Уолт Бекер
Липсващата връзка (15)

Притеснения

Бейнс показа на групата как да прикрият колите. Използвайки естествените контури на реката и растителността по брега, Бейнс ги скри почти идеално. През нощта колите можеха да минат за тъмни издатини и големи храсти. Но след по-малко от три часа щеше да стане светло и прикриването им щеше да бъде невъзможно. Не оставаше нищо друго, освен да си припомнят събитията от нощта или да се страхуват. Повечето правеха и двете.

Притеснената Саманта провери скелета и го опакова още по-внимателно в багажника на колата.

Джак се приближи към Дорн и Бейнс при техния джип.

— Сигурно са пет — каза Бейнс, говорейки за броя на убитите догони. Групата бе изгубила Сизви и Уандайл. Дорн каза на Бейнс да напише писма до роднините им, макар да не бе сигурен, че имат такива. Повечето от хората, които Бейнс наемаше, бяха самотници, а един наемник рядко имаше кой да скърби за него.

— Изпрати ги до пощите в родните им градове, на вниманието на роднини, ако имат такива — каза Дорн.

— Нищо няма да излезе от това.

— Знам.

Бейнс кимна и отиде при зулусите, за да научи от тях дали убитите са имали някакви роднини.

— Искам да ти благодаря — каза Джак. — За предупреждението.

Дорн го погледна и се усмихна, явно доволен от унижението на Джак.

— Няма защо. И ти би сторил същото.

Джак не беше сигурен. Обмисли моралната страна на въпроса известно време.

— Догоните ще съобщят ли за станалото? — попита Дорн.

— Не — отвърна съвсем сигурно Джак.

Догоните гледаха на смъртта по съвсем различен начин. Понеже смъртта бе нещо свещено, особено за кралските особи, те я очакваха като летния дъжд. Никога не считаха, че смъртта е навременна или не. За догоните всяка смърт бе естествена. Те щяха да погребат мъртъвците си и да продължат да живеят, независимо дали смъртта им е причинена от убийство. Което обаче не означаваше, че ще я забравят.

— Не мисля така — каза Дорн. — Но съм доволен, че никой от научния екип не е ранен. — Джак разбираше, че успокоението на Дорн е за нещо много по-дълбоко, отколкото тревогата за учените. Нещата можеха да станат доста сложни, ако бе убит някой американец. Това би попречило да съобщи за откритието по начина, по който му се иска.

Приближиха се Саманта и Рикардо.

— Знаеш ли какво си помислих? — попита Рикардо. — Наистина ли е необходимо да се викат хеликоптери?

— Да — отговори Дорн. — Защото никак не съм сигурен, че моите хора от летището ще могат да дойдат.

Рикардо изкриви лице, спомняйки си за последния си полет с хеликоптер.

— Всичко ще е наред, Рик… — започна Саманта.

Но Джак махна с ръка и я накара да млъкне. Той гледаше нагоре по течението.

— Всички долу — прошепна.

Главите се скриха зад колите. Надничаха през малките цепнатини в камуфлажа.

Във водата към тях бавно се плъзгаше едно кану.

— Има поне пет — каза Дорн съвсем тихо, почти само с движение на устните си.

Кануто изглеждаше голямо, дълго може би поне шест метра. Когато се приближи, видяха ясно фигурите на догони. Общо петима. Двама гребяха леко в предната част на кануто. Един гребеше на кърмата, а друг използваше ромбовидно оформеното си гребло като кормило. Но най-интересна бе фигурата в средата. Той непрекъснато поглеждаше към пода на кануто и от време на време разтърсваше кратуна, пълна с малки камъчета. Звукът се носеше по водата и отекваше от бреговете. Звукът бе силен като от голяма дрънкалка.

Бейнс стисна револвера си.

— Сигурно са ни видели — каза той. — Сигурно са…

Кануто бе толкова близо, че Джак можеше да види дълбоките резки по борда му, където резбарите бяха изрязали сложни рисунки. Всички от групата като че престанаха да дишат.

После, така внезапно, както се появи, кануто се плъзна покрай тях, като заобиколи плитчината към брега и продължи надолу по течението. Никой не пророни дума почти цяла минута.

— Това е цяло чудо — прошепна накрая Дорн. — Те не ни забелязаха.

Бейнс спусна предпазителя на револвера си.

— Не е вярно — отговори Джак. — Ако те търсеха нас, няма начин да не ни бяха открили. Догоните живеят тук от хиляди години. Те просто не търсят нас. — Джак сграбчи фенерчето и потърси бележника си.

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе? — попита Дорн.

— Това бяха лечители. Отиваха да погребат мъртвия си вожд преди изгрев. Той трябва да бъде положен в кралската гробница.

— Това е абсурдно.

— Догоните вярват, че трябва да погребват мъртвите си преди новия изгрев на слънцето. Също както египтяните.

— Ами ако тези номади са на километри далеч от тази гробница, когато вождът им умре?

— Всеки ден преди изгрев го поставят в направен за деня гроб.

— Вярно е, Бен. Има документирани случаи на погребвани и ексхумирани мъртъвци на разстояния от хиляда и двеста километра — намеси се Саманта.

Тя се обърна към Джак, за да потвърди думите й, но той вече бе пъхнал бележника си под ризата и се насочваше надолу по брега на реката.

— Къде отиваш? — попита го Саманта.

— През двете години, докато живях при племето, те никога не разкриха кралската гробница — каза Джак. — Беше строго забранено. Но Ксуабату ми каза, че на това място имало велики тайни. Вероятно това има нещо общо с нагръдника. Там трябва да има някакви отговори на тази загадка. Той ми каза, че там било мястото, където разговаряли с Бащите на Знанието.

— Моите хора са на път, Джак.

— Слушай. Ще се върна навреме. Но проклет да съм, ако изпусна тази възможност. Това е единственият шанс, който имам.

Последва дълга пауза. Саманта, изглежда, бе взела решението си несъзнателно, защото преди даже и да помисли по въпроса, заяви:

— Аз също идвам!

— Никога няма да ги откриете — каза Дорн. — И може да пострадате.

— Водопадът Шамсаса е само на пет километра надолу по реката — възрази Джак. — Гробницата трябва да е някъде преди него, защото иначе те трябва да се спускат по водопада.

Джак тръгна.

— Саманта. Имаме онова, което ни е нужно. Цялото ти бъдеще е тук, в тези два сандъка. Другото няма нищо общо. Нищожно е в научно отношение — каза Дорн. — Може да те убият. И двамата няма защо да ходите.

Дорн се чудеше какво я бе направило толкова импулсивна. Дали бе просто желанието за откритие? Може би не иска да бъде изпреварена от Джак. Но каквито и да са мотивите й, по погледа на Саманта разбра, че е прекалил с думите си.

— Това е лично мое решение, Бен. И аз отивам.