Уолт Бекер
Липсващата връзка (39)

Препятствието

Мъглата се виеше около лагера. Пиърс се събуди с мъка в пет и половина сутринта и се измъкна от спалния чувал, като разтриваше подутите си очи. Зае позиция върху скалистата площадка до Милър.

— Носят голяма част от оборудването си под земята — каза Милър. Той отхапа една бисквита и я прокара с вода по гърлото си. Под тях лагерът вече кипеше от работа. — Щях да те събудя по-рано, но реших, че ти е нужен малко сън.

— И ти не изглеждаш добре — изръмжа Пиърс и също си взе бисквита.

Едно изпукване откъм джипа привлече вниманието му, преди да отхапе.

— Ще го взема — каза той и отиде до сателитния предавател, който декодираше, преди да изпише текста върху малкия екран:

СЕПТ. 12. 0800.

ОТН: №3566577 ПРЕДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТ

АНАЛИТИЦИТЕ ИСКАТ ПОВЕЧЕ НАЗЕМНИ ДАННИ ЗА ЕЛЕКТРОМАГНИТНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ ОТ МЯСТОТО. 0621. СЕПТ. 11. КОЕТО Е ПРОДЪЛЖИЛО ШЕСТ СЕКУНДИ.

САТЕЛИТНОТО НАБЛЮДЕНИЕ НЕ ПОКАЗВА НИЩО. НЕОБХОДИМО НАБЛЮДЕНИЕ НА МЯСТО. ВЪЗМОЖНО?

МОЛЯ СЪОБЩЕТЕ. № 3566577.

Пиърс поклати глава.

— Какво има? — попита Милър.

— Много е рано, дявол да го вземе.

Пиърс набра отговора върху клавиатурата. Управлението искаше от тях да отидат на място. Да получат повече информация. Макар че почти не вярваше на онова, което пишеше, Пиърс изпрати отговора:

СЕПТ. 12. 0801.

ОПЕР. АГ. № 27AB43 ПРЕДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТ СЪОБЩЕНИЕТО ПРИЕТО. НУЖНИ 24 ЧАСА ЗА ПРЕЦЕНКА ВЪЗМОЖНО ПРИБЛИЖАВАНЕ НА МЯСТОТО.

АКО МИСИЯТА ПОЗВОЛЯВА: ЩЕ ОПИТАМЕ БЛИЗКО ВИЗУАЛНО НАБЛЮДЕНИЕ.

ЩЕ СЪОБЩИМ ПОДРОБНОСТИ.

 

 

В непрекъснат поток от дървени сандъци в подземния комплекс вкарваха необходимите уреди още от зори. Групата беше прехвърлила половината си оборудване от лагера близо до пирамидата в голямата зала и съседните й обширни помещения. Редицата от хора, носещи оборудването към изкопа, напомняше на Джак на мравуняк. Генераторът, който щеше да осигурява необходимата им енергия, ръмжеше шумно в едно помещение точно до голямата зала.

— Някаква идея за причината за смъртта? — попита Джак Рикардо.

— Още не съм сигурен. — Рикардо опипа плътта на мумифицирания извънземен. Кожата му бе съвсем суха. Скалпелът на Рикардо направи малък разрез. След това направи още три, очертавайки около един квадратен сантиметър върху кожата на първата мумия. Като използва върха на острието вместо лопатка, той вдигна парчето кожа от бедрото на трупа. После внимателно пусна парченцето кожа в епруветка и я запуши с гумена тапа. — Косата, която взех сутринта, се накисва в разтвор в момента. Това би могло да ни даде по-добра идея за генетичния им строеж. Освен това провеждам диагностично изследване за остатъци от токсини.

Следващата граница бе биогенетиката. Един косъм можеше да даде огромно количество сведения. Поставени в определен разтвор, молекулите се освобождаваха от връзките си и даваха възможност на учените да съберат информация за начина на живот на мъртвия. Наскоро, използвайки същата процедура, учените бяха открили сериозни следи от кокаин в космите на египетски мумии. Това доказваше, че древните египтяни са използвали кокаин, също както майте. Кокаиновите мумии, както ги бяха нарекли по-късно, подкрепяха твърденията, които Джак, а и други, поддържаха от години: южноамериканските култури и египетската култура не само са били свързани, но са произлезли от една и съща цивилизация. Това естествено повдигаше въпроса откъде египтяните са имали кока — растение, отглеждано изключително далеч — на хиляди километри от Египет в Южна Америка.

— Те изглеждат съвсем здрави — каза Джак. — Като имаме предвид, че са на хиляди години.

— Преглеждам ги вече за втори път — отговори Рикардо. — И още не мога да открия никакви следи от травми. Няма счупени кости. Няма никакви наранявания по кожата. Онова, което ги е убило, вероятно го е направило на микроравнище. Вирусно. Може би бактериално. Може да са били отровени. Мога само да предполагам, ако не им направя пълна аутопсия. Но за целта трябва да разрежа един от тези типове и да потърся следи от вътрешни кръвоизливи. Макар да не изключвам и най-логичното обяснение.

— Което е?

— Че те просто са умрели от старост. — Рикардо постави капака върху саркофага. — Но няма как да разбера. Те не са земни същества. Нямам представа колко дълъг е бил животът им.

— Предполагам, че е бил доста дълъг — каза Джак. — Ако се съобразяваме с Библията, дори и хората са живели по-дълго в древни времена. Авраам е живял сто седемдесет и пет години.

— Когато получа резултатите от първите си изследвания, ще формулирам по-точна хипотеза — каза Рикардо.

Двамата с Джак прескочиха кабела на генератора, който бръмчеше силно в коридора.

Саманта ги посрещна пред малкото помещение, което учените вече бяха нарекли „Кабинета на Рикардо“. Стаята бе претъпкана с медицинска апаратура и уреди за анализи.

— Мисля, че ще трябва да взривим онази преграда — каза тя задъхана. — Бургиите дори не могат да я издраскат.

— И да нарушим цялото това спокойствие? — развика се Рикардо.

— Ще помоля Бонган да премести генератора — каза тя.

— Ще ти бъда задължен завинаги заради това — отговори ученият и изчезна пак във временната си лаборатория.

 

 

Пневматичната бормашина удряше в скалата с такъв шум, че не се чуваше ръмженето на генератора. Огромният андезитов блок се противопоставяше твърдо на диамантената бургия, която блъскаше безспирно в малката цепнатина. На Бейнс и Бонган им бяха необходими тридесет и пет минути, за да разширят отвора до един сантиметър.

— Това ще ни отнеме цял месец — каза изтощен Бейнс. Бонган остави бормашината, за да може Джак да види какво са постигнали. Камъкът изобщо не беше ерозирал и трудно можеха да се намерят някакви пукнатини по повърхността му.

— Единствената реална възможност е взривяването — намеси се Дорн.

Бейнс се съгласи.

— Тези каменни блокове всъщност не са поддържащи. Те не представляват част от структурата на тунела.

Джак се взря в цепнатината.

— Не знам. Нямаме никаква представа какво има зад тях. Ако ги взривим, може и да проникнем по-нататък, но също така можем да разрушим онова, което се намира отзад.

— Мисля, че нямаме друг избор — намеси се Саманта.

Джак се замисли за миг. Каза си, че това не е просто въпрос на моментно решение. Той също беше използвал експлозиви при разкопки, но с много внимателно насочване на взрива и когато нямаше никаква друга възможност.

— Можете ли да извършите контролирана експлозия?

— Аз съм в минното дело от двадесет и три години — каза Дорн. — Ние знаем какво правим.

* * *

С известно чувство за вина Рикардо постави пробите в шкафа до разгънатата маса. В него имаше цял батальон апарати. Той се съмняваше, че някоя боливийска болница разполага и с половината от тяхното оборудване. След като въздъхна, той седна на един пластмасов стол до мощния микроскоп. Столът изскърца в протест срещу огромната му маса.

Рикардо разтърка очи. Клетъчната структура на извънземните твърде приличаше на нашата. Но все пак беше необходимо да открие причината за смъртта. Той стана и се разтъпка, преди да прегледа шестдесетте листа с резултата от изпитанията. Търсеше нещо и нищо. Откритията през последните няколко дни бяха го замаяли. Също и възможността да види отново Джак и Саманта заедно.

Рикардо винаги се оказваше помежду им. Той се запозна пръв със Саманта. Тя беше топла, блестяща и красива. Рикардо се запозна с Джак няколко месеца по-късно — Саманта го бе представила като „любимия“. Тя се беше влюбила от пръв поглед. Също и Рикардо, посвоему. Двамата имаха еднакво закачлив характер. И двамата мъже обичаха знанията, но нямаха нищо против и да се повеселят в някое и друго заведение. Джак, който, общо взето, не обръщаше внимание на жените, винаги осигуряваше на Рикардо „компания“ — обикновено жени, които се беше отказал да ухажва. Но за Рикардо повечето от тези отношения обикновено се превръщаха в силни, платонически приятелства. Джак винаги го закачаше, че има толкова много „мацки“, тоест жени, които наистина му бяха добри приятели.

Рикардо му обясняваше, че с някои мъже просто става така.

Би могъл да прекара часове, анализирайки данните пред себе си. Той отдавна бе решил, че голямата му любов са книгите — знанията. Мислеше, че това му е достатъчно. Почти достатъчно. Спря внезапно, докато преглеждаше списъка с броя на клетките, анализ на токсините и изследванията на антителата. Зърна следи от много специфичен вирус — без каквито и да било антитела спрямо него. Погледна отново. Сърцето му се разтуптя. Отговорът на онова, което бе убило извънземните, май току-що бе показал грозната си глава.

Рикардо прочиташе и препрочиташе първоначалния вирусен анализ, докато чакаше потвърждение на откритието си. Усети, че се задъхва заради простотата на толкова важното откритие. Сигурно не е вярно. Накрая той чу как лазерният принтер изплю листовете с данните. Изтича покрай центрофугата и подложи ръка, за да хване листите.

Девета страница.

Откритието му се потвърждаваше. Той дръпна първия лист от купчината. Останалите паднаха на пода. Рикардо се спъна в стола и хукна навън от помещението.

 

 

Тънки червени жици кръстосваха повърхността на скалата, минаваха по каменния под и се събираха в общ сноп. В пукнатинките на огромния камък бяха поставени внимателно опаковани парченца експлозив. Шестте кубчета като че бяха главите на червените змийчета на кабелите. Пръстите на Бейнс опипваха повърхността на кубчетата С-4, в центъра, на които бяха вкарани червените кабели. Той размота две дървени макари с кабел по коридора и спря до Джак.

— Тези заряди ще бъдат достатъчни, за да ни отворят проход. Ще разцепят този дяволски мамут без проблеми.

— Да се надяваме, че няма да разцепят още нещо — каза Джак.

— Всичко ще бъде наред. Използвали сме само толкова С-4, колкото да разцепим тези камънаци на малки парченца. — Бейнс подаде на Джак едната макара. — Ако ги взривим от преддверието, предполагам, че стените му ще бъдат достатъчни, за да ни защитят.

Двамата мъже развиха макарите покрай Дорн и Саманта, които помагаха на Антъни в досадната, но жизненоважна задача да премести кашончетата с неизползван експлозив достатъчно надалеч.

— Ще го направим много внимателно, госпожице — каза й Антъни.

Кабелът минаваше през цялото преддверие и водеше към голямата зала. Бейнс направляваше Джак как да развие последните мотки около ъгъла, докато сам взе дървеното сандъче, в което се намираше пултът на взривателя.

Джак току-що бе привършил да развива кабела, когато Рикардо притича по коридора към него с крясък:

— Открих го!

Викът му проехтя по цялата зала. Саманта, Дорн и Антъни хукнаха към помещението. Бейнс също дотича, носейки сандъчето с взривното устройство.

— Какво става? Добре ли сте? — възкликна разтревожено Саманта.

Рикардо се спря.

— Вирус! — Той се наведе с длани върху коленете, опитвайки да си поеме дъх. После вдигна листа, който държеше в ръката си. — Извънземните… Умрели са от вирус…

Пространството се изпълни с паника.

— Сигурен ли си? — попита Дорн.

Джак не беше изненадан. Обеззаразяващото устройство се бе оказало безсмислено. Страх и тревога стегнаха гърдите му. Той хвана Рикардо за раменете.

— Какъв вирус? — Рикардо отново си пое дъх. Джак повтори въпроса си: — Какъв вирус, Рикардо?

— Кориза.

Бейнс изпусна дървеното сандъче.

— О, мамка му.

Джак въздъхна дълбоко.

— Да бе, мамка му — каза спокойно той. После погледна с облекчение към Саманта, преди да посочи с пръст към гърдите на Рикардо. — Никога повече да не правиш така. Изкара ми акъла.

— Какво да не прави? — попита замаяно Дорн. — Как можеш да бъдеш толкова спокоен. Става дума за вирус, който може да е заразен!

— Разбира се, че е заразен. Много заразен — каза Саманта.

— Но поне е земен — добави Джак. — И сравнително невинен.

Бейнс се намръщи.

— Звучи ужасяващо, дявол да го вземе. Какво предизвиква?

— Обикновена хрема.

Минаха няколко мига, преди Дорн да възвърне самообладанието си. Изглеждаше леко объркан.

— Съгласен съм — обърна се накрая към Рикардо. — Никога повече да не правиш така.

 

 

Докато Бейнс свързваше кабелите към медния контакт в терминала, който щеше да служи за детонатор, Рикардо разказа за откритието си.

— Доколкото мога да преценя, те са имали слаба имунна система — каза той. — Най-малкото е била слаба спрямо микробите на тази планета. Открих висока концентрация на вируса и в четирите образци, но не намерих никакви антитела. Никакви следи от нещо, което да покаже, че тези същества са можели по някакъв начин да се преборят със заразата.

— Това обяснява защо са взимали толкова строги мерки за обеззаразяване — каза Джак.

— И защо по всяка вероятност са построили цялата тази структура под земята — добави Саманта. — Те са се страхували от микробите на повърхността. Затова е бил нужен херметически затвореният вход.

— Това е просто ирония на съдбата — каза Дорн. — Една толкова напреднала раса да бъде повалена от вирус, който живее тук милиони години.

— Един нищожен вирус, против който и ние все още нямаме лекарства — добави Джак.

— Мога само да кажа, че те сигурно са срещнали трудности с адаптирането си към живота на Земята. Любопитно ми е да знам колко ли са издържали, преди да умрат — обади се Рикардо.

Джак гледаше замислено към дългите кабели, които се проточваха до преградата.

— Всичко това съвпада с историческите сведения. Почти във всеки разказ се говори за това, че Блестящите са изчезнали бързо. Има също така и разкази за храмове, в които е било забранено на хората да влизат.

Джак взе бележника си, оставен върху един сандък.

— Легендите говорят, че в тях са влизали само няколко избрани човешки същества. Енох казал, че на него му било разрешено да посети един от тези храмове.

— Кой е Енох? — попита Бейнс, който продължаваше да се занимава с детонатора.

— Трите големи хроники за Енох са били събрани много години преди Христа. От доста по-ранни източници. По-ранни с хиляди години. Енох е бил дядо на Ной, известен като „човека, който говорел истината“. Неговите писания били прагматични, исторически. Той винаги е писал без някакви религиозни или суеверни твърдения. — Пръстът на Джак проследи написаното на страницата. — Той разказва за „Дома на радостта и живота, светъл дом, където била създадена съдбата на човека. Великолепно място на Пламенно Сияние“ — прочете Джак. — Този „Блестящ, Сияещ Дом“ се издигал настрани от всички останали пръстени жилища в околните области, които били осветявани с факли. Той казва: „Във всяко отношение вътрешността бе толкова великолепна и широка, че не мога да ви я опиша. Подът му бе осветен блестящо, а над него имаше ярки светлини като планети, а таванът му също бе блестящ.“

— Наистина звучи като описание на това място — каза Рикардо. — За някой, който е живял в праисторическо време, технологията сигурно е изглеждала мистично. Тя и на нас ни се струва достатъчно мистична.

— Детонаторът е готов — прекъсна го Джак. Той направи знак на всички да се отдалечат. — Внимавайте сега — предупреди той. — Това нещо е живо.

Дорн се обърна към него.

— Готов ли си?

— Да — отговори той, макар да не бе така сигурен, както го каза. — Май съм готов.

— Само на седемдесет метра сме — каза Саманта. — Безопасно ли е?

Малкото разстояние, на което се намираха от взрива, изненада и Джак.

— Ако бяхме в диамантена или платинова мина, бихме се скрили зад подсилена стена — обясни Дорн. Той потупа огромните камъни на стената на помещението. — Но тези огромни блокове са по-здрави от всичко, което използваме в Йоханесбург. Повярвайте ми.

Коженият ботуш на Бейнс почиваше върху „горещата жица“, насочена към другия край на терминала.

— Тогава действаме.

Групата се сви до успокояващата маса на четиридесеттонния блок от здрав камък, който им служеше като щит. Дорн запуши ушите си. Останалите също поставиха длани върху ушите си. Дорн кимна.

Бейнс извика силно:

— Огън в дупката!

Саманта затвори очи. Джак изпитваше усещането, като че всичко става със забавени движения. Забеляза мъничката електрическа дъга, която протече между жиците още преди Бейнс да вкара втория кабел на мястото му.

Експлозията дойде с невероятна сила.

Джак имаше чувството, че тъпанчетата му ще се спукат от взривната вълна, която премина като ураган. Последва оглушителен гръм като от изпусната глутница разярени лъвове. След няколко мига ехото от ударите на падащи камъни замени гърма. Тежък дим и прах ги ослепиха. Тишината, която настъпи, се нарушаваше от кашлица. Хората запушиха носове и усти с длани. Заговориха през пръстите си.

Очите на Саманта се бяха насълзили.

— Мислиш ли, че свърши работа?

— Не ми се струва да е останал някой неизбухнал заряд — каза Дорн.

Джак се изправи и се изтупа от праха.

— Хайде да погледнем.

* * *

— За Бога, успяхме — каза Дорн. Като че ли се беше съмнявал, че ще го направят.

Каменната преграда се бе разпаднала на маса от малки отломъци, които се бяха разлетели по дължината на тунела. Острият мирис на С-4 изгаряше ноздрите им. Тежък дим от пластичния експлозив още се виеше около глезените им, докато се промъкваха през тоновете трошляк. Джак се изкатери по начупените камъни. Близо до тавана забеляза малък отвор над купчината. Изпълни го възбуда.

— Може да се мине оттатък! — извика той.

Джак пропълзя през върха на купчината. След около метър наклонът се спускаше към другата страна. Той се плъзна по купчината натрошени камъни и ботушите му опряха в мокрия под. Озова се пред дълъг коридор. От двете му страни имаше по няколко стаи. Самотните каменни помещения стояха като стражи със спартанско безразличие по коридора. Веднага вляво от него, преди първата стаичка, Джак забеляза голям квадратен отвор на височината на кръста му, водещ към страничен проход.

Приличаше на шахта.

Сърцето му се разтуптя. Изследователи бяха намирали същите странни проходи на повърхността в пирамидата Акапана. Но така и никой досега не беше успял да разбере за какво са били предназначени. Някои учени мислеха, че каменните канали служат като вентилационни шахти. Други смятаха, че хората от Тиахуанако са изповядвали някакъв култ към водата и че тези канали са служели за пускане на вода през сградите. Шахтата беше почти метър по диагонал и достатъчно широка, за да може да мине човек, вероятно с изключение на Рикардо. Джак направи няколко стъпки към нея, като шляпаше по тънкия пласт вода, който покриваше каменния под.

Саманта гледаше от горната част на купчината камъни.

— Какво е това? — извика към него тя.

— Някаква шахта — каза Джак. — Точно като онези в пирамидата Акапана. Само че по-голяма. — Главата му изчезна в отвора на шахтата. Усети олекване в стомаха си. Разбираше какво означава наклонът. — Тази шахта се спуска надолу под ъгъл тридесет градуса!

Гласът на Саманта трепна.

— Може ли да има второ ниво на комплекса?

— Може би цял куп нива.

Саманта предаде казаното на Дорн, който се бе изкатерил до нея върху камъните.

Лек полъх охлади потта по бузата на Джак. Полъх ли? Може би това са били вентилационни шахти. Докато Джак гледаше, няколко от по-дребните камъни върху купчината започнаха да вибрират. Помисли, че може би Саманта се спуска по нея, но тя не бе помръднала от мястото си на върха.

— Усещаш ли това? — попита той.

Вибрациите предизвикаха вълнички във водата под краката на Джак. Мисълта за водата го притесни. Беше се надигнала вече над подметките му.

— Какво е това? — извика разтревожено Саманта. — Земетресение ли?

Откъм полумрака в далечния край на коридора се чу рев. Полъхът се превърна във вятър.

Джак погледна към Саманта. Очите й се бяха разширили от страх. После усети отзад да го удря силна вълна. Той заплува към купчината разтрошени камъни пред него, но времето като че ли бе спряло. Пред очите му минаха картини като серия забавени снимки. Пяна. Кафяво. Камъни.

Тялото му трябва да бе изпаднало в шок. Лицето на Джак се блъсна в твърдия камък в основата на купчината, но той не усети болка. За частица от секундата светът му се концентрира в устата. Усети, че два от горните му зъби бяха избити. Дори и сред водовъртежа ясно усещаше странното чувство, че гълта тези зъби.

После изпадна в безсъзнание.