Уолт Бекер
Липсващата връзка (66)

Хеликоптерът

Вихърът от двувинтовия „Сикорски“ СХ-53 Супер Стелиън раздели тревата върху поляната на два огромни кръга. Товарният хеликоптер спусна задната си товарна рампа върху влажната поляна. Големият дървен сандък, в който се намираше ядреното устройство, вече бе натоварен. Дорн се наведе и хвана очилата си, докато притичваше под витлата към рампата.

— Вдигни я отпред при мен — каза той на един от хората си, който придружаваше екипажа на хеликоптера. Мъжът натовари припадналата Саманта в хеликоптера. Последваха я петте алуминиеви каси на експедицията, а след това няколкото дървени сандъка също се плъзнаха в търбуха на машината.

Миг по-късно още трима от наемниците дотичаха откъм камиона.

— Това е всичко, господин Дорн.

— Вижте защо се бави Бейнс — каза Дорн. Той се качи в хеликоптера.

Джак трепна. Кръвта мокреше бедрото му с всеки удар на сърцето на приятеля му.

Рикардо крещеше от болка, хванал разкъсания си ботуш. Коженият връх се държеше само на дебелата подметка.

Джак зърна очите на Бейнс. Онзи гледаше безразлично. Този човек обича да убива. Обича мъченията. Странно, но страхът на Джак беше изчезнал, заменен от злоба, подсилена от гърчовете на приятеля му.

Джак започна да се надига. Ще убие Бейнс. Или ще бъде убит затова че се е опитал. Мъжът насочи пистолета към него.

Изстрелът му се стори по-силен отпреди. Всичко пред погледа му побеля. Главата му звънтеше. Улучен съм в главата. Той не усещаше нищо. Никаква болка. Само белота. Навсякъде. Ушите му звъняха силно. Той изчака няколко мига. Не виждаше светли тунели. Никакви роднини. Значи беше още жив.

Зрението му се възвърна.

В голямото помещение бе избухнала стрелба.

Човекът, който стоеше до Бейнс, сега се търкаляше на пода, за да се скрие зад някакви метални варели. През дима Джак не успя да открие Бейнс. Сигурно е избягал в бъркотията. От всички страни трещяха автомати. Джак посегна към Рикардо. Инстинктивно го дръпна към себе си в безопасност зад обърнатото бюро.

Главата му се проясни.

Бялата светлина трябва да беше от избухнала граната, помисли той. Още усещаше миризмата на барут от експлозията. Човекът на Дорн до варелите се стреляше с някой, който бе нахлул през вратата. Джак видя как онзи до варелите изпразни пълнителя си в надигналия се дим, а след това във врата му се заби куршум. Той притисна с ръка разкъсаната си аорта, после друг куршум го улучи в гърдите и той падна.

Джак изчака, без да мърда. Когато димът се разнесе, видя друг труп, лежащ до входа. Виждаше яке и шлем върху тялото. Каската се бе изкривила и показваше светлоруса коса. Голяма локва тъмна кръв вече бе започнала да се съсирва под лицето на човека.

Навън автоматите продължаваха да гърмят от всички посоки.

— Нали ще стоиш тук? — помоли той Рикардо.

— Да. — Рикардо вече бе напъхал носната си кърпа в раната на крака, за да намали загубата на кръв. Платът се бе напоил. Джак скъса края на ризата си и завърза плата около крака му.

Рикардо трепна.

— Какво, по дяволите, стана?

— Може да е картелът — каза Джак.

Но не беше сигурен. Само знаеше, че онзи, който лежеше мъртъв пред тях до входа, току-що беше спасил живота им.