Уолт Бекер
Липсващата връзка (22)

Джунглата

Когато Джак най-накрая се измъкна навън, чудото на оживяването им се видя още по-ясно. Пилотът беше успял да спусне огромния товарен самолет върху писта, построена за малки самолети или може би за някой стар ДС-3, ако трафикантите имаха късмет да намерят такъв. Дълбока следа бележеше около стоте метра, които се бяха влачили по зелената трева. Изкривените останки от предния колесник останаха полузаровени в другия край на пистата на мястото, откъдето самолетът бе започнал да се влачи по корем.

Джак заобиколи отчупеното дясно крило, което лежеше встрани от самолета. Беше готов да разцелува пилота, задето се бе сетил да изпразни резервоарите с гориво. После се насочи към носа на машината. Той се беше забил между две гигантски тикови дървета, едното от които бе отцепило крилото, но по този начин беше спряло и самолета. И слава богу, защото иначе съдбата им щеше да бъде като на птиците, размазани по кабината.

Саманта се приближи до Джак и му каза, че и скелетът, и предметът са се запазили при кацането. Беше настоявала особено много за допълнителното им уплътняване, преди да го поставят в металните сандъци. Сега предишната й параноя по този въпрос се бе отплатила.

— Но апаратът за водородно сканиране нямаше този късмет — каза тя. — Мислиш ли, че ще можем да намерим друг тук?

— Съмнявам се — отговори Джак.

Беше започнал да се съмнява дали изобщо ще стигнат до Тиахуанако преди пролетното равноденствие. Дори и всичко да протечеше според плана, пак трябваше да бързат, а сега се намираха на километри от летището в Тринидад, където би трябвало да кацнат. Нямаше никаква представа кога може да пристигне помощ, за да се измъкнат от боливийската джунгла.

Няколко минути след катастрофата Дорн и Бейнс се свързаха с групата, която трябваше да ги посрещне на летището в Тринидад. Съобщиха им къде се е приземил самолетът, но нямаха представа колко време ще е нужно на хората на Чека да ги открият и да измъкнат експедицията от положението, в което се намира. Дорн каза, че никак не му се иска да се свързва с хората на Чека и наркокартелите, но след като са влезли вече нелегално в Боливия, нямат друг изход. Джак и Саманта се съгласиха с нежелание.

Докато двамата внимателно наблюдаваха разтоварването на оборудването, Джак започна да усеща отминаването на всеки миг. С всяка минута намаляваше времето, през което биха успели да стигнат до храма, и загасваше по една искрица надежда. Ако се наложеше да изчакат цяла година, той знаеше, че просто няма да им се удаде този неподправен шанс, който групата има сега. Невъзможно беше да бъдат запазени в тайна толкова дълго откритията от Мали. Чудеше се какво ли ще направи правителството на САЩ, когато се разбере, че на Земята е намерена извънземна технология. И предположението за действията им направо го плашеше.

Измина почти час, докато последните сандъци бъдат свалени на земята и джунглата се завърне към нормалния си живот. Дървесните бръмбари бръмчаха, птиците си подвикваха, като че ли заговорничеха против нашествениците. Понякога по време на разтоварването Джак изпитваше чувството, че някой ги наблюдава. От време на време оглеждаше високите дървета, чиито стволове проскърцваха под тежката зелена маса, но не успя да забележи нищо съмнително.

Саманта седна до една от касите.

— Гледай, Джак — каза тя. — На три четвърти от височината на голямото дърво. Точно под онзи мъх.

Високо в клоните лежеше неподвижно едно тъмно, космато тяло. На Джак му бяха необходими няколко минути, за да различи формата му сред тъмните сенки, но накрая разбра, че това е голяма маймуна. При това не само една, а половин дузина, загледани в интересната метална птица и животните, които вадеха разни работи от корема й.

— Чудя се какво ли мислят за всичко това — каза Джак.

— Че далечните им братовчеди са напълно полудели.

Джак се изсмя. Когато не го правеше на луд, Саманта винаги успяваше да го накара да се почувства добре. С нея той бе открил една връзка, която не приличаше на никоя друга. Интимен, понякога огнен съюз, омекотен от съзнанието за дълбоко приятелство. Той се отпусна за миг. Искаше му се да отпие от бутилката с уиски, но Рикардо я беше присвоил. Действията му не бяха предизвикани от егоизъм, а от необходимост. Той се беше посъживил, като използва малко силно миришещи соли, а след това подаде бутилката на Франсоа. Накара французина да отпие няколко големи глътки, за да успокои нервите си и да засили действието на местната упойка, която му беше инжектирал Рикардо, преди да се заеме с оправянето на зле счупените му пръсти. Наемникът стиска зъби, докато Рикардо зашиваше голямата прорезна рана на ръката му, но когато започна да намества счупените части на костите, писъците на Франсоа отново разбуниха джунглата.

 

 

Късно следобед горещината измъчи групата. Тежкият, влажен въздух покри телата им с влага. Джак вече беше изпил два литра вода и пресмяташе уравненията, които да му помогнат да пресъздаде местоположението на вратата към храма. Саманта се мъчеше с кратката лекция за прецесията и астрологията, която й бе преподал. Тя разбираше, че Вратата може да служи като сенчест показалец, който да насочи групата към мястото, където би могло да бъде скрито нещо, но не разбираше физическата основа на това събитие. Джак скоро разбра, че ще трябва сам да разреши тази задача. Имаше чувството, че би могъл да изстиска вода от въздуха. Тялото му не можеше да излъчи и капка пот, да не говорим за двата литра течност, която вече бе изпил. Затова остави Саманта и тръгна да търси по-прикрито местенце, за да пусне една вода.

Гората го привличаше и той се разхождаше из нея, като че ли бе на ботаническо изложение. Очите и ушите му проследяваха различните звуци, издавани от голямото разнообразие живи същества, за които тя бе дом. Видя най-различни насекоми, повечето големи, многоцветни, а не като дребните и незначителни, които човек може да види в населените райони. Гъсти зелени папрати и ярки жълти цветя обсипваха земята на джунглата. Той забеляза една анаконда, която показа глава през ниските клони на едно дърво и го изгледа със студените си жълти очи.

Никога досега Джак не бе навлизал толкова навътре в селвата, както местните наричаха джунглата. Докато се разхождаше безцелно сред огромните каучукови дървета, обвити с драперии от лиани, и пресичаше сенчести места, където слънцето не проникваше през листата на дърветата, Джак мислеше какво разнообразие притежава Боливия на територията си. Тиахуанако се намираше само на няколко стотици километра оттук, но по пътя си нататък щяха да се движат все едно по друга планета. Около 20 процента от Боливия бе безводна, над 40 процента от площта й заемаше джунглата, а част от територията можеше да се счита направо за необитаема. Боливия заема площ от над един милион квадратни километра и е пресечена през средата от две успоредни била на Андите, или така наречените Кордилери, които разделят страната на три различни екозони.

Източните равнини, или областта Ориенте, включват тропическата джунгла, в която се намираха сега.

Подандинската област се състои от междупланински долини, или юнгас, с мек до горещ климат, където по полегатите склонове и дефилета се отглежда опиумният мак.

Джак бе посещавал андинската област на два пъти. В нея влизаше огромното сухо високопланинско плато, наречено Алтиплано, което се простира от западната верига на Андите, или Кордилиера Оксидентал, до източното им било, около езерото Титикака. Онова, което лежеше скрито в очакване те да го открият сред руините върху това студено плато, направо предизвикваше тръпки. Извънземната холограма беше ги насочила към Тиахуанако — мястото, което първо бе предизвикало искрата за създаването на теорията на Джак за това, че древното човечество може да е било подпомогнато от посетители, дошли от отдавна забравено време или място. Дали извънземните са дали на човешките жители на този район технологическите познания, необходими за построяването на такива каменни структури? Или може би цялото това място е било построено от самите извънземни? По гърба на Джак полазиха тръпки. През последните няколко дни мисълта за разкриването на тайнствения произход на човечеството само се бе задълбочила.

Когато напрежението в мехура му най-накрая му напомни за целта, с която се бе отдалечил, пистата изобщо не се виждаше. Вероятно беше изминал няколкостотин метра, без изобщо да го осъзнае. Джак спря пред един обрасъл с мъх голям камък, който му се стори не по-лош от коя да е друга цел, към която да насочи струята. Отвори ципа на панталона си. Вълната от облекчение го накара да потръпне и да затвори очи. Остана със затворени очи през цялото време. След нещо като цяла вечност ги отвори… И видя пред себе си дулото на автомат.

 

 

Саманта надникна в края на гората. Джак го нямаше вече доста време. Открай време имаше неприятния навик да изчезва и тя едновременно го обичаше и мразеше заради това. Беше открила у Джак тънката граница между мъж, който може да обича една жена, да я обожава с цялата си душа, без да загуби самостоятелния дух на своя пол. Преди това никога не беше срещала такъв човек. Или пък след това.

— Знам, че не искаш да чуваш това, но ще трябва да оставим доста голяма част от оборудването. Поне засега — каза Дорн. Той масажираше леко загорелите й от силното слънце в Мали рамена. Не й даде сърце да му каже да престане.

Обърна се с лице към него.

— Колко ще можем да вземем?

— Може би половината. Ако имаме късмет.

— По дяволите!

— Щом пристигнем на мястото, ще уредя да ни докарат останалата част. Наел съм група хора, които ще свършат тази работа. Работил съм с тях и преди. Те ще успеят да натоварят останалата част от оборудването и да го доставят при развалините. Но сега смятам, че трябва да вземем само най-необходимото.

— Виждал ли си Джак?

— Не. — Въпросът като че ли го ядоса.

— Защото той сигурно по-добре знае какво точно ще ни бъде необходимо. — Тя се изправи и изтупа керемидената пръст от панталона си. — Ще започна да отделям нещата, които няма да ни бъдат нужни.

— Още ли изпитваш чувства към него?

Саманта спря. Изглежда, й стана неприятно.

— Той ми беше годеник.

— Тревожиш се за него.

— Разбира се. Не би било човешко, ако не беше така.

— Предполагам, че не е любов.

— Любов ли? — изсмя се тя. — Ти видя колко му е приятно да се намира до мен. Не мисля, че е необходимо да си въобразяваш каквото и да било, за да го разбереш.

Дорн се загледа подире й, когато тя тръгна към багажа.

Саманта работеше бързо. Остави голяма част от пакетите с лиофилизирана храна, които имаха. Реши, че ще могат да намерят храна по пътя. Взе всичката бутилирана вода. Прясната, чиста вода за пиене щеше да бъде скъпоценна в Боливия. Напомни си, че Тиахуанако се намира на повече от три хиляди метра над морското равнище, и реши, че не е разумно да оставят някои от якетата и по-топлите дрехи на групата.

Даде указания на Бонган как да опакова част от най-чупливата научна апаратура в по-големи сандъци. Използва всичко, което можеше да намери, включително чорапи и тениски, за да увие по-дребните инструменти, за да не се повредят. Саманта установи, че добре помни кое в кой сандък се намира, и бързо отдели не така нужните вещи в една все по-увеличаваща се купчина от дървени сандъци зад самолета. Избърса потта от лицето си и се изправи, за да поеме дъх.

Все още нямаше и следа от Джак.

 

 

Дулото бе толкова близо, че Джак усещаше смесената миризма на барут, масло и стомана. Вдигна леко поглед, за да види нещо повече, като набързо огледа фигурата, която държеше оръжието — слаб мъж с кафеникава кожа, чиято червена кърпа покриваше по-голямата част от лицето му. Атмосферата беше напрегната. Джак вдигна ръце, за да покаже, че се предава.

Остана с високо вдигнати ръце. Фигурата използва дулото, все така насочено към главата му, за да го подбутне, преди да изговори със силен акцент:

— Дорн?

Но това не беше мъжки глас. Джак стреснато кимна, преди да отговори:

— Си.^[1]

Фигурата пред него свали кърпата. Джак затаи дъх. Тя бе красавица. Очите й бяха тъмнокафяви, почти черни — идеално съчетаващи се с кичурите гарвановочерна коса, която очертаваше ъгловатото й лице. Високите скули говореха за европейска наследственост, вероятно от испански произход. Беше стройна, с тесен ханш, но патрондашът, който пресичаше гърдите й, потъваше дълбоко между тях, а те бяха доста големи дори и под широката блуза. Джак се опита да не им обръща внимание.

 

 

Дорн скочи прав, когато Джак доведе малкия въоръжен контингент на поляната до катастрофиралия самолет. Групата им от Тринидад бе пристигнала.

Жената, която не каза на Джак името си, започна да говори с Дорн на развален английски. Каза му, че ще трябва да променят договора си поради неочаквания обрат на събитията. Дорн заруга яростно, но накрая се съгласи. Всъщност нямаха реални други възможности, освен ако не искаха да минат сами пеша през джунглата до Тринидад.

Джак не бе изненадан, че придружителите им бяха тежковъоръжени. Знаеше, че сигурно са членове на някой от местните наркокартели. Но като се има предвид района, в който се намираха, това вероятно бе най-сигурната им охрана.

— Помислих, че си се загубил — каза безразлично Саманта.

Изглеждаше изморена. Явно бе работила много, за да раздели товара им на двете купчини, които той видя пред себе си. Джак взе да обяснява, но накрая просто сви рамене.

Саманта започна да разпределя сандъците на товара, без да губи повече време.

Джак затършува в самолета за останалата част от личните си вещи. Скоро намери всичко, което щеше да му бъде необходимо, включително и бележника си. Когато излизаше, видя Бонган да се бори с големия алуминиев сандък, в който се намираше предметът. Възрастният мъж блестеше от пот. Джак бе изненадан, че успя да вдигне сандъка сам. Защото той едва не го бе изпуснал в Мали, когато в него се намираше само едната половина на предмета.

Той пъхна ръце под другия край на сандъка.

— Чакай да ти помогна.

Бонган го погледна с почервенелите си очи.

— Благодаря — отговори той.

Това бе първата дума, която чуваше от устата на този човек.

Дорн обяви, че групата е готова за тръгване. Натовариха необходимите вещи върху гърбовете и раменете си. Новонаетите им водачи сега служеха и като носачи. След няколко минути щяха да потеглят пеша през джунглата към Тринидад, откъдето да вземат коли за пътуването в планините. Нервите на Джак бяха изпънати като струни. Дишаше задъхано и бързо. Щом стигнеха, ако сметките му се окажеха точни, той бе сигурен, че ще открият скритата тайна, към която ги бе насочила холограмата. Ако успееха да стигнат навреме.

Всеки носеше по нещо, дори слабичкият пилот и Франсоа, който стискаше голяма торба под здравата си ръка. Всички, с изключение на помощник-пилота, който почиваше под сянката на голяма палма със затворени очи. „Горкият човек — помисли си Джак. — Кой знае колко е изморен.“

Ядосаният Бейнс отиде да го събуди. Джак също се приближи. Помощник-пилотът не помръдваше.

— Не трябва ли Рикардо да го прегледа? — попита Джак.

— Не — отвърна Бейнс. — Мъртъв е.