм безполезен и не ставам за нищо. Хвърлял съм си чорапите, където заваря. Когато ходим на сватби, повдигаме вежди пред гледката на разцъфващата наоколо любов и слушаме обети, представяйки си как ще се трансформират в нови обещания: няма да те целувам, когато се опитваш да четеш. Ще те търпя при болест и ще те пренебрегвам при здраве. Ще те оставя да гледаш това глупаво звездно шоу, защото в собствения ти живот няма магия.

Бари, братът на Джоуни, настояваше да отидем на семейна терапия като всяка разумна двойка. Бари е фен на психотерапевтите, вярва в седмичните сеанси, в положителните мисли и енергийните точки. Веднъж се опита да ни покаже упражненията, които правели с приятелката му по време на сеансите. Инструктира ни да си споделяме причините — конкретни или абстрактни, — поради които сме заедно. Аз започнах с това, че когато се напие, Джоуни забравя кой съм и ми пуска език. Тя изтъкна, че съм цар на данъчните облекчения. Бари се разплака. Втората му жена го беше напуснала наскоро — оказа се, че заради някой, който разбирал, че доброволческият труд не храни къща.

— Престани, Бари — каза Джоуни. — Вземи се в ръце! А ние така си общуваме.

Съгласих се с нея. Когато каза на Шели, че не ставам за нищо, долових смях в гласа й и разбрах, че се преструва на раздразнена. Всъщност не знае какво ще прави без моята безполезност, както и аз без оплакванията й. Вземам си думите назад. Не че не се отнасяме добре един с друг, просто се чувстваме достатъчно удобно заедно, за да си дадем сметка, че сарказмът и хладината ни държат на повърхността, така че да няма опасност да се удавим.

— Толкова сте студени — каза Бари онази вечер.

Бяхме в ресторант „Хоку“ и Джоуни беше по дънки и изрязано потниче. Помня, че тайно надничах в деколтето й. Винаги беше наконтена в тъпите ресторанти и неглиже в хубавите. Помня, че си поръча риба онага, а аз — свински котлет на скара.

— Невероятен е! — каза тя, като го опита. — Толкова е вкусен.

Разменихме си чиниите и продължихме да се наслаждаваме на храната, гледката към океана и онова чувство на задоволство, когато си избрал перфектния ресторант. Вдигнах чаша и се чукнахме — интимен момент на признание, че сме добър тандем, все едно какво смяташе Бари.

Посетителката прекъсва за момент разкрасяването на жена ми и неодобрително оглежда Скоти. Лампите осветяват лицето на тази Тана или Тара и виждам, че има нужда да поработи върху своя собствен грим. Тенът й е с цвят на амбалажна хартия. Веждите й са прекъснати на места. Моливът не си е свършил работата. Забелязвам, че дъщеря ми се притеснява от критичния й поглед.

— Какво? — пита Скоти. — Не ща грим. — Поглежда ме за подкрепа и сърцето ми се къса.

Всичките колежки на Джоуни имат този вътрешен импулс да променят вида на Скоти с убеждението, че й помагат. Тя не е толкова хубава като майка си и сестра си и тези жени мислят, че като я нацапат с руж, ще се почувства обнадеждена относно фасадната си участ. Приличат на мисионерки със спирали в ръка.

— Исках просто да отбележа, че майка ти харесва гледката — казва Тана или Тара. — Толкова е красиво навън. Трябва да дръпнеш щорите.

Дъщеря ми поглежда към прозореца. Малката й устичка е отворена. Започва да суче на пръста си кичур коса.

— Виж какво, Та. Майка й няма как да харесва гледката. Тя е в кома. Ярката светлина не е разрешена.

— Не се казвам Та. Името ми е Алисън.

— Окей, Али. Не обърквай дъщеря ми, ако обичаш.

— Ще стана невероятна, като порасна — обажда се Скоти.

— Абсолютно! — Сърцето ми хлопа като сабото й по коридора. Не знам защо се вбесих толкова.

— Извинявайте — казва Алисън. — Мислех, че можем да използваме малко светлина.

— Не може, съжалявам. Не исках да повишавам тон.

Тя започва да рови в чантата си, изважда кръгла кутийка и оглежда лицето на Джоуни, като че ли ще й прави пластична операция. Нанася нещо върху едната й буза, намръщва се и прибира кутийката. След миг изважда подобна и повтаря същите движения. Този път се усмихва доволно. Аз не виждам никаква разлика. Гримът е едно от най-мистериозните неща на света.

— Искаш ли да говориш? — питам аз Скоти и посочвам майка й.

— Ще изчакам — казва тя и поглежда към Алисън.

Включва телевизора, което ме кара да се почувствам зле. Играчките ми привършват, вече нямам идеи за забавления. Обикновено виждам играчка във всяко нещо — лъжица, пакет захар, монета. Моята работа е да я развличам. Моята работа е да направя така, че да не я лиша от живота на десетгодишните.

Взел съм банан, за да й дам някаква здравословна храна. Изваждам го от раничката й и се сещам за една игра, която навремето показах на Джоуни. Тя също се нуждаеше от постоянни развлечения. Това беше много преди да имаме деца. Вечеряхме, пиехме вино и тя ме фиксираше с онзи неин поглед, който казваше: Виж какъв скучен живот водим. Виж как смачка магнетичната ми личност. Аз бях един вулкан от позитивни емоции; сега съм предвидима и два килограма по-дебела. Превърнах се в домошарка, която в събота вечер смуче бонбони и гледа как годеникът й се тъпче и преглъща оригванията си. Ето, с такъв поглед ме фиксираше.

Току-що се беше пренесла при мен в къщата, в която живеем и сега. Беше на двайсет и две и вкусваше от живота в Маунавили, малкото предградие на Хонолулу — красивата къща, огромния двор, потънал в зеленина, и работата, която върви с него. Имаме хлебни, бананови и мангови дървета, но плодовете им загниват и привличат мухите. Имаме голям басейн, обаче в края на деня той е пълен с листа. И дългата извита алея за коли се покрива с листа и е напукана от корените на баняновото дърво. Имаме чаени листа, които пожълтяват и трябва да се оберат, трева, тиаре, жасмин и други цветя, нуждаещи се от поливане. Имаме прекрасно дюшеме, но също и летящи хлебарки, паяци, термити и стоножки, които обичат дървените подове и гредите по тавана.

Казах й, че градинарят и чистачката идват веднъж седмично, но през останалото време трябва сами да се грижим за всички неща. Ако не ми помага, ще върша каквото успея след работа, но то няма да е достатъчно. И тя ще трябва да се включи. Не беше щастлива и затова ме гледаше така. Станах, взех един банан и й налях още вино. Концентрирах се върху задачата си, за да не позволя на убийствения й поглед да проникне в мен. Нарязах банана и сложих едно парченце на ленена салфетка. Целта беше да го изстрелям нагоре и да го залепя на тавана. С майка ми играехме тази игра, след като изпиеше няколко коктейла и почистехме кухнята. Метнах парченцето. То се залепи. Джоуни ме гледаше, опитвайки се да прикрие интереса си, но аз чувствах, че съм я заинтригувал. Знаех, че ще поиска да се състезава с мен. Тя преглътна хапката си и отпи от виното, после сложи едно от своите парченца на салфетката си, съсредоточи се и го запрати към тавана. Не можа да го залепи.

— Едно на нула за теб — каза тя и продължихме, докато виното и бананите свършиха.

Показвам на Скоти играта, която съм играл с майка й. Тя мести поглед между мен и телевизора и решава да се включи. Гледам как мята парченцето с изплезено езиче. То пада на пода, но това няма значение. Тя се смее и използва цялото си тяло в усилието да залепи късчето плод на тавана. Когато успява, запищява: „Точка за мен“, и си спечелва възмутения поглед на Алисън. Посяга към обелката, но аз не й позволявам да я хвърли и тя грабва най-голямото парче. Започва да се превъзбужда, което ме притеснява. Напоследък се случва често. Обзема я спонтанна, необуздана емоция. Изкрещява „хи-йа“, вик от каратето, и мята парчето, но от странната й енергия то прелетява през стаята, удря се в тавана и пада върху майка й. Алисън бързо отдръпва четката от лицето на Джоуни и изправя гръб. Настава тишина. Бананът се е разкашкал върху белия чаршаф. Алисън ме поглежда, после поглежда банана, като че ли е лайно.

Скоти се е сконфузила, сякаш е направила ужасно нещо. Аз й подавам друго парче и казвам:

— Ето, Скоти, опитай отново. Трябва бързо да завъртиш китката си. Няма нужда да… побесняваш.

Тя не го взема. Отстъпва и хваща края на ризата ми. Свалям ръката й.

— Вземи, нищо не е станало.

— Не можем да оставим това върху мама — казва тя.

— Тогава го махни.

Скоти не помръдва.

— Искаш ли аз да го махна?

Тя кимва. Отивам до леглото и почиствам чаршафа.

— Готово. Няма проблем. Пак пробвай.

Скоти не ме поглежда. Бута крака ми, защото й препречвам пътя. Играта е свършила. Тя отива до стола си и безопасността на телевизора. Хвърлям парченцето нагоре, то се залепя и аз сядам. Алисън поглежда към тавана.

— Проблем ли има? — питам. Майната ти, Алисън.

— Странен е подходът ти към децата — казва тя. — Какво беше това?

— Беше нещо, което ни харесва, благодаря за въпроса — отговарям аз.

Тя поглежда Скоти. Дъщеря ми се е зазяпала в телевизионно състезание, в което някакви мъже хвърлят автомобилни гуми.

— Разбирам — казва Алисън и отново се залавя да прави жена ми жизнена.

— Родителите не бива да се обезличават — промърморва Скоти.

Чувал съм това изречение от Джоуни, когато Алекс я обвини, че се облича като хлапачка. Джоуни каза: „Родителите не бива да се обезличават“. Алекс я попита дали това значи да има вид на проститутка и жена ми отговори: „Би могло“.

— Добре, Скоти. А сега имаш да казваш нещо на майка си. Докторът ще дойде скоро и трябва да поговоря насаме с него, така че започвай. Хайде да чуем.

— Не — клати глава тя. — Ти първо.

Поглеждам жена ми и се мъча да измисля нещо интересно.

— Джоуни — започвам аз, — искам да ти кажа някои неща. — Съсредоточавам се върху това, за което трябва да говоря, и разбирам, че никак не е лесно. — Липсваш ни. Чакаме с нетърпение да се върнеш у дома.

Скоти не изглежда възхитена.

— Ще отидем в „При Бъз“, като излезеш от тук — продължавам аз.

„При Бъз“ е един от любимите ресторанти на Джоуни и често го посещаваме. Всеки път без изключение в някакъв момент тя отива на бара да изпие едно-две (или десет) освежаващи коктейлчета и аз оставам сам на масата; но не ми е зле, седя си на спокойствие. Обичам да я наблюдавам сред други хора, да гледам как изпробва своя магнетизъм. Харесвам смелостта и егото й. Но се чудя дали не харесвам тези неща, защото тя е в кома и може никога вече да не прилича на себе си. Трудно ми е да преценя.

Веднъж управителката на „При Бъз“ ми благодари. Каза, че жена ми била душата на заведението, винаги го оживявала и на хората им се пиело повече.

Поглеждам към Джоуни. Хубава е. Не ослепителна, а просто хубава. Луничките й прозират под ружа, затворените й клепачи завършват с невероятни тъмни мигли. Миглите й са единственото силно нещо, което бие на очи. Всички други черти са омекотени. Изглежда хубава, но някак нереална. Сякаш е под стъклен похлупак или в ковчег.

Все пак съм благодарен на Алисън за старанието й. Осъзнавам, че задачата ми е да правя Джоуни щастлива. Да й давам всичко, което иска, а тя иска да е красива.

— Алисън — казвам, — благодаря ти. Сигурен съм, че Джоуни се радва.

— Не може да се радва — казва Алисън. — Тя е в кома.

Поглеждам я, шокиран и леко развълнуван.

— О, божичко! — възкликва тя и се разплаква. — Не мога да повярвам, че го казах. Просто исках да вляза в твоя тон, да се сдобрим. О, божичко!

Прибира разкрасяващите си инструменти и изпуска две-три четчици. Отивам при нея и ги вдигам от пода. Тя ги грабва от ръката ми и, подсмърчайки, напуска стаята.

— Голямо съм говедо — промърморвам под носа си и поглеждам към Джоуни. Трябваш ми — мисля си. — Да помогнеш на дъщерите ни и на мен самия. Не знам как да разговарям с хората. Не знам как да живея правилно.

По интеркома прозвучава глас:

— Мистър Кинг, доктор Джонстън ще дойде при вас след двайсетина минути.

Скоти поглежда интеркома, после мен.

— Няма страшно — казвам. — Всичко ще бъде наред.