Уолт Бекер
Липсващата връзка (44)

Сутринта

Макфадън разтри крайчетата на очите си с пръсти. Думата сън, подкрепена от изсъхналите секреции в ъгълчетата на очите, му се струваше иронична. Не беше спал много снощи. Прекара повечето от вечерта във фотолабораторията на управлението в разглеждане на нощните снимки, които Пиърс и Милър бяха направили на мястото на разкопките. Двамата агенти докладваха унищожаването на един от охраняващите боливийци. Това правеше анализа на снимките още по-важен. Макфадън смяташе, че Управлението няма много време, тъй като прикритието на агентите им скоро щеше да бъде разкрито.

— Значи анализаторите считат, че тази структура е дело на човешки ръце? — попита Райт, директорът на Управлението.

— Да, сър. — Макфадън му подаде още снимки. — Тези са направени само от четиридесет метра от мястото на разкопките. Можете да забележите определено правите ъгли в дъното на ямата. Ние ги увеличихме. Стените определено са строени.

Директорът Райт гледаше мътните снимки. Картината му приличаше на разтворено укритие, с четири ясно очертани стени, които ограждаха тъмнината надолу.

— Смятаме, че тези ръбове вътре са стъпала — добави Макфадън. — Но не можем да бъдем сигурни.

— Уверете се — нареди Райт.

Макфадън кимна. Макар и изтощен, развитието на нещата напоследък го държеше напрегнат и възбуден.

— А електромагнитните измервания? — попита Райт.

— Сателитите не са засекли нищо, приличащо на енергийния пик в 06,21 вчера. Но потвърждават наличието на метал вътре в ямата — покрай стените.

— Проверявам всичко това по различни канали. Никак не ми се нрави тази работа…

Макфадън знаеше, че каналите, за които говори Райт, водят право към президента.

— Накарай оперативните агенти на място да продължат наблюдението — нареди Райт. — Ако обаче преценят, че може да бъдат открити, искам да напуснат района веднага.

— Ще бъде сторено. — Макфадън се изправи, за да си тръгне.

— Джон?

— Да, сър?

— Почини си малко — каза директорът. — Изглеждаш ужасно.

Вероника и хората й напуснаха Тиахуанако преди зазоряване. Тя дори не успя да каже довиждане на Джак. Докато колите се спускаха от планините, тя разясни последните събития на чичо си по мобилния телефон. Той изглеждаше прекалено любопитен по отношение на онова, което учените може да са намерили, и твърде незаинтересуван от смъртта на един от хората й. Тя погледна зад себе си към покрития труп и се зачуди колко ли още ще може да издържи.

— Господин Чека и аз искаме да останеш в района — каза чичо й. — Разбира се, без да биеш на очи. Ще изпратим подкрепления да ви посрещнат.

Вероника се задъха.

— Разбра ли ме, ангелче?

— Да — отговори накрая тя. — Разбрах.

„Викодин ЕС“ е фантастично лекарство, 750 милиграма чисто удоволствие.

Обезболяващото действие на успокоителното все още замъгляваше ума на Джак, когато Саманта му донесе закуската. Той не си направи труд да налее вода в изсушената храна. Преглътна я направо суха, от опаковката, вървейки към разкопките.

Тя трябваше да му помогне да стане от леглото, но щом излезе навън, хладният утринен въздух го освежи. Болката в краката като че отминаваше с всяка крачка и прерязването в ребрата почти изчезна. Минаха през периметъра на охраната. Франсоа, който беше на смяна, им кимна от кабината на един от камионите. Боливийците си бяха тръгнали преди зори. Така му каза Саманта. Джак не можеше да си изкриви душата, че съжалява, задето си бяха тръгнали. Освен за Вероника.

— Какво има на второто ниво? — попита той.

— Цялото е било запечатано — каза Саманта. — След като се уверих, че ще се оправиш, аз поразгледах малко и открих едно стълбище, което е било запечатано.

— Запечатано ли?

— Отвън. Някой нарочно е замаскирал преградата като каменна стена. Тя се разчупи само като я ударих с фенерчето. След двадесет минути успях да мина от другата й страна. Тогава разбрах, че стълбите започват от онова помещение, където те намерих.

Джак дишаше тежко в разредения въздух.

— Искаш ли да си починеш? — попита тя.

Той поклати глава.

— Нищо ми няма. — Споменът за видението му изглеждаше толкова реален. Но това просто бе невъзможно. Сигурно е сънувал. — Не ми се ще да си помислиш, че съм луд…

— За какво говориш?

— Спомням се, че видях нещо, Саманта. В онази стая. — Джак се спря. Събра всеки грам смелост, която намери в себе си. — Аз видях един от Блестящите.

Саманта спря и го изгледа сериозно.

— Знам.

Краката на Джак омекнаха. Знаела е?