Уолт Бекер
Липсващата връзка (62)

Авария

Ботушите на Рикардо се подаваха изпод предната броня на камиона. Фенерчето му хвърляше топли отблясъци изпод мотора, които се разделяха на лъчи от машинните части. През последните четиридесет минути той работеше и ругаеше здраво. Нищо не би могло да ядоса един механик или един лекар повече от липсата на необходимите инструменти.

Джак успя да спре на малка полянка встрани от пътя секунди преди моторът да замлъкне. Рикардо каза, че са имали късмет — два куршума бяха пробили горивния филтър и бензиновата помпа на двигателя. Ако бяха попаднали само на сантиметър по-встрани, те са можели да подпалят и двата бензинови резервоара. Рикардо се надяваше да заобиколи филтъра с байпас и да поправи повредената горивна помпа, която бе запушена от отпадъци след едночасовото им бягство от пристанището на ферибота. Щяха да разполагат само с петгалоновия резервоар с гориво, когато и ако Рикардо успееше да поправи двигателя, за да заработи отново.

Явно забавени от повредения при експлозията на джипа мост, хората на Дорн ги нямаше никакви. Джак беше уверен, че поне още час или два няма да могат да ги преследват. А под прикритието на гористата местност южноафриканецът може никога да не откриеше страничния път, по който бяха тръгнали. Дорн бе натоварил преносимите компютри на експедицията в първия камион, явно надявайки се да присвои и вероятно да използва всички данни на Джак. Сега планът на Джак бе да достигнат до най-близкия телефон. Учените щяха да се свържат с началника на отдела на Саманта в Принстън. Щяха да му изпратят всички данни от проучването. Когато влезеха във връзка, Джак смяташе да изпрати копие от данните до всички университетски изследователски центрове с адреси в Интернет. „Колкото по-голяма гласност дадем на това — беше казал той — толкова по-малък е шансът то да се скрие.“

— А най-големият шанс е това, че ние останахме живи — добави Рикардо.

Всички се съгласиха. Но докато Рикардо поправеше камиона, им оставаше само да чакат.

От близкия хълм в нощта се носеше крясък на маймуни. В спокойния, влажен мрак приматите звучаха като че са подложени на някакви странни изтезания в джунглата. Джак беше благодарен за прикритието. Тъкмо бяха навлезли в гората между двете високи планински вериги, когато камионът спря. Сега той лежеше до Саманта върху дюшек от огромни папрати и вдъхваше дълбоко кислорода, за който тялото му бленуваше толкова много във висините. Малко поточе се извиваше наблизо. В по-умерения климат на юнгата нямаха нужда от якета, които сега им служеха за възглавници, сгънати под главите. Звездите пронизваха черния покров на боливийската нощ. В кристалночистия въздух и мрака те изглеждаха толкова близо, като че можеха да бъдат докоснати.

— Плаши ме — каза Саманта, загледана към небето.

— Кое?

— Всичко това.

Трепкащата светлина на поставения наблизо фенер хвърляше калейдоскоп от сенки и цветове върху лицето й. По-нататък, малко надолу от височинката, ругатните на Рикардо отекваха към тях.

— Всичко това. Скелетът… Складът с части от катастрофата… Ядреното устройство.

— Връзката?

Саманта въздъхна.

— Липсващата връзка… — Изрече думите бавно, замислено. — Понякога отговорите са по-лоши от неведението. — Тя се извърна към него. — Знаеш ли какво имам предвид? Чувствах се по-спокойна, когато не знаех всички тези отговори.

— Истината може да бъде ужасна.

— Дори по-лошо. Все едно че всичко, с което си израснал, всичко, в което си вярвал, е било лъжа. Всичко, което си знаел като факт, се оказва абсолютна безсмислица. Безсмислица, която преди наистина е имала смисъл. Чувствам се толкова глупаво. Толкова зле.

Джак не отговори.

Тя прехапа долната си устна.

— Как ще повлияе това на света, на науката? На религията? Повечето учени са твърди еволюционисти.

— Дарвин е предложил една теория — отговори Джак. — Части от нея може би ще си останат валидни. Аз мисля, че ние доказахме единствено, че има нещо повече. Много повече. Институциите са приели дарвинизма като факт, а не като теория. Но в науката винаги е съществувал този проблем. Щом дадено мнение се наложи, хората просто престават да го подлагат на съмнение. Започват да го приемат за истина. Точно в такъв момент умира истинската наука — когато хората станат достатъчно умерени, или може би достатъчно мързеливи, за да спрат да си задават въпроса дали няма и друг начин за обяснение.

— Но еволюцията има дълбок смисъл.

— Защото сме се самоубедили и сме престанали да търсим други обяснения. Еволюцията е прекрасна идея. Но тя не е отговорът. Онова, което открихме там долу, не отхвърля всички принципи на дарвинизма, а само по-голямата част от тях.

Тя въздъхна.

— Това поне е успокояващо.

— Светът разчита на хора като нас, които размътват спокойните води — каза Джак. — За да предизвикат вълни, които накрая да се превърнат в нови идеи, и те евентуално да ни приближат повече до истината. Но ние сме изгубили един ценен инструмент.

— Кой?

— Здравият разум.

Саманта въртеше един кичур от косата си.

— Просто не мога да престана да си мисля какво ще стори всичко това със света. Тоест какво ще кажа на своето семейство, когато се завърна у дома? Какво да кажа на татко, на децата си някой ден?

Те бяха говорили и по-рано за деца. Техните деца.

— Ще им разкажеш всичко — отговори той. — Което няма да е много по-различно от онова, което Библията ни е разказвала винаги. Че вселената е била създадена от едно величаво, всемогъщо същество. Някой, който явно ни е обичал много, за да ни създаде и отгледа.

— А какво ще кажем на дарвинистите?

Джак помълча.

— Е, това вече ще бъде малко по-сложно.

— Еволюцията е прекрасна с простотата си. Просто я виждам как става — каза Саманта. — Как цели родове животни като че носят едни и същи характерни белези. Как едно фамилно дърво се разклонява в множество форми на живот.

— Говориш за връзките, които свързват всички видове.

— Да.

— Връзките, на които се опират дарвинистите, за да обяснят как действат еволюционните процеси, но които все още не могат да възпроизведат. Спомняш ли си известната „връзка“, която те твърдят, че свързвала рибите със земноводните?

— Латимерията?

— Да — потвърди Джак. — Рибата е имала дълго, плоско тяло и месести перки, които растели от корема й — те приличали на зачатъци на истински крака. Учените твърдели, че латимерията изчезнала преди седемдесет милиона години и я поставили в еволюционната си карта като връзка между рибите и земноводните. Геолозите дори използвали рибата като основно изкопаемо, датирайки целия пласт, където са намерили скелета й, на възраст седемдесет милиона години.

— Е, ако тази риба не каже нещо по отношение на грешките в дарвинизма…

Саманта млъкна, защото знаеше също както и Джак, че латимерията не е трябвало изобщо да бъде използвана за датиране на пласта на седемдесет милиона години или повече. Изчезналият вид никога не би могъл да бъде използван като връзка между рибите и земноводните. Защото през 1938 година до бреговете на Мадагаскар група рибари са хванали живо такова седемдесет милиона годишно „изкопаемо“.

— Ето това е грешката в еволюционната теория. Тези неуспешни опити да бъде организирано всичко в правилни, малки карти. Животът не е правилен. — Джак подпря глава върху ръката си. — Дарвинистите продължават да настояват, че връзките ще бъдат открити, че документирането на изкопаемите още не е приключило напълно. Но никой не открива нито един от тези междинни видове. И ако не получим мостри от ДНК, няма да има начин някога да бъде доказано каквото и да било.

— Тогава защо теорията е възприета толкова нашироко?

Джак се поизправи.

— Спомняш ли си как Томас Кун предложи научните теории да не се разглеждат като основани единствено върху обективните факти?

— Да. Трябва да разглеждаме теорията в по-широкия контекст на научните, социалните и дори политическите вярвания.

— Точно така. Той нарече по-широкия идеологически контекст парадигма. Силата на една такава парадигма е толкова голяма, че някои учени продължават да вярват в нея дори и пред лицето на силно противоречащи им доказателства — каза Джак.

Саманта се съгласи.

— Леон Фестингър го нарече познавателно противоречие. Но ти мислиш ли, че еволюционната теория продължава да се приема, защото просто не можем да се откъснем от съвременната парадигма?

— Да. Еволюционизмът е проникнал навсякъде. Оцеляването на най-силните в свободния пазар на капитализма, политиката, почти във всичко. Когато теорията се вкорени и така се преплете с широкия мироглед, трудно можеш да различиш истината от неистината в дадено изследване. Освен това са необходими планини от необорими нови доказателства, за да може някоя нова теория да замени старата…

— Глобалната промяна на парадигмата на Кун — отвърна Саманта.

— Същото се е случило, когато дарвинизмът се е появил за първи път на сцената — каза Джак. — Когато за пръв път е била представена теорията му, повечето учени са вярвали непоклатимо, че цветните раси са генетически по-низши от бялата, европейска раса. „Доказателствата“, поддържащи това мнение, обикновено са били приемани бързо поради социалния климат на времето. По дяволите, та дори и повечето от най-големите привърженици на Дарвин са смятали, че няма разумен човек, който да повярва, че негърът е равен на белия човек.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Саманта изглеждаше зарадвана. — Дори и самият Дарвин е основал по-голяма част от еволюционните си твърдения върху същия расизъм, възприет в основните схващания през онази епоха.

— Спомняш ли си неговата книга „Произход на човека“? Той е писал, че черната раса е свързана по-близко с маймуните, отколкото белите хора. Той също така е смятал, че поради това цивилизованите раси скоро ще унищожат дивите негри и ще ги заменят чрез естествения подбор — каза с усмивка Джак. — Слава богу, че културното влияние на движенията за граждански права е помогнало да се отхвърлят подобни твърдения. Но не мога да се отърва от мисълта, че на подсъзнателно равнище дарвинизмът продължава да подкрепя расизма.

— Надявам се, че нашето откритие ще въведе нова парадигма.

— Ще въведе — съгласи се Джак. — Но аз мисля, че промяната накрая щеше да стане дори и без откритието, защото самите основи на еволюцията са абсурдни, ако човек ги изследва под лупата на логиката.

— Как си го представяш това?

— Слушай. Казват ни, че по някое време след Голямата експлозия, която е формирала Слънцето и планетите в нашата слънчева система, един невероятен, случаен шанс е създал първата жива клетка, въпреки че статистически погледнато, внезапното й възникване е практически невъзможно. Дори и ако земята е била на милиарди години — каза Джак. — Но дори и да е вярно това, всички знаем, че експлозиите не създават ред. Те създават хаос. Това е естественият процес. Привържениците на еволюцията обаче ни карат да вярваме, че онази огромна космическа експлозия не само е създала вселената, но освен това е въвела ред и започнала да създава живот от неорганична материя, която впоследствие станала много по-сложна. Помниш ли втория закон на термодинамиката?

— Че не е възможно самостоятелното възникване на неестествен процес без прилагането на съответно количество работа — каза тя.

— Точно така — все по-възбудено продължаваше Джак. — Това е всеобщ закон на вселената. А еволюционната теория изисква от нас да се абстрахираме от този общ закон и да повярваме, че с течение на времето нещата стават все по-организирани и по-сложни.

Саманта мълчаливо го гледаше в очите.

— Това е все едно да вярваш, че ако върху Земята съществуват всичките части за един автомобил, дори и намиращи се наблизо една до друга, тези части ще започнат да се сглобяват от само себе си и след няколко милиона години ще си имаме един работещ „Хюндай“.

— Работещ хюндай ли? Това си е чисто противоречие.

Джак се усмихна.

— Добре де — каза той.

— Но дори и завършен, и работещ, ако зависи от собствените си части, един хюндай никога няма да се превърне в мерцедес. А доколкото зависи от закона на термодинамиката, същата тази кола ще се превърне в купчина ръжда и с времето ще се разпадне напълно.

— Но колата не е живо същество, което се възпроизвежда.

— Нито пък молекулярната чорба, в която се предполага, че животът бил възникнал от само себе си, е била такава. — Джак се извърна настрани и се взря в Саманта, чиито очи му говореха, че е съгласна с него. — Във всеки аспект на живота можеш да видиш действието на Втория закон на термодинамиката. Нашите тела се разпадат с времето. Нашето слънце бавно изчезва, като се самоизгаря. Системите, оставени сами на себе си, се разпадат. Всички. Нищо около нас не се развива по друг начин. Значи зад еволюционния прогрес има нещо друго. Той просто е невъзможно да е сляп и случаен, както твърдят дарвинистите.

Саманта и Джак дълго говориха за живота и Земята. Бяха толкова хипнотизирани и разпалени, както по времето, когато живееха заедно. За един миг, близо до тихото поточе, което шепнеше по гладките камъни, Джак имаше чувството, че помежду им никога не се бе случвало нищо неприятно. Интелектуалният им разговор бе станал красив, интимен. Той бе разцъфнал в едно от онези фантастични състояния, за които колежаните твърдят, че имат ефекта на наркотик.

— А какво ще кажеш за естествения подбор? — попита Саманта.

— С тази част от теорията на Дарвин съм съгласен. Отчасти. Макар че тя погрешно се приема като механизъм на еволюцията. Естественият подбор помага да се поддържа вида, осигурявайки живота на най-силните му представители, за да създадат поколение. Чрез естествения подбор обаче една форма на живот не се превръща в друга. Той само запазва по-добрите от даден вид.

Първоначалната въздържаност на Саманта се бе превърнала в любопитство, не по-малко от това на Джак.

— Ами какво ще кажеш за случайните мутации като подпомагащ фактор в еволюционното развитие? След хиляди поколения мутацията може да предизвика еволюция на вида, нали?

— Може — отговори Джак. — Но не мислиш ли, че и в това трябва да има още нещо? Мутациите в деветдесет и девет цяло и девет процента са вредни. Повечето водят до дегенерация.

— Но с течение на времето милиони такива малки промени може да създадат други, докато животното се превърне в нов вид.

— Ернст Меир се опита да установи това в Харвард, спомняш ли си? Но какво откриха? Нещо, което не представлява новост за скотовъдците. А то е, че чрез подбор и опити да се утвърдят промените в организма на поколенията неотклонно се стига до така наречения „генен хомеостазис“, а именно една естествена бариера, която не допуска по-нататъшни генетични промени. Всъщност следващите поколения често се връщат към първоначалния вид, понякога след ужасяващи резултати от предизвиканите промени.

Саманта чертаеше кръгове в пръстта до големите папрати.

— А защо времето е фактор? — зададе въпрос Джак и продължи сам с отговора. — Времето е спасителният пояс, за който се е хванала еволюцията. Без милиони и милиарди години време теорията изобщо не би имала смисъл. И ако времето е единственото обяснение на действието на мутациите, как така някои видове не са се променили изобщо? — Джак откъсна един лист от папратта. — Папратите преди 250 милиона години са били същите като днешните. Насекомите са си същите. Акулите са си същите. Крокодилите не са еволюирали. Има стотици видове, включително и обикновени бактерии, които изобщо не са се променили.

— А и предполагам, не можем да бъдем сигурни, че дори сме измерили точно тези периоди от време — каза Саманта. — Всъщност ние успяваме да датираме реалистично възрастта на земята точно толкова, колкото и едно дете, което строи кули с обикновен конструктор.

Джак се съгласи. Никой не би заложил живота си за верността на който и да било метод за датиране. Той се загледа в звездите.

— Онова, което намерихме, ще промени всичко.

— Да, така е — каза Саманта, също взряна в звездите.

— Не знам какво точно ще научим — продължи Джак. — Но наистина мисля, че нашата вселена е била създадена. Доказателството, което тези извънземни представиха за появата на нашия вид, предполага идея. Сградата се строи по идея и чертежи на архитект. За книгите е нужен автор. За рисунките си има художници. Комплексните неща изискват създател. Никой от нас никога не би си помислил, че молекулите, които съставляват един компютър, са били случайно събрани и така се е получила самата машина. Тогава защо е по-лесно да се приеме, че човешкият мозък, човешкият разум, този най-сложен компютър, който светът изобщо познава, е резултат на случайност? Как изобщо можем да си представим, че този величествен органичен процесор се е появил случайно?

— Не знам — прошепна Саманта. — Но аз обичам твоя.

— Какво?

— Твоят разум.

Джак се надяваше, че в полумрака Саманта не вижда как той се изчерви. Погали ръката й и усети няколко подутини. Беше забравил за пчелите. Ръцете й бяха пострадали доста от нападението им.

— Смъдят ме ужасно — каза тя.

Джак провери главата й и изтръгна няколкото останали жила точно под косата й.

— Знаеш ли — каза той нежно. — Някои хора се лекуват с пчелна отрова. Против ревматизъм, артрит. Някои се подлагат ма стотици ужилвания на ден.

— Да. Обаче аз не съм мазохист.

— Мисля, че знам лекарство против това. — Той отиде до потока и взе малко мокра глина. Помачка я в пръсти, за да я направи още по-мека. След това повика Саманта и размаза червеникавата глина по ръцете й, а после и по врата.

— Усещането е приятно — каза тя. — И това ще ми излекува ли ухапванията?

Джак размаза глината и по няколкото подутини върху лицето й.

— Не мисля…

Саманта се дръпна изненадана.

Джак се усмихна.

— Цели шест години чакам да направя това.

Чак след няколко секунди Саманта разбра, че той се шегува. Успя да се изсмее, но чак когато Джак се закле, че глината наистина действа успокояващо при ужилване.

Беше научил за лечебните й свойства от едно индианско племе в низините. Все още съмняваща се, след десетина минути Саманта реши, че богатата на минерали глина наистина е отнела доста от паренето, което чувстваше.

— Мисля, че от няколко години ми се искаше да ти кажа нещо — каза тя.

— Не е необходимо.

— Трябва. — Саманта си пое дълбоко дъх. — Боях се.

— Знам. Ти работеше много, за да направиш кариера.

Тя поклати глава.

— Не. Беше повече от това. Ти ме изплаши, защото можеше да ме нараниш — каза тя. — С течение на времето аз ти бях дала тази възможност. — Дори и на лунната светлина Джак видя как в ъгълчетата на очите й се събират сълзи. — Не биваше да ти давам тази възможност. Нито преди, нито след това. Разбираш ли?

— Имах някаква представа… — Джак си прехапа езика и преглътна познатия яд, който в краткото мълчание, което последва, се превърна в болка. Тя предизвика сълзи и в собствените му очи. Когато за пръв път се предаде на чувствата си, Джак потръпна. Като че ли тялото му само развърза последния възел на омразата.

Саманта го гледаше в очите мълчаливо.

— Да идем да те измием — пророни накрая той.

 

 

Ботушите на Саманта бяха оставени върху един камък до бавното поточе. Джак гледаше как тя събува панталона си и го поставя върху тях. Полите на блузата й покриваха дългите крака до средата на бедрата й. Тя опита водата с крак, после отново погледна Джак. Свали блузата си. Той се почувства неудобно, почти изплашен, но не свали очи от нея. С едната си ръка тя разкопча сутиена и остави презрамките му да се смъкнат по рамената. Дишаше дълбоко. Съзнателно. Джак се вгледа в сините й очи, когато тя се наведе и свали бикините си. След това влезе във водата.

Лекото течение отми глинената кал от тялото й. Тя плисна вода върху рамената си, после изми врата си. Джак се намери до брега на потока. Саманта се обърна към него и остана права във вирчето. Водата едва покриваше пъпа й. После, като че разбрал мълчаливия сигнал, Джак усети, че съблича собствената си риза.

 

 

Тялото й почиваше хладно и мокро под него върху легло от мъх до вирчето. Джак отстрани един мокър кичур от косата и обхвана с длани лицето й. Целуна я. Първоначално леко, по устните. После по-силно. Устните му проследиха извивката на шията й. Очите на Саманта се притвориха и тя усети лекота в стомаха си. Когато устните му намериха гърдите й, тя изпусна лека въздишка. Дишането й се ускори в очакване.

Тя отвори очи и задържа вперения му поглед.

После главата й се отпусна върху дебелия мъх и телата им се сплетоха.