Уолт Бекер
Липсващата връзка (64)

Плантацията

Тримата учени продължиха по разбития път. Воден от ярката луна, камионът се движеше бавно надолу, с надеждата да открият някое малко селце. Джак следеше компаса върху часовника на Рикардо. Знаеше, че някъде на запад от мястото, където се намираха, има група кирпичени къщички. Надяваше се само последното гориво, с което разполагаха, да ги докара дотам. Рикардо трепваше при всяко друсване, опасявайки се, че приспособените от него части ще се разпаднат. Саманта каза на Джак да спре. Тя посочи към група дървета, малко по-встрани от една полянка в гората. Зад дърветата, пръснати сред тъмни сенки и сребриста лунна светлина, Джак забеляза няколко дървени сгради.

— Може би там има телефон — каза Саманта.

— Каква е тази миризма? — попита Рикардо. Във влажния утринен въздух висеше тежък мирис. Джак остави двигателя да работи на празен ход. И той надуши същата миризма. На химикал.

— Прилича на бензин — каза Саманта.

Решиха да проверят.

Оставиха камиона на пътя и тръгнаха из високата трева на поляната. На петдесетина метра от сградите, когато вече ясно усещаше миризмата, Джак разбра на какво са попаднали.

След пет минути наблюдение той се увери, че колибите, които съставляваха стара плантация за кока, са наистина пусти. Поведе Рикардо и Саманта през лабиринт от набързо издигнати бараки. Електрическите кабели висяха между покривите и свързваха колибите в опасна мрежа. Земята беше покрита с гниещи листа от кока.

Джак тръгна към най-голямата от сградите, дълга барака с дървени стени.

Тежки четиридесетгалонови стоманени варели бяха подредени до външната стена. Някои бяха покрити с найлоново платно. Джак дръпна края му и помириса.

— Бензин — каза той. — Използва се за преработването на кокаина. — Вдигна капака на друг от варелите. — И спирт.

Рикардо учудено вдигна вежди.

— Химиците в картелите напоследък са установили, че като заменят бензина с чист спирт, отделянето на концентрата става с петдесет процента по-бързо — обясни Джак.

— Тогава защо са го изоставили? — попита Саманта.

— Плантацията е „спяща“ — отговори Джак. — Пак ще я използват. Всеки шест месеца подобни плантации за преработване се затварят, за да „изстинат“, преди местната полиция или американската агенция за борба с наркотиците да са ги засекли. — Джак знаеше колко е напреднала търговията с наркотици. Ротацията позволяваше в Боливия да се произвежда кокаин за 14 милиарда долара на година — доста голяма част от общото световно производство за около 74 милиарда долара. — А щом са толкова напреднали, че да използват алкохол, може да са се включили и към телефонните услуги.

Джак тръгна към малък, затворен навес, който беше заключен с катинар.

Катинарът се отвори лесно под натиска на един лост от камиона. Зазоряването щеше да настъпи след около час и Джак се надяваше да открие генератор, за да пусне ток и да потърси телефон на светло.

— Бинго — възкликна той, когато надникна вътре.

Генераторът изръмжа, след като Джак го включи и заработи с горивото, което бе останало в него. Двамата с Рикардо отново влязоха с взлом в друга от по-големите сгради в центъра на комплекса. Помещението вонеше на химикали. Джак си намери опипом пътя покрай редица метални варели, след което няколко флуоресцентни лампи светнаха.

— Кабелите още са здрави — отбеляза Рикардо с ръка върху електрическия ключ.

Няколко изцапани тръби едва осветяваха изоставеното помещение. От дървения таван висяха голи жици към празни фасонки.

— Виждаш ли някаква телефонна жица?

— Тук не — отговори Рикардо, който затърси с очи място ча включване. Двамата със Саманта огледаха другата част на помещението, докато Джак проверяваше прашните бюра и пластмасови столове, свързани с паяжини, които полепваха към ръцете му като памук. Той избърса ръката си в един от столовете и тогава забеляза дупка, пробита в прогнилия под.

— Мисля, че намерих.

Джак знаеше, че производствените лаборатории често прекарват кабелите и телефонните си линии под земята по пластмасови тръби на около километър, където ги изкарват на повърхността и ги свързват с най-близката телефонна линия. Всъщност голяма част от картелите използваха клетъчни телефони, чиито сигнали можеха да бъдат хванати от АБН, но старата система на пиратско свързване към необявени линии им служеше по-добре.

Джак вкара лоста в дупката. Прогнилият под поддаде. След минути вече бяха махнали дъските в ъгъла. Джак включи и фенерчето си, за да виждат по-добре. На половин метър между пода и основите видя пластмасата на проводниците, които отиваха към стената на сградата. Точно под тях, закрепени към една дъска, имаше два празни телефонни жака.

Рикардо надникна над рамото му.

— Дали работят?

— Да се надяваме — отвърна Джак.

Саманта се изправи.

— Отивам да донеса компютрите.

— Влязох в системата на университета в Ла Пас — каза Рикардо. Той започна да пише върху клавиатурата. Първият жак бе изключен, но втората линия даде сигнал. Факс модемът изписка като ранена птица, когато се свърза със системата на университета. Отвън на хоризонта тънка синя линия си проправяше път в тъмнината. Преносимият компютър бипна и по екрана му профуча поредица от испански думи. Рикардо пишеше, като че имаше двадесет пръста на ръцете. — Мисля, че успях!

Джак разчете познатата връзка на университетската изследователска лаборатория към световната мрежа.

— Изпрати всички файлове. Всичко — каза Джак.

Саманта печаташе бясно върху клавиатурата на своя компютър.

— Ще изпратя електронна поща до декана по антропология в Принстън. Ще му съобщя къде сме и какво, по дяволите, се случи. Ще го накарам да се свърже с нашето посолство тук, ако може — каза тя.

— Това ще отнеме известно време — обади се Рикардо. — Древността на тази линия няма да ни позволи да предадем данните със скоростта, с която сме свикнали.

Джак не можеше да си представи, че връзката с Интернет би могла да бъде по-бавна, отколкото бе свикнал у дома. Компютърът тук правеше дълги паузи, докато „разговаряше“ със страницата в световната мрежа.

— Добре, изпращаме първите файлове — обяви Рикардо. — Използвах университетската съвещателна система. Изпратих копия до всеки изследователски институт, включен в момента в световната мрежа. Свързани сме с хиляди хора по света.

— Добре — каза Джак. — Това ни е нещо като застраховка. Щом разпространим данните, никой няма да може да ги скрие повече. Нито Дорн, нито пък боливийците. Нито дори собственото ни правителство. — Той постави ръка върху рамото на Рикардо. За пръв път през последните двадесет и четири часа Джак чувстваше нещо близко до успокоение.

Тогава светлината угасна.