Уолт Бекер
Липсващата връзка (81)

Океанът

Корабът беше изчезнал във водата преди четиридесет минути. Джак и Саманта се държаха за едно дървено шкафче, което бе доплувало до тях заедно с много други отпадъци. Джак загуби точката, където се бяха издигали мехурите, отбелязвайки гроба на траулера.

Всичко, което се бяха надявали да открият пред света, просто беше изчезнало.

— Защо? — питаше Саманта.

Джак я успокояваше, опитвайки се да скрие собствената си мъка.

— Поне знаем къде потъна корабът. Може би ще успеем да извадим от развалините на дъното ядреното устройство.

— Но костите… Извънземните… — каза тя.

— Тези касети бяха херметически затворени, така че кой знае… — Джак я погледна в очите и се почувства твърде далеч от мъката. Той притисна треперещото й тяло до себе си и я целуна, като че нищо друго в този свят нямаше значение.

* * *

Някъде откъм хоризонта се чу бумтене. През блясъка на следобедното слънце Джак зърна два хеликоптера. Единият като че ли кръжеше някъде около мястото, където бе потънал корабът. Другият правеше широки обиколки над океана, изглежда, търсеше евентуални оживели. И двата приличаха на военни машини. След минути от по-близкия хеликоптер ги забелязаха. Той се снижи на около тридесет метра над тях и спусна яркооранжев сигнален маяк във водата. Върху носа на хеликоптера пишеше ВМФ на САЩ. А върху надувния сал, закрепен встрани на машината, Джак прочете „Карл Винсънс“.

— Те са от флотата на САЩ — каза Джак.

— Мислиш ли, че ракетата е била тяхна?

— Сигурно — отговори той. — Никой в Южна Америка не използва такива оръжия.

Сред пръските, вдигнати от въртящите се витла, в океана скочиха двама леководолази в неопренови костюми с маски и плавници. След секунди стигнаха до Джак и Саманта. Една голяма мрежовидна кошница се появи през отворената врата на хеликоптера и мъжете от борда я спуснаха към водата. Леководолазите им помогнаха да се качат в кошницата от двете страни на главното поддържащо въже. Щом ги прибраха в хеликоптера, ги завиха с топли одеяла и вкараха две венозни системи с физиологичен разтвор в ръцете им.

— Добре ли сте, приятелчета? — попита един от екипажа.

Джак кимна все още с тракащи зъби.

— Там беше капитанът… И някои от екипажа… В спасителна лодка…

— Вече ги вдигнахме — отвърна пилотът.

Никой не бе видял други оцелели.

Докато хеликоптерът продължаваше да търси сред останките, Джак и Саманта пиеха горещо кафе от термоса на пилота.

Помощник-пилотът влезе при тях.

— Радвам се да видя, че сте добре, приятели — надвика той воя на двигателите. — Мислите ли, че сте готови да отговорите на няколко въпроса?

Джак и Саманта се спогледаха.

— Онова, в което сте се замесили, е доста важно. Капитанът иска да ви види колкото е възможно по-скоро. Той казва, че в лечебницата имало някакъв ваш приятел, който отказвал да говори — каза той. — Само повтаря името си и адреса си за електронна поща.

Джак се ухили.

— Рикардо.

— Точно той — потвърди помощник-пилотът. — Не иска да каже нищо, докато не ви види и не говори с вас двамата. Може ли да го свържа с вас?

Джак и Саманта поставиха шлемофоните върху главите си. По комуникационната система чуха гласа на Рикардо с онзи сладък латиноамерикански акцент, който им зазвуча невероятно приятно. Увериха приятеля си, че са добре, и Рикардо отстъпи микрофона на капитана на самолетоносача „Карл Винсънс“.

— Кой иска да започне? — попита капитанът в шлемофоните им.

Джак погледна Саманта. Доказателствата им лежаха на дъното на океана. Самият той вече почти не можеше да повярва в събитията, случили се през последните осем дни.

— Писна ми да играя ролята на лудия учен — каза накрая той на Саманта. — Защо не опиташ ти?

За момент не беше сигурен, че Саманта ще го направи. Но тя се усмихна и стисна силно студената ръка на Джак в дланите си.

— Съгласна — прошепна тя.

Заговори във вградения микрофон на шлема си.

— Слушайте. Знам, че може да ви прозвучи съвсем откачено. Но се опитайте да ме изслушате докрай.

Джак затвори очи и се заслуша в разказа й за пещерата, дълбоко във вътрешността на Мали.

Саманта нито за миг не пусна ръката му.