Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Трета част

Следобед

Безоблачното небе се издигаше кобалтовосиньо. Слънцето, значително по-голямо на тази височина, бе оставило само спомен от утринната мъгла. Джак се почеса по врата. Чувстваше го изгорял. Озоновият слой над Андите почти не съществуваше и слънцето беше спечелило битката против меланиновата защита на Джак. Той изля малко вода от манерката върху главата и врата си. Тя предизвика необходимото повишаване на адреналина в тялото му. Възбудата от откритието бе преминала отдавна, заменена от всеобхватно чувство на разочарование. Като че ли носени от полъха на вятъра, часовете бяха отминали в историята и отнесли със себе си надеждите на Джак. Той свали слънчевите си очила и примижа в светлината на късния следобед.

Групата бе копала на три метра дълбочина в твърдата земя и не беше открила никаква следа от каквото и да било.

Дорн бе станал раздразнителен. Сигурно вече за пети път питаше Джак дали сметките му са били верни. Когато го забеляза да се приближава отново към дупката, Джак реши да избегне предстоящата грозна сцена и се насочи към пирамидата Акапана в южния край на Подземния храм. Настани се върху един плосък камък и се загледа в нарастващата купчина боливийска пръст.

— По дяволите… — прошепна той. Изчисленията му се оказаха излишни. Беше се надявал да намери онова, към което ги насочваше холограмата. Може би сенчестият показалец да е бил някаква незначителна аномалия, помисли Джак. Разтри челото над носа си. Главата му бе замаяна не само от редкия въздух, но и от неуспеха му. Отпусна глава върху дланите си.

— Джак?

Той остана неподвижен.

— Може ли да поговорим малко?

Джак едва надигна глава. Саманта седна до него. Тя погледна в изморените му очи, после насочи поглед към хоризонта, където чезнеше повърхността на езерото.

— Не изглежда твърде окуражаващо — каза тя.

— Изглежда направо зле.

Очите й се извърнаха от далечината и се спряха на неговите.

— Знаеш, че няма особено значение какво ще намерим тук каза Саманта. — Тоест ние открихме съществуването на извънземен живот още в Мали. Да очакваме повече би означавало… Не знам. Може би неблагодарно.

По лицето на Джак се появи нещо като благодарност.

— Може би си права.

— Трябва да гледаме на нещата в перспектива.

— Извинявай, че те накарах да участваш в поредната ми гонитба на вятъра. — Джак хвърли един камък. — Обещавам ти, че още преди да настъпи есента, ще направя точните изчисления.

— Това не беше гонене на вятъра. Няма значение какво ще стане тук. — Саманта гледаше как камъкът се търкаля и спира. — По време на това пътуване мислих много.

— Също и аз. Явно изчисленията ми не са верни.

— Не — каза тя. — Говоря за нас.

Джак усети, че гърлото му пресъхна.

— Какво за нас?

Тя се обърна изцяло към него.

— Ти не отговори на нито едно от писмата ми.

— Защото изобщо не съм ги чел.

— Не ми излизай с тези номера.

— Какви номера?

— Твоите. Не ми играй игрички.

— Не играя. Човек може да играе, ако знае правилата. А ти очевидно така и не си ми ги казала.

— И защо не си ги чел?

— Е, и да бях? Каква щеше да е разликата?

— Щеше да знаеш колко съжалявам. Щеше да разбереш колко много съм наранена и аз — отговори тя. — Не знам. Поне можехме да стигнем до някакво заключение.

— Заключение — повтори Джак. — Мислех, че сме стигнали до проклетото заключение, когато ти ми върна пръстена.

Саманта се задъха. Джак почувства нещо близко до удовлетворение. Беше я накарал също да страда. Сега бяха наравно.

— Това винаги ти е бил девизът — каза тя. — Когато става трудно, ти просто се махаш. От всичко.

— Няма смисъл да се въртя наоколо и да вдигам телефона на всеки пет минути. Да обяснявам нашето… Как го беше нарекла ти… Отлагане ли?

— Ти така и не ми даде възможност да ти обясня. Опитах се. Пет пъти.

— Шест — тихо отвърна Джак.

— В шестото писмо ти пишех, че повече не мога. Че нямам повече сили. Че нямам вече желание да оправям каквото и да било.

Джак поклати глава и се усмихна.

— Няма какво да се оправя, Саманта.

— Така ли? — Тя се приближи повече. — Защото, като те гледам, се чувствам различно. Има толкова много… неща. Ако нямаше какво да се оправя, тогава защо, по дяволите, чувствам… — Тя млъкна и се изправи. Силният вятър развяваше непромокаемото й яке. Когато заговори отново, гласът й бе тих и едва се чуваше: — Тогава защо все още те обичам толкова много?

Саманта се обърна и бавно се спусна надолу по хълма към базовия лагер зад голямата пирамида. Джак гледаше подире й. На два пъти преглътна желанието да я повика: Саманта! Очите му я следваха, докато тя изчезна зад ъгъла. Изобщо не се обърна.

 

 

Пиърс включи електрониката на мощния бинокъл. В ъгъла на полето светнаха червени цифри, измерващи разстоянието между него и нарастващата купчина пръст сред руините. Групата до тях бе копала цял ден. Дупката трябва да беше над два метра дълбока, защото, когато някой слезеше вътре по въжената стълба, главата му изчезваше от погледа. Но какво търсеха те?

Двамата агенти бяха си намерили хубаво място за наблюдение. Намираше се на около седемстотин метра западно от развалините върху малка, скалиста платформа. Позицията им предлагаше пълен изглед към лагера и разстоянието беше достатъчно, за да останат невидими. Но Пиърс не бе очаквал групата да започне да копае. От мястото, където се намираха, все по-дълбоката яма скриваше голяма част от дейността.

Пиърс намери изход в технологиите. Погледна към ясната синева над главата си. Някъде в това безбрежно пространство най-скъпите шпионски сателити на страната му наблюдаваха внимателно. Единият, известен все още само като слух сред по-ниските нива на управлението, щеше да направи революция в изкуството на шпионажа. Последният нарушител на личната тайна можеше да разчете показанията на часовника на даден човек от километри далеч в атмосферата и дори да каже дали той има температура. Той можеше да анализира магнитни полета, да разчита термални изображения. Макар Пиърс да чувстваше увереност, че каквото и да бяха изпуснали в наблюдението си, то може да достигне у дома, мисълта за съществуването на подобен уред го тревожеше. Чудеше се какъв ли щеше да стане светът след още двадесетина години.

— Още ли са там? — Милър се изкатери от урвата в задната страна на хълма, която им служеше като временна тоалетна.

— Да. — Пиърс свали бинокъла. — Момчетата от анализите сигурно се потят над това.

— Ако това е сделка с оръжия, то тя е най-странната, която някога съм виждал — каза Милър. Той легна зад фотоапарата си и погледна през дебелия телеобектив. — Защо копаят?

Пиърс поклати глава.

— Просто не разбирам. За какво са им всичките онези въжета? И онази навита камара брезенти?

Нямаше никаква размяна. Не дойде друга група. Нищо. Като че ли тези хора правеха напълно законни археологически разкопки. Като се изключи фактът, че нямат визи или разрешения за разкопки и че са охранявани до мястото от здраво въоръжени членове на картела Курос.

Докато закусваше с изсъхнала от три дни питка и студен боб, Пиърс бе обърнал особено внимание на богатия тип. Момчетата от Вирджиния бяха промили филма и го бяха идентифицирали като бивш контрабандист на оръжия, който се е занимавал с нелегална продажба на уран. Бенджамин Дорн. Според онова, което виждаше, Дорн изглеждаше така заинтересуван от все по-дълбоката дупка, колкото и останалите от групата. От време на време той си говореше с южноафриканеца с шапката, но винаги насаме.

На всеки три часа Пиърс съзнателно включваше оперативния предавател „НОМАД“ и съобщаваше във Вирджиния новините. Последното му съобщение беше просто: ОЩЕ КОПАЯТ. Може би само за да задоволи любопитството си, Пиърс се бе зарекъл да разбере какво става. Той разтърка изморените си очи и се прозя. Не беше спал от двадесет часа.

— Имаш ли нещо против да продължиш наблюдението? — попита той. — Ще подремна. — Той се обърна настрани и нахлупи качулката на якето върху главата си. Тъмнината го успокои, обгърна го като люлка.

Пиърс бе потънал само от няколко секунди към подсъзнанието си, когато гласът на Милър го върна отново в мъгливата реалност.

— Не бих заспивал точно сега — каза Милър. — Мисля, че намериха нещо.

 

 

Рикардо натопи крака в една от големите метални кофи, които се използваха за варене на картофи, но бе твърде голяма за целта, тъй като не им трябваше чак толкова много храна. Краката му най-накрая бяха свикнали с горещата вода. Парата продължаваше да се издига и да навлажнява изсушеното му от вятъра лице, когато един силно притеснен боливиец се спусна по хълма с викове.

Саманта излезе от голямата експедиционна палатка.

 

 

Когато се надигна, краката на Джак изпукаха от умора. Вече остаряваше за цялата тази гадория. Ако се съдеше по оранжевите отблясъци, които оцветяваха скалистия терен, след не повече от час мантията на нощта щеше да се спусне. Температурата спадна с близо петнадесет градуса. Безпощадният вятър, който винаги започваше да духа привечер, хапеше голите части на кожата като невидима, кръвожадна акула. Джак разбираше, че няма никакъв смисъл да се копае през нощта. Всъщност нямаше смисъл изобщо да се продължава с копаенето. Ако сметките му не са били точни, тогава биха могли да прокопаят тунел до Китай, без да открият нищо.

Не бе изминал и десет крачки, когато забеляза струпването до дупката. На ръба й един от боливийците викаше нещо на някого долу, а после затича като побеснял към лагера. Нещо ставаше и Джак ускори крачки. Дробовете му горяха от недостига на кислород. Усети кръв в гърлото си, но не забави крачка. Преди да успее да измине последните петдесет метра, видя Саманта и Дорн да тичат откъм лагера към мястото на разкопките.

Рикардо прескачаше мъчително камъните подире им. Бос.

Гласовете откъм ямата станаха по-ясни. Говореха бързо и тревожно, но сред смесицата от гласове Джак чу една дума, която даде нови сили на краката му. После я чу отново и по-ясно: — Метал.

Бяха стигнали до метал.