Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Изгревът

Джак отново погледна към макета на вратата.

— Изглежда страхотно, Рикардо.

Брезентите се вълнуваха гротескно от всеки повей на утринния вятър.

— На нищо не прилича — каза Рикардо. — Но размерите са точни. Плюс или минус сантиметър, ако вятърът надуе брезентите.

Поддържан от алуминиевите пръти на палатките и дървените летви от каросерията на един от камионите, макетът на Вратата на Слънцето приличаше на праисторическа версия на Триумфалната арка. Рикардо бе увил найлонови ленти и покривала около грубата рамка, за да симулира твърда каменна повърхност. През последните четиридесет и пет минути успя да построи макета с всякакви подръчни материали, които бе намерил.

Истинският монолит, изправен на около осемдесет метра на запад, беше изработен от цял сиво-зеленикав блок андезит. Беше около четири метра широк и три метра висок. Паметникът приличаше на умалена версия на огромната триумфална арка в Париж, но в горната си част имаше прави ъгли вместо закръгления. От разстояние Вратата приличаше на гигантска скоба, отчасти забита в земята. Това бе, както беше казал Хенкок, врата „между никъде и нищо“. Експертите бяха единодушни, че тя е едно от археологическите чудеса на Южна Америка. Но никой досега не бе предположил какво може да е истинското й предназначение, нито пък и точното място, където се е издигал този паметник. Беше изправен на случайно избрано място наскоро, след като изследователите го открили паднал в глинест слой.

Джак провери дългите жици, които удържаха макета към земята. От ъглите на фалшивата врата въжетата бяха изпънати към земята в диагонали към западната редица стълбове. Те очертаваха ъглите, чрез които Джак бе изчислил местоположението на Вратата преди близо четиридесет хиляди години.

— Проверих бележките си — каза Джак. — Тук е била поставена първоначално Вратата.

Рикардо погледна надясно, където истинският паметник се изправяше като страж над студената почва. Чудеше се какви ли сили са изхвърлили подобен монолит толкова надалеч от мястото му.

— Трябва да е бил дяволски мощен катаклизъм — каза Рикардо.

 

 

Покрай западната стена Дорн и Бейнс внимателно прескочиха въжетата, които оформяха ъглите откъм средата на макета на Вратата към стълбовете, издигащи се покрай нея.

— Нашите хора ще стигнат до мястото на катастрофата след по-малко от шест часа — каза Бейнс и дръпна силно от цигарата си.

— Добре. Накарай ги да вземат колкото могат повече от оборудването. Но без да жертват огневата си мощ. Така съм заповядал — отговори Дорн. Той погледна към лагера, където боливийците продължаваха да издигат палатките. След това се обърна към вълнуващата се брезентова повърхност на макета в центъра на ограждението. — Ако изобщо намерим нещо — каза той. — Трябва да бъдем готови да го запазим на всяка цена. Не вярвам на боливийците, нито пък на Джак по този въпрос.

Бейнс кимна. Цигарата му литна към каменистата земя и се разсипа в бледи искри.

* * *

Едно ъгълче от златния диск се надигна над назъбения контур на планината, готово да окъпе долината в светлина. Имаха по-малко от десет минути, преди слънцето да огрее пряко архитектурния комплекс на Тиахуанако и да изпита заключенията на Джак. Влажният въздух беше натежал от очакване. До макета Саманта помагаше на Рикардо да завърже жицата около един от прътите, докато Джак наблюдаваше розовия хоризонт и бързо пресмяташе отново наум числата. Тя се изправи и го погледна. Усещаше нетърпение — да види резултата от техните усилия. Нетърпелива бе, защото Джак беше заложил толкова много на този единствен опит. Не й достигаше въздух. Молеше се той да излезе прав, защото се боеше от последствията, които би имала върху него някаква грешка, и беше благодарна, че небето не е облачно. Поне слънцето бе на тяхна страна.

— Има ли още нещо, от което да се нуждаеш? — попита Саманта. Бяха изтощени от надпреварата със зората.

— Това е всичко — отговори Джак. — Сега остава само да чакаме.

 

 

Слънцето се издигна точно над централния стълб на западната редица. Групата го гледаше с възхищение. Очите им примигваха под силните утринни лъчи, които окъпаха всичко в розово. Дорн си сложи слънчеви очила. Всички очакваха земята да затрепери. Всички очакваха земята да се разтвори под краката им.

Нищо подобно не стана.

Всъщност цели петнадесет минути те наблюдаваха смяната на цветовете на слънчевата сфера, която се издигаше безкрайно бавно в редкия въздух на небето над Андите. Не виждаха никакви сенчести показалци, освен вълнуващата се сянка на макета си. Сянка, която дори и Джак каза, че няма никакво значение. Точността, с която двата главни стълба на макета ограждаха слънчевия диск, не оставяше никакво съмнение за целта на храма. Целият комплекс бе построен за измерване на пролетното равноденствие. Но като че ли теорията на Джак за Вратата като сенчест показалец май щеше да се окаже погрешна.

Джак започна да се поти. Какво липсваше?

— Ще проверя отново Вратата на Слънцето — каза той. — Трябва да има някакъв проклет намек.

— Нямаме много време — предупреди го Рикардо.

— Знам.

Той изтича към Вратата. Не бе изминал и четиридесет метра, когато гласът на Рикардо звънна над пустия пейзаж. Джак се извърна. Саманта и Рикардо сочеха към нещо зад тях. Нещо, което той не можеше да види. Земята отразяваше слънчевата светлина като огледало. Той се върна и тръгна да догони четиримата, които започнаха да се отдалечават тичешком от макета.

Защо бягат?

Джак се задъха. Покрай макета той вече спринтираше. Около самата конструкция нямаше никаква сянка. Когато най-накрая стигна при останалите в другия край на ограждението, той едва дишаше и не можеше да каже и дума.

Но и не беше необходимо.

Под тях, на петдесет метра от Каласасая, започна да се образува една тъмна, ясно определена сянка, точно в центъра на близкия Подземен храм, който се намираше точно зад Храма на изправените камъни. Джак погледна към макета на Вратата. Хоризонталната му горна част почти закриваше цялото слънце. Само малки дъгички от блестящия кръг се виждаха над и под арката като тънки, ослепителни резенчета лимон.

— Движи се твърде бързо! — извика Саманта.

Джак отново се обърна към сянката. Скритото слънце издължаваше мощно силуета на арката. Сянката бягаше от тях, местейки се бързо по вдлъбнатата земна повърхност, очертаваща формата на Подземния храм. След петнадесет секунди двете странични линии се съединиха в остър, тъмен лъч върху четири безлични каменни плочи, целите обрасли в буренак. После, точно така бързо, както се появи, сянката изчезна от хлътналата повърхност.

Гърдите на Джак още го боляха от тичането.

— Майко Божия! — каза Рикардо. — Това е по-бързо отколкото при Теотихуакан…

Всички сетива на Джак се събудиха. Кожата му потръпна. Вратата не бележеше нищо в храма Каласасая. Сянката бе паднала зад него върху хлътналата земя, на мястото, наречено Подземен храм. Толкова ярка и толкова силна сянка, че в ума на Джак нямаше съмнение по отношение на нейното предназначение. Сянката показваше местоположението на нещо.

Нещо скрито под онези четири камъка.