Уолт Бекер
Липсващата връзка (21)

Кацане

— Пилотът ни е дрогиран — изкрещя Саманта.

— Не — отговори й Джак. — Просто е голям късметлия! — Той показа онова, което пилотът току-що бе зърнал: малко пространство, изсечено в гъстата джунгла — нелегалното летище на някой картел. В Боливия има стотици нелегални летища. Наркотрафикантите ги използват за изнасяне на преработена кока от страната, без да им се налага да минават през проверки в по-големите градове.

— Вържете коланите си — каза пилотът. — Кацаме.

Джак беше сигурен, че му е трудно да насочи самолета към малката писта. Имаха само секунди, за да се подготвят.

Дорн водеше останалите, които направо спринтираха към товарното отделение.

— Изхвърли горивото… Вдигни елероните… Спусни колесника! — завика пилотът на помощника си.

— Добре ли си? — попита Джак Саманта, докато й помагаше да затегне колана. Тя само успя да кимне. Джак изчезна зад някакви по-големи сандъци.

— Какво правиш? — развика се тя в паника. — О, мамка му! Рикардо… — досети се изведнъж.

В тревогата през последните няколко минути Джак също бе забравил за него. Той просна Рикардо до Саманта, която му помогна да го издърпат върху седалката, докато Джак прехвърли колана. Главата на Рикардо се люшкаше в полусън. Той си мърмореше нещо. Джак едва успя да затегне колана си, когато самолетът бе разтърсен от силен удар. Трябва да бяха се ударили във върховете на дърветата в началото на пистата.

Секунди след това самолетът стъпи на земята. Пистата не бе направена за такова нещо като транспортния самолет, в който летяха. Колесникът се заби в земята и се счупи. Самолетът се запързаля по корем. С всяко подскачане Джак усещаше коланите да се забиват болезнено в гърдите и шията му.

От прозореца пред него се виждаше прехвърчащата покрай тях джунгла. После илюминаторът се счупи. Вътре нахлуха трески и листа. Джак наведе глава между коленете си и за втори път през тези няколко дни започна да се моли. Сигурно от пистата оставаше съвсем малко. Но сме върху нея… Знаеше, че всеки миг ще стигнат края й и ще се блъснат в гъстата гора.

Не му оставаше да чака дълго.

Вероятно по време на удара Джак беше изпаднал в безсъзнание, защото не можеше да си спомни колко време бе минало до спирането на самолета, след като се удариха в дърветата в края на пистата. През изпочупените илюминатори звуците на джунглата нахлуваха с писъците и виковете на маймуните и изпадналите в паника птици, след внезапното разрушаване на гнездата им. В помещението се виеше прах. През голям отвор встрани на фюзелажа влизаше светлина. Из товарното помещение се чуха кашляне и стонове, придружени от протестите на тапири и диви прасета откъм околната гора. Джак се опита да освободи колана, но ръждясалата закопчалка бе съвсем смачкана.

Той се наклони встрани и провери Саманта.

— Не мога да повярвам… — промърмори тя.

Рикардо изглеждаше напълно здрав. Той продължаваше да си шепне нещо в полусън.

През праха Джак успя да забележи някакво тяло, което висеше безжизнено в пилотската кабина.

— Това е пилотът — заекна някакъв глас. — Всички ли са читави?

Бейнс и Дорн разкопчаха коланите си първи. Скоро установиха, че всички останали са цели, с по някоя и друга синина или драскотина. Франсоа изглеждаше най-зле от всички. Три от пръстите му бяха счупени и извити под гротескни ъгли, една драскотина на рамото му кървеше и кръвта капеше по пода на самолета. Зулусът Бонган седеше точно срещу Джак съвсем неподвижно и мълчеше. Изглеждаше спокоен.

— Проклето добро каране, приятел. Проклето, но добро — каза Бейнс на пилота, след като срязаха предпазните колани на Джак. Пилотът въздъхна успокоено. Не беше изгубил нито един от пътниците си. Той се извърна към Джак и Саманта с нервна усмивка.

— Дами и господа — каза, докато минаваше през прашното товарно помещение. — Добре дошли в Боливия.

— Започвам да мисля, че нещо се опитва да ни попречи да стигнем в Тиахуанако — промърмори Саманта.

Рикардо изхърка силно. Джак и Саманта се извърнаха едновременно към него, изненадани от звука. Най-накрая очите на Рикардо се отвориха широко. Той изгледа Саманта, после Джак, а накрая спокойно изтри носа си с ръкава на ризата.

— Няма ли да се махаме най-после? — попита Рикардо. — Този прах от Мали направо ме убива.