Уолт Бекер
Липсващата връзка (5)

Срещата

— Тук ли ще висиш?

Рикардо успя да кимне, преди да напъха главата си в пластмасовия плик. „Горкичкият“ — помисли Джак. Откакто се бяха качили на старата „Чесна“ в Бамако, Рикардо премина през всички етапи на прилошаването. Малкият самолет се мяташе като топче за пинг-понг сред турбулентните течения от топъл въздух над саваната.

— Винаги съм си мислел, че мразиш само хеликоптерите — каза Джак, след като Рикардо се изсекна.

— Така беше… Докато не се качих в това нещастно цукало.

Джак се съгласи мълчаливо. Самолетът летеше така, че полетът с нещастния хеликоптер в Еквадор им се струваше като едно приятно удоволствие. В сравнение с големия корпус на „Боинг“-747, който ги бе пренесъл над Атлантическия океан, малката машина им изглеждаше като припадничаво джудже. Пилотът северноафриканец не помагаше нещата да се подобрят. Чесната не летеше, а се бореше. Джак реши, че пилотът сигурно няма документ за правоуправление, а ако има някакъв, то той е за лудницата.

Бяха минали тридесет и два часа, откакто Рикардо бе пристигнал в Куенка. Джак преглеждаше бележките си за Мали от двете си предишни експедиции там. Опитваше се да потисне нарастващото вълнение. Първото му пътешествие — едни разкопки на юг — не даде нищо, което да представлява научен интерес, с изключение на добавянето на няколко кости от подобни на бизони животни, съществували през последния ледников период. Макар да можеха да направят доста палеонтолози щастливи, те не бяха костите, от които се интересуваше Джак.

Второто му пътешествие в Мали бе свързано по-пряко с истинската му страст да търси следи за произхода на човека. Като палеоантрополог той се интересуваше само от един вид: Хомо. Изследването на човешки същества включваше това на най-далечните ни преки прародители — Австралопитекус афарензис — явно маймуна, но ходеща на два крака, и Хомо Хабилис, първите същества, спечелили си названието Хомо, изработващи прости сечива.

После идваше великият Хомо еректус. Той се е появил преди около 1,7 милиона години и еволюирал допреди около 300 000 години, след което изчезнал. Използвал много по-сложни сечива от Хомо хабилис и обемът на мозъка му нараснал до своя максимум, равняващ се на около една втора от този на съвременните хора. Най-известният представител на този вид вероятно е „Момчето от Туркана“, десетгодишен екземпляр, открит от Лийки на стотици километри от Мали, в Кения, през 1971 година. Това откритие първоначално бе накарало Джак, както и много други учени от неговото поколение да се захванат с палеоантропология.

Рикардо се наведе и отново избълва някакви нечленоразделни звуци в пластмасовата торба. Джак не можа да не си помисли, че точно така е говорил Хомо сапиенс неандерталис — най-близкият до модерния вид, с изпъкнало чело и череп, по-голям отколкото на съвременните хора. Неандерталците са имали по-голям череп, отколкото повечето съвременни хора, но като че ли не са притежавали умението да говорят. Всъщност Хомо сапиенс генетично се приближава повече до шимпанзетата, отколкото до далечните, напълно изчезнали неандерталци. За изчезването на неандерталците вероятно е виновен модерният човек, тъй като последните доказателства сочат, че двата вида всъщност са съществували едновременно хиляди години. Никой обаче не е сигурен в това, тъй като дори и когато при разкопките са намирани твърди доказателства, обясненията на тези факти се различават в доста широки граници. Това не е някаква точна наука и точно затова Джак я харесваше. Той обичаше несигурността. За него последната велика граница не беше космосът. Не беше дори и океанът. Последната велика граница е разбирането на нашето минало.

Сърцевината на палеоантропологията се състои в най-сложния въпрос на нашето време: как е станало така, че нашият вид е започнал да владее земята? Повечето антрополози вярват, че преди един или два милиона години племена от Хомо еректус с дебели черепи са започнали да мигрират от Африка и да се настаняват в Средния изток, в Европа и Азия. Повечето също така са съгласни, че около 30 000 години преди новата ера единствените човекоподобни, останали на планетата, са били напълно модерни хора, известни като Хомо сапиенс. Въпросът, на който все още няма отговор, е какво се е случило в онези мистериозни хилядолетия, които делят двата вида.

За Джак представляваше пълна мистерия отговорът на въпроса как така нашият вид се е появил внезапно. Без определена връзка. Хомо сапиенс не се е развил постепенно от Хомо еректус. Трябва да се е случило нещо революционно, при това в рамките на едно примигване на окото на еволюцията. Хомо сапиенс е бил с почти тридесетина сантиметра по-висок и е имал ясно изразена долна челюст, тоест брадичка. Черепът му е бил най-широк над ушите, за разлика от този на еректус и не е притежавал масивното изпъкнало чело. Зъбите на сапиенс били изключително фини, както и цялата му костна структура, независимо от височината. Ние сме се родили с големи глави и дълго време сме били безпомощни, тъй като костите на черепа ни са били дебели само няколко милиметра, за разлика от тези на дебелоглавите ни предци. При това са съществували ясните характеристики на разума, самосъзнанието, културата и духовността — черти, които е притежавал само Хомо сапиенс за разлика от който и да било друг прародител. Иначе казано, извършена е била огромна промяна — направо превръщане от тиква в златна каляска. При това за време, еквивалентно на една еволюционна милисекунда.

„Защо? — чудеше се Джак. — И по-важното, как?“

Надяваше се познанията му в областта на човешките митове и разбирането на технологичните постижения на древните да му помогнат да отговори на тези въпроси и на други, които го преследваха непрекъснато. Как суперхората са възникнали от бавноразвиващите се предшественици, за да променят завинаги този свят? Защо цивилизацията се е развила експлозивно в такъв безкрайно малък период от време? На какво дължи по-висшия си интелект човешката раса? Джак се бе заклел да посвети живота си, за да открие отговорите на тези въпроси.