Уолт Бекер
Липсващата връзка (7)

Находката

Двучасовото пътуване към мястото на разкопките мина в мълчание. Чуваше се само мъркането на двигателя и скърцането на камъните под гумите. Джак бе хвърлил нещата си отново в джипа и остана мълчалив през цялото време. Саманта се опитваше да го заговори, докато джиповете се отдалечаваха от летището, но Джак даде ясно да се разбере, че иска да остане насаме със себе си. След като отминаха няколко скотовъдци сонгаи, които водеха козите си на водопой, тя също млъкна. Джак й беше благодарен за това. Миналото заплашваше да го погълне.

Той се бе влюбил в нея още от самото начало. Тя беше само на двадесет и три години, по-млада от повечето дипломирани студенти в Принстън, където и той бе приет, за да работи по докторската си дисертация. За пръв път я забеляза, седнала да учи до един магнолиев храст до площадката на хуманитарния факултет. Дали заради сладкия аромат на цъфналите магнолии или начина, по който утринното слънце осветяваше светлокестенявата й коса, но той се почувства внезапно привлечен към нея. Свали часовника и го пусна в джоба си, докато се приближаваше към нея… за да може да я попита колко е часът. Когато тя вдигна от книгата сините си очи, настана един от онези магически мигове, в който Джак разбра, че с него е свършено.

Нямаше значение, че тя не можа да отговори на въпроса му. Защото нямаше часовник. Нито пък напрегнатото мълчание, което последва, го притесняваше. Джак просто я гледаше. Не можеше да си спомни какво е казал след това, но сигурно трябва да е било глупаво очарователно, защото тя се засмя. Но си спомняше важното лабораторно упражнение, което той пропусна, за да може да иде да хапне нещо с нея. По времето, когато бяха стигнали до кафенето и Джак, бе открил, че тя също имаше намерение да прави докторат в областта на антропологията, той вече знаеше, че трябва да я притежава. Или поне да се направи на пълен глупак, като се опита…

Джак никога не беше се считал за женкар. Изпитваше много по-голямо удоволствие от работата си, отколкото от тичането подир фусти. Пък и от миналия си опит знаеше, че се изморява бързо от подобни връзки. Но в Саманта намери нещо, което не бе познавал никога преди или след това. Съюзът им притежаваше рядкото съчетание от страст и приятелство. Двамата споделяха една особена връзка, обогатена от общите духовни интереси и любовта към науката. През втората година на доктората им бяха все още заедно и той й направи предложение. Щяха да останат сгодени до някое време след завършването на обучението си. Но една година след дипломирането, нещата започнаха да се развалят.

Джак установи, че отново започва да се ядосва, и реши да не мисли повече за това. Добре, че след като джиповете пресякоха бавното течение на река Нигер по дървен мост, укрепен с опънати въжета, Рикардо се събуди от дрямката си и посочи към някакви далечни хълмове. Бяха почти пристигнали.

Пръснат в основата на един от хълмовете точно до малийската савана, подреденият палатков лагер заобикаляше мястото на разкопките. Броят на палатките изненада Джак. По всички стандарти разкопките бяха с голям мащаб и със сигурност най-големите, предприемани някога от Саманта. Джипът се промъкна през лабиринта от палатки и спря до голям брезентов навес.

В пълен контраст с първобитния африкански пейзаж седем авангардни фотопанела събираха слънчева енергия и я изпращаха по черни кабели към навеса. Панелите можеха да захранват само някои от специализираните машини, но съдейки по разположението, Саманта май притежаваше всяка от тях — анализатор за ДНК, апаратура за въглеродно датиране. Върху една алуминиева походна масичка до навеса имаше няколко преносими компютъра. Джак забеляза чиния за сателитна връзка, поставена зад навеса.

Който и да финансираше всичко това, той явно не се бъркаше в работата.

— Голяма работа, Саманта. Сигурно си на седмото небе — имаше намерение да си каже наум Джак, а не да го изрази гласно.

— Искаш ли един бърз тур?

— Искам да го видя.

Къпането на Саманта трябваше да почака. Джак бе успял добре да прикрие ентусиазма си, но сега вече това бе невъзможно. Череп с обем от 2100 кубически сантиметра бе по-голям от какъвто и да било намерен някога. Дори по-голям от черепната кутия на неандерталците. Докато я следваше по слабия наклон, от съзнанието му изчезна всичко друго. В пещерата тя бе открила нещо, което най-после можеше да докаже неговите твърдения.

Приближиха скалист навес, вход към система от пещери в североизточната част на хълма. Саманта поведе Джак и Рикардо покрай няколко работници догони, които спираха за миг, за да погледнат новодошлия, преди да изсипят кошниците си с пръст. Двама бели мъже, въоръжени с автомати АК-47, се изправиха, когато Саманта приближи преградения с въже вход.

— Той е с мен. Благодаря — каза тя на по-високия.

Саманта вдигна въжето и го задържа, за да минат спътниците й. Бяха необходими няколко мига, за да се приспособят очите на Джак към тъмнината, но през това време Саманта му подаде шлем с фенерче.

Следваха трите подскачащи лъча светлина към задната стена на пещерата, където Джак забеляза малък отвор. Една назъбена дупка зееше под надвисналите над нея скали.

— Един от работниците ни откри нова пещерна система, докато разчиствахме задната стена — каза Саманта. Тя легна по корем и се промъкна през дупката.

Рикардо се усмихваше. Знаеше какво може да означава тази находка за Джак и затова посочи дупката:

— След теб, амиго^[1].

— Благодаря.

Само за секунди Джак промуши широките си рамена през отвора. Изпълзя през теснината и се изправи оттатък. Беше по-тъмно и тясно помещение. Джак нагласи лъча на лампата си, като го разшири така, че да изпълни черната пустош. Само отблясъкът от входа просветваше зад гърба му. Замъглен от праха, жълтият лъч осветяваше различни сектори по стените. Едно брезентово покривало, хвърлено върху дървена рамка, скриваше задната стена.

Джак забеляза широките гънки на вулканичната скала. Разгледа по-тъмните ивици по нея. Макар че не можеше да е напълно сигурен, помисли, че източник на лавата трябва да е бил загасналият вулкан Сикасо, намиращ се на малко повече от двадесет километра западно от мястото на разкопките. Вулканичната активност в долната част на пещерата би могла да е и в резултат на обикновено разпукване на пластовете. Вероятно доста скорошно в геологически смисъл.

— Датирахме вулканичния пласт на възраст от тридесет до петдесет хиляди години. Било е съвсем незначително изригване.

Джак поклати глава. Двамата със Саманта винаги бяха имали необикновената възможност да разчитат взаимно мислите си.

— Разкрихме го в пласт от същите вулканични отлагания каза Саманта, докато помагаше на Рикардо да се изправи върху твърдия, посипан с камъчета под. — Това беше дар, Джак. Той е напълно непокътнат.

Тя поведе двамата мъже към брезента, намиращ се зад ограден с въжета ъгъл на пещерата.

— Няма нужда да прибързваш със заключенията, Сам. Човек се самонавива лесно…

Джак нямаше намерение думите му да прозвучат толкова снизходително, но Саманта така го изгледа… Разбра, че се е засегнала. Думите му напомняха за неприятностите, които Саманта изживя по време на първата си научна експедиция, след като беше станала „доктор“ Колби. В бързината да си създаде име, тя бе съобщила за откриването на добре запазен череп на двуного човекоподобно Австралопитекус афарензис. Но освен това Саманта бе намерила и запазена бедрена кост, която противоречеше на твърдението за двуного придвижване на вида. Находката беше интересна и Саманта се къпа в славата й почти година и половина. Докато един друг колега доказа, че това изобщо не е кост от Австралопитекус, а е принадлежала на съвсем различен вид по-ранни маймуни, чиито останки бяха открити в доста голямо количество на същото място на разкопки. Саманта бе потресена от грешката си.

— Извинявай — каза Джак, макар и не съвсем искрено. — Просто… Нали разбираш какво объркване създаваш?

— Но то просто съществува, Джак. Аз не го създавам — каза тя. — Той е…

Тя дръпна брезента и го пусна да падне на пода. Джак трябваше да преглътне отговора си. Почувства, че се изчервява, гърлото му сякаш мигновено пресъхна.

— Боже мой!

Можеше само да гледа идеално запазения скелет, почиващ във вулканичната пепел пред очите му. Под светлината на трите лампи цялата форма се виждаше достатъчно добре, за да убеди дори и най-върлия скептик. Формата бе определено хуманоидна, но не така груба… Почти ангелска.

Джак погледна черепа.

— Главата… — прошепна той.

— … е по-голяма отколкото на Хомо сапиенс — каза Саманта. — И твърде фина за неандерталец.

Черепът беше прекалено голям, за да е човешки, и съдейки по очните вдлъбнатини, очите са били също по-големи. Пръстите на Джак нежно проследиха напълно запазените кости от бедрото нагоре по гръбначния стълб. Вероятно е бил висок някъде около два метра.

— По-висок е от който и да било изкопаем човешки скелет — обади се Саманта.

Джак гледаше мълчаливо. Той проследи едната от вдигнатите и присвити ръце до китката, където преброи четири пръста. Четири пръста! За миг помисли, че ще припадне.

— Костите са анатомически правилни — каза тя. — Този вид е имал само четири пръста. Без палец!

Рикардо сложи длан върху рамото на Джак.

— Казах ти, приятелю.

— Четири пръста… — прошепна Джак.

Умът му се втурна към минали изследвания в такт с бумтенето на сърцето. Внезапно циникът и бунтовникът отново се превърна в дете. Започна да задава стотици въпроси. Направихте ли изследване на ДНК? Какви са датите, определени с въглеродния анализ? Проверихте ли ги с наслагването на седиментите? Джак почти не даваше време на Саманта да му отговори и изстрелваше нов въпрос. И все пак част от ума не му позволяваше да повярва.

Взря се във фините кости на фигурата пред себе си и зададе следващия логичен въпрос:

— Откъде да знаеш, че това не е някакъв неоткрит досега човекоподобен вид?

Въпросът съвсем не омаловажаваше откритието. Да се открие нов човекоподобен вид бе непостижима мечта за всеки палеоантрополог. Но това все пак би намалило мащаба на откритието.

— Защото току-що получихме резултатите от лабораторните тестове на нещо друго, което открихме. Един голям предмет, който лежеше точно под лявата бедрена кост.

— Предмет ли? — Джак се приближи невероятно заинтригуван.

— Направен е изцяло от един елемент, който не съществува тук.

— В Африка ли?

Саманта помълча, преди да отговори.

— На Земята.