Уолт Бекер
Липсващата връзка (43)

Сънят

Джак се събуди внезапно. Мозъкът му се нуждаеше от стимул и той скоро се появи. В очите му нахлу светлина и накара зениците му да се свият мъчително. Той замижа. Усещаше топла влага върху челото си. Чу тих глас. Джак се опита да стане, но почувства остра болка по гърдите си, които скоро забеляза, че са превързани стегнато с ластичен бинт. Усети нежно докосване на жена, която го побутна по рамото да легне.

— Стой спокойно. Всичко е наред — чу да му казва един глас.

Джак погледна брезентовия таван, опитвайки да събере мислите си. После фигурата до него се приближи и засенчи светлината, което му позволи да види дългата черна коса и острото, ъгловато лице на Вероника.

— Какво става?

— Падна зле — чу я да казва. Нежните й ръце отместиха няколко кичура от лицето му. Умът му бавно започна да осъзнава нещата. Стената от кал. Шахтата. Очите му проследиха шевовете на брезентовата палатка. Една от палатките на повърхността.

Значи е оживял. Но кой го беше измъкнал?

Вероника намокри челото му с топла гъба. Джак усети вълненото одеяло около кръста си и го дръпна нагоре.

— Ти спа дълго — каза Вероника.

— Колко дълго? — Джак успя да седне.

— От сутринта.

Той чу съскането на фенерите. Навън нощният вятър виеше по голата земя. Бил е в безсъзнание поне двадесет часа.

— Къде са всички останали?

— Приятелката ти ще се върне скоро.

— Саманта?

— Да.

Джак въздъхна дълбоко. Значи тя е добре.

— Ще ти донесе още топла вода и лекарства — каза Вероника. После прошепна тихо нещо на испански. На Джак му се стори, че чу: „Еса мухер те кере…“

Джак затвори очи. Тази жена те обича… Това ли беше чул?

— Джак?

Гласът го стресна. Нямаше акцент. Очите му се отвориха.

Саманта стоеше до входа на палатката.

— Беше в безсъзнание доста време. — Тя се приближи до леглото. Вероника стана и се измъкна тихо навън.

Саманта седна до него.

— Как се чувстваш?

— По-зле, отколкото изглеждам. — Джак се опита да се поизправи още.

— Внимателно. Вероятно си счупил две ребра. Или поне си ги ударил доста зле.

— Не си ли намерила някой резервен зъб? — попита Джак и опипа венеца си.

— Можеше да бъде и доста по-зле.

— Какво стана? Спомням си… Калта. Тонове кал.

Саманта докосна ръката му.

— Знам. Беше цял покрит с кал. Трябваше ми цял час, за да те изчистя.

Докосването й беше нежно.

— Благодаря.

— Взривът е разтърсил част от комплекса. Водата нахлу в коридора. Ти изчезна просто пред очите ми. Помислих, че съм… — Тя помълча. — Помислихме, че сме те загубили. Водата те отнесе по шахтата.

— Спомням си само онова лепкаво езеро от кал.

— Тази кал ти спаси живота. Сигурно си паднал върху един метър кал, когато си стигнал дъното.

— Дъното ли?

Саманта кимна.

Спомените му се върнаха.

— Там има второ ниво, Саманта.

— Знам.

— Как успя да…

— Имахме само петдесетина метра въжета. Не бяха достатъчни да стигнем до теб. След като сигнализира с фенерчето, взехме и няколко от опъващите въжета на палатките, докато накрая успях да се спусна до теб.

— Ти си минала през онази шахта?

— Драскотините по задника ми могат да ти го докажат.

— А как се върнахме отново горе?

— Това беше по-лесно. Качихме се по стълбите.

— Стълбите ли? — Джак опита да се изправи.

— Опитай се да си починеш. — Тя му подаде две таблетки викодин. — Вземи ги.

Джак се подчини с нежелание.

— Какви стълби?

Саманта замълча.

— Утре сутринта. — Тя се наведе и го целуна леко по челото. — Утре сутринта. — Тръгна да излиза от палатката.

— Чакай! Саманта! — Той се опита да стане от леглото. Искаше да разбере повече. Искаше да разкаже за онова чудновато нещо, което беше видял долу в изпълненото с кал помещение. — Нищо ми няма! — каза той. Но само на себе си.

Саманта вече бе излязла от палатката.

 

 

Пиърс затаи дъх.

Забеляза дима от цигарата на човека само секунди преди инфрачервеният образ на тялото му да се появи иззад пирамидата. Едно потупване по гърба му даде сигнал, че Милър, който наблюдаваше фланга им, също е забелязал пазача.

Пиърс бе успял да направи само няколко серии нощни снимки от четвъртото стъпало на пирамидата, откъдето се виждаше добре ямата. Специалният фотоапарат с огромен обектив трепереше в ръката му. Виждаше фигурата ясно и човекът, който носеше узи, преметнат върху рамото си, се насочваше право към тях. Дали да се махнат? Почти пълната луна щеше да издаде присъствието им, ако той дойдеше твърде наблизо. Трябваше или да изчезнат веднага, или да останат напълно неподвижни, но нямаше как да съобщи това на партньора си. С приближаването на пазача инстинктът задържа Пиърс неподвижен. Молеше се Милър да остане скрит.

Милър не помръдна.

Пазачът заобиколи другата страна на изкопаната дупка само на двадесет метра от тях. Пиърс не можеше да измъкне оръжието си, без да издаде присъствието им върху стъпалото. Пое съвсем леко и бавно дъх. Мъжът спря. След едно последно дръпване от цигарата, пазачът я загаси в купчината пръст до дупката. Сега гледаше точно към тях. Никакво движение, помисли Пиърс, докато умът му, като да притежаваше телепатични способности, молеше въоръжения пазач — един от белите наемници — да се обърне.

Вероятно човешкият мозък все пак може да направи такова нещо, когато се намира под напрежение, помисли Пиърс. Защото след няколко секунди пазачът се върна по стъпките си около ямата и отново започна да заобикаля пирамидата.

Само с едно движение на ръката Пиърс направи знак на Милър да се оттегля. Първата серия от снимки щеше да е достатъчна. Сега мисията им изглеждаше твърде рискована. Щом се скриха зад купчината пръст, Милър хукна към канавката, която бяха използвали за прикритие, докато пресичаха плоския терен към мястото на разкопките. Пиърс го последва. Дробовете го боляха от разредения въздух, а очилата за нощно виждане притискаха болезнено челото му. Двамата мъже продължиха да се отдалечават от лагерните огньове до палатките и изчезнаха в плитката долинка на запад от лагера. Болезненото напрежение отпреди няколко секунди се превърна в чиста радост, но Пиърс не можа да й се наслади. Когато приближи склона на долинката и се плъзна надолу, Пиърс забеляза две блестящи в очилата за нощно виждане фигури. Боричкаха се точно под него.

 

 

Вероника спря под бляскавия, мек небосклон. Загледа платинената луна и се зачуди къде ли в това надупчено лице се намира Морето на Спокойствието. Като момиче тя си мечтаеше често за това особено място, където бяха кацнали астронавтите. Представяше си го като най-спокойното място във вселената. Ако би могла да иде там, в онова място на спокойствието… Луната се беше превърнала в талисман на надеждата. Присъствието й успокояваше, макар и да знаеше, че нищо толкова нежно не би могло никога да я измъкне от съществуването й. Вероятно нищо, с изключение на някой мил мъж като Джак. През тези особени двадесет и четири часа тя бе повярвала, че и за нея може да има бъдеще. С него. Че той ще я изведе към по-добро съществуване. Но красивият чужденец явно обичаше друга жена. Вероника си помисли, че така поне ще има благословената възможност да види една връзка, която не е отровена от насилие, от кръвосмешение или безразличие. Това й даваше надежда, макар и незначителна, че някой ден и тя ще открие същото. Вероника извади цигара и сви длани, за да предпази огънчето на запалката си от вятъра. Палецът й защрака по камъчето, докато пламъкът светна между дланите й.

Тогава чу вик — откъм долчинката вдясно от нея.

Човекът извика една милисекунда, преди острието на Пиърс да разреже трахеята на боливиеца точно под гръкляна. Тялото падна пред Пиърс, все още в конвулсии, но мълчаливо, като се изключи хъркането, което излизаше през отвора в гърлото на човека.

Милър скочи прав, хванал рамото си, изцапано с кръв.

— Даже не успях да го видя, а после беше късно — прошепна той.

— Добре ли си?

— Удари ме здравата с ножа си, но не е дълбоко. — Милър погледна трупа. — Мамка му! Провалих прикритието ни. Този е член на картела.

— Нищо не можеше да направиш.

— Можем да го заровим. Това ще ни спечели малко време.

— Остави го. Ако имаме късмет, боливийците ще помислят, че е било сбиване помежду им — каза Пиърс. Да се махаме.

— Той ми свали очилата — отвърна Милър, докато опипваше земята с крак. — Не виждам нищо.

— Вдясно от теб — показа му Пиърс.

Той ги бе видял със собствените си очила, но после чу звук от стъпки. Като запълзя към Милър, Пиърс прибра очилата и хвана ръката му. Без да погледнат назад, двамата мъже затичаха през скалите и храстите и изчезнаха в тъмнината точно когато стъпките стигнаха до долчинката.

* * *

— Казвам ти, че никой от моите хора не го е направил — каза Дорн намръщен. Фенерът осветяваше окървавената земя около трупа на боливиеца.

— Тогава кой? Ние ли? — попита Вероника. Черните й очи светеха яростно.

— Може да се предположи — каза спокойно Дорн, като че ли говореше за времето.

Вероника продължаваше да гледа Дорн и Бейнс, докато двама от хората й вдигаха отпуснатото тяло на убития си другар.

— Това не влизаше в сделката — заяви тя.

— Можеш да бъдеш сигурна, че ще ти заплатя за неприятностите — каза Дорн. — Ще накарам Бейнс да напише чек още тази нощ.

— Ще ми дадеш чек за трупа ли? — Вероника сякаш прие думите му като удар с меч. — Ако открия, че вие сте го направили… — Тя се прекъсна насред изречението.

Дорн мълчеше.

Вероника грабна фенера. Без да каже дума повече, тя тръгна с хората си, които носеха тялото нагоре. Осветена от силния фенер на Бейнс, кръвта върху земята между двамата мъже изглеждаше странно блестяща, като сюрреалистична червена рисунка от тест на Роршах.

Дорн изчака, докато тримата боливийци изчезнаха, преди да заговори:

— Какво мислиш?

— Не знам — промърмори Бейнс. — Но това не ми харесва.

— Мислиш ли, че някой от боливийците го е убил?

— Тя като че ли казва истината, но не е и никой от моите хора.

— Тогава кой? Друг картел? Партизанска група?

Въпросът на Дорн остана без отговор. Бейнс прегъна едното си коляно и насочи лъча на фенера напред. Вдигна от земята една леща от очила. Бейнс се обърна към Дорн.

— Бил е някой — каза той — който има очила за нощно виждане.

 

 

По пътя обратно към лагера Дорн вървеше замислен. Някой се беше намесил в играта и това никак не му харесваше. В края на лагера той спря Бейнс.

— Плати на боливийците. Искам да се махат оттук на сутринта. Сега с тях има повече риск, отколкото полза.

— Ще се погрижа за това през нощта — съгласи се Бейнс.

— Искам да стане тихо. Нито думица за случилото се пред Саманта или другите учени.

— Ще се погрижа да няма контакти.

— Добре. Увеличи охранявания периметър и осигури оръжия. Хората ти трябва да бъдат готови за действие всеки миг — продължи Дорн. — Независимо дали са били боливийците или проклетите леви, някой си вре носа на това място.

— Чудя се какво ли може да означава това.

Южноафриканецът бръкна в джоба за лулата си.

— Означава, че ще си тръгнем по-рано от планираното.