Уолт Бекер
Липсващата връзка (80)

Редицата

Казват, че някои от контрольорите на изследователската програма в СЕТИ (Центъра за търсене на извънземни цивилизации) са сред най-добрите играчи на покер в страната. Горещите им игри, провеждани под двадесет и седемте масивни антени, които съставляват Най-голямата Редица, са станали легендарни. Равнината Сан Августин, намираща се малко на запад от Сокоро, Ню Мексико, беше място на горещи залагания.

Половината от отбора още спеше, макар че слънцето отдавна се бе издигнало в ясното небе. Другата половина тренираше за общоамериканския годишен турнир по покер, който щеше да се проведе след две седмици в Рено. В СЕТИ животът можеше да бъде досаден, тъй като изследователската група, която претърсваше космоса за извънземен разум, не бе твърде голяма. Точно затова никой дори и не се обърна, когато новакът радиоастроном влетя с крясъци в стаята.

Новакът викаше, че току-що е получил сигнал.

— Запиши го.

— Гле’й си работата.

Няколкото играчи му махнаха да се измита. Този номер вече беше толкова стар, че бе пуснал брада.

В приемателната зала на Редицата един контрольор, който току-що бе хвърлил слушалките си, понеже сигналът бе твърде силен, притича до няколко от наблюдаващите компютри. Суматохата привлече при него няколко сънливи учени и програмния директор.

— Компютърът показва, че това определено е код! Това не е някаква случайна комбинация!

Друг радиоастроном гледаше показанията на спектралния анализатор.

— На Земята няма нещо, което да генерира сигнал в тази честота. Това е почти извън скалата!

Един практикант, студент от Токио, също се обади:

— И аз получавам подобни данни.

Директорката на програмата се наведе към мониторите. Тя извика към стаята зад гърба си:

— Кой има координатите на квадранта? Искам да знам откъде идва сигналът. От коя система?

Цялата лаборатория се затресе от дейност.

Двама радиоастрономи стояха пред суперкомпютъра и четяха внимателно данните, които изплюваше лазерният му принтер. Единият зяпна онемял.

— Няма да повярвате… — успя да отрони другият.

Директорката хукна към тях.

— Откъде, по дяволите, идва?

Астрономът преглътна с мъка.

— Ами… Той си е оттук.

 

 

Енергийната вълна блъсна Джак в един метален отдушник, след което той падна върху палубата. Наранените му ребра поеха болката от удара. Саманта имаше късмет и падна върху купчина товарни мрежи. Двамата не помръдваха. Няколко мига те лежаха там, където бяха паднали. Бяха в шок. След мигновеното събитие над траулера лежеше призрачна тишина. Джак бавно се изправи, тресящ се от объркване. Накрая очите му успяха да се фокусират. Саманта седеше в основата на купчината мрежи. Сега се чуваха само приглушените шумове на морето.

Уредът стоеше тих. Горният капак на сандъка се беше изпарил в кръг с овъглени краища, който бе отворен около генератора към небето, подобно на гигантски портал. Саманта изпълзя встрани от мрежите.

— Какво стана? — попита тя.

Двамата замаяно пристъпиха към устройството. Кондензираната вода откъм върха на машината се стичаше върху палубата на малки вадички, които ботушите на Джак пръснаха в мокри следи. Той не отговори, макар че в ума му бе възникнало едно вероятно обяснение, което го накара да затрепери.

— Успяхме — каза Саманта. — Сигурно се е активирал най-горният модул вместо последния.

Джак кимна. Помисли си, че генерираната енергия трябва да е била невероятно мощна. Металът на палубата се бе разтопил под долния край на машината. Сега пролуките около четирите модула се виждаха съвсем ясно — всички изключени, всички в очакване. Джак докосна странния гравиран надпис над горния модул, който явно бе насочил изблика на енергията към космоса.

— Догоните са били прави…

Саманта го изгледа учудено.

— Какво?

— Вождът… Той казваше, че народът му се нуждае от предмета, за да разговаря с Бащите на познанието.

— Така ли?

Джак си припомни равнините на Мали — сухата горещина, огньовете, странното племе, разговорите с вожда на догоните.

— Догоните вярват, че предметът им е необходим, за да разговарят с Блестящите — каза той.

— Точно така.

— Но той наистина им е трябвал, Саманта.

— Какво искаш да кажеш?

Джак хвана ръцете на Саманта.

— Не разбираш ли? Горният модул сигурно е служел като насочващ лъч. Като уред за комуникация. Аз мисля, че този лъч е изпратил някаква енергийна пулсация в космоса.

— Помня небето — отговори тя. — То промени цвета си. Няколко цвята…

— Може би в течение на хиляди години общото предназначение на предмета е било забравено, но не и основната му функция. Догоните сигурно са вградили предмета в своята религия. Този модул наистина е бил необходим, за да се разговаря с Бащите на познанието, но не като свещен символ на власт за вожда. Той не е представлявал някаква свръхестествена врата към боговете.

— А е бил реална част от комуникационно оборудване — добави Саманта.

— Аз мисля, че на древните хора, с които се е срещнал извънземният член на екипажа, чийто скелет намерихме в Мали, им е било казано за какво служи устройството… А легендата, макар и малко преиначена, се е предавала до наши дни.

— Господи — каза Саманта. — Маяк ли?

— Мисля, че ние току-що изпратихме някакво съобщение…

— Зов за помощ?

— Не знам.

Двамата се замислиха върху последствията. Какво бе изпратено току-що? И на кого?

— Открихме двете части на най-горния модул в Мали — на хиляди километри от Тиахуанако. Спомни си кубчето с движещите се картини. В една от сцените един от Блестящите тръгваше с този модул за някъде и очевидно никога не се е върнал.

— Убит при изригването — каза Саманта.

— Ами представяш ли си, ако те са изпратили някого, за да събере берилий, защото този метал е бил нужен на извънземните за насочващ сигнал или маяк?

Саманта погледна устройството.

— А членът от екипажа им така и не се завърнал…

— И те не са можели да изпратят сигнал за помощ — каза Джак. — Не са можели да си тръгнат или да съобщят координатите си. Накрая всички са умрели от вируса.

— Но не и преди да дарят велики технологии на местните жители — прошепна Саманта. — Не и преди да оставят подире си дарът на цивилизацията…

Вятърът свиреше през металната конструкция на подемния кран.

Джак се усмихна.

— И не преди да оставят част от себе си тук… В нас. Те са оформили сапиенса за живот.

— Джак — каза Саманта. — Това е прекрасно.

 

 

Заседателната зала във Вирджиния кипеше от дейност. Аналитиците, свързани с крайцера „Виксбърг“, подаваха данни на Кърби, който седеше до Райт в кабинката за комуникации. Макфадън кършеше пръсти и гледаше към дисплея на стената. Последната картина от района показваше само призрака на електромагнитното поле.

Оръжието някак си бе спряло. Тъкмо получаваха последните доклади от командирите на мисията в района на Южна Америка.

— Не получаваме никакви сигнали за това, че устройството е осъществило детонация. Нашите хора в Бразилия докладват, че няма нищо, различно от нормалното — каза Кърби. Той се заслуша в гласа от слушалката си. — Устройството се е изключило, сър.

Лицето на Райт изрази облекчението му.

— Слава богу — прошепна Макфадън.

Няколко души се засмяха. Други седяха мълчаливо, гледайки невиждащо към екраните пред себе си.

— Доколкото можем да преценим, устройството е излъчило електромагнитна пулсация — каза Кърби.

— Електромагнитна пулсация ли? — Макфадън се примъкна със стола си до него.

Кърби постави длан до ухото си.

— Самолетите Ф-14 са свалени.

— Пилотите? — попита Райт.

— Катапултирали и в безопасност, сър.

Тялото на Райт се изпълни с енергия. Все пак щеше да успее да прибере мистериозното устройство.

— Взривете томахоука — каза той. — Искам след тридесет минути в района да има спасителна група от флота. Да приберем това проклето нещо.

Кърби започна да предава заповедите на мостика на крайцера „Виксбърг“, но млъкна на средата на изречението.

Райт и Макфадън се наведоха тревожно над пребледнелия аналитик.

— Какво има? — попита директорът.

— Томахоукът, сър — извърна се към него Кърби. — Пулсацията, изглежда, е унищожила системата му за свръзка.

— Какво?

— Ракетата не отговаря, сър — обърна се към него Кърби. Райт се облегна бавно и с издължено лице в кожения си стол.

— Деветдесет секунди до удара.

Райт погледна стенния дисплей и свали очилата си — един изморен човек, лишен от каквито и да било възможности.

— Е, каквото и да е било онова нещо, няма да го бъде още дълго — каза той.

 

 

Когато Джак огледа разтопеното желязо под устройството, той разбра защо е била използвана слюдата в пода на храма. Закалената стомана се бе заварила напълно около долната част на ядреното устройство.

— Сега е заварен към кораба — каза Саманта.

Свиренето на вятъра се усилваше. Джак се чудеше дали иде буря, но небето бе безоблачно докъдето стигаше поглед. Когато погледна към хоризонта, той видя нещо ниско над водата — вълнообразна следа, която се издигаше към небето от подухващия вятър.

Саманта също го забеляза.

— Това самолет ли е? — попита тя.

— Много ниско лети — отвърна Джак.

Свиренето стана по-високо.

— О, не! Боже мой! — възкликна Джак.

— Какво е това?

— Ракета.

Саманта се паникьоса.

— Скелетът… Извънземните! Всичко е на борда!

Джак с всички сили започна да се бори, за да освободи устройството. Бялата следа се приближаваше бързо.

— Остави го! — изпищя Саманта. Тя го дръпна за ръката. Джак се подчини на инстинкта си. Хукна към кърмата. Саманта тичаше до него. Двамата стигнаха задната част на траулера. Джак прескочи провисналата верига, провесена в отвора между предпазния парапет. Погледна Саманта и я хвана за ръката.

Двамата скочиха от кърмата.

 

 

Брадата на Дорн бе залепнала към палубата в собствената му съсирена кръв. Най-после успя да вдигне глава. Вратът го болеше. Ръката му остави кървав отпечатък върху кървавата локва, когато се подпря, за да стане. Вълнението клатушкаше кораба и той залитна. Хвана се за парапета, за да запази равновесие, и се запрепъва към носа. Имаше само накъсани спомени за протеклите събития. Битка. Но добре знаеше, че се намира на борда на собствения си кораб. Само че някакво шесто чувство го разтревожи, направо го обхвана паника. Стигна до края на мостика и погледна към носа на траулера. За своя радост видя скъпоценната машина. Но кой й бе свалил покривалото?

Слънчевите лъчи го удариха в очите и го накараха да примижи. Ушите му звъняха. Или по-скоро свиреха, успя да помисли той…

 

 

Гъстата бяла пяна от винтовете се надигна към тях.

Джак пръв се заби във водата. Заобиколиха го мехури. Ушите му бяха пронизани от болка. Цялото му тяло бе обхванато от студ. Дробовете му искаха въздух. Той зарита и се насочи към светлината, намираща се някъде над него. Мокрите му дрехи го дърпаха като котви. Той изскочи на повърхността и пое дъх. Изплю солената вода и издуха нос. Секунда по-късно Саманта се появи на повърхността зад него сред развълнуваната диря на кораба.

Джак доплува до нея и прегърна треперещото й тяло с ръка. Тя се притисна силно към гърдите му. Траулерът продължи напред.

Миг по-късно свиренето се превърна във вой.

 

 

Дорн забеляза ракетата частица от секундата преди удара. Той видя как носът на кораба се разцепи във водовъртеж от огън. Едно дванадесетметрово парче от левия борд се откъсна от корпуса и хвръкна над океана. Взривната вълна вдигна Дорн във въздуха.

А после го уби.

 

 

На петдесет метра напред корабът изчезна в блестяща, бяла светкавица. Какофонията стигна до тях половин секунда по-късно. Джак притисна главата на Саманта към гърдите си и заедно с нея се потопи под водата. Над океана заваляха останките на кораба. Двамата се показаха на повърхността тъкмо когато един черен облак последва огненото кълбо към небето. Горящи части падаха във водата и вдигаха малки гейзери в широк кръг около кораба, който сега пламтеше.

Саманта затрепери в прегръдката на Джак.

— О, не! О, не! — задъхано шепнеше тя.

Като размахваха леко ръце сред издигащите се и спускащи се вълни в южната част на Атлантическия океан, двамата се държаха един за друг и гледаха как разрушеният кораб започва да потъва. Една пламтяща мазна ивица като че канеше траулера към дълбините на гибелта. Траулерът на Дорн се подчини на повика. Кърмата започна да се издига над водата. Носът изчезна в кипящата бездна. Двата огромни винта продължаваха да се въртят и разцепиха повърхността на водата, преди да продължат да се движат безполезно във въздуха. След минути кърмата се изправи вертикално над водата. Двамата гледаха разтреперани от студ как разкъсаният кораб, ядреното устройство, цялата невероятна техника, доказателството за произхода на човешката раса… се плъзнаха в мазното петно и потънаха към дъното на Атлантическия океан.