Уолт Бекер
Липсващата връзка (33)

Входът

Саманта пристъпи внимателно в сенките. Джак я последва надолу по дългото каменно стълбище, което бе широко почти два метра, колкото и самият отвор. Ботушите му оставяха идеални следи в дебелия около милиметър прах, който покриваше камъните. Джак пое дълбоко дъх. Разреденият, застоял въздух му напомняше с мириса си на тунел, останал запечатан хиляди години. Стълбите се спускаха към каменен коридор, който миришеше на влага и плесен.

— Чувстваш ли влагата? — попита Джак.

Саманта се почеса по рамото.

— Да. Въздухът. Влажен е…

— Като че ли е бил запечатан в бутилка през друга епоха — каза Джак. — Климатът е бил доста по-влажен, когато е било построено това място. — Само мисълта, че дишат въздух, който е останал запечатан хиляди години, го замайваше. Като че пиеше прекрасно, старо вино. Той вдъхна дълбоко въпреки силния, влажен вкус, който бе усетил в гърлото си. Онези, които са построили това място, са дишали същия въздух.

— Невероятно — каза Рикардо. — Стълбите са отрязани също като блоковете отвън. И изглеждат като всяка друга старина. Което някак не се връзва, защото са покрити…

— Със същия материал, от който е направен предметът — довърши Джак. — Онези, които са построили това място, са докарвали огромни камъни, както и в останалите развалини, но са използвали извънземен метал, за да запечатат входа.

Джак би могъл да прекара часове в изследване на умението, с което са направени стъпалата, но неизвестното в края на тунела го мамеше напред. Той едва не се блъсна в Саманта, която бе спряла, когато стигна края на стълбището.

— Тридесет стъпала. — Беше ги преброила.

— Броят на градусите, които обхваща всяко от зодиакалните съзвездия — отговори Джак. Той докосна ъглите на стените. Идеално прави ъгли. Усмихна се. — Но все пак това може и да е съвпадение.

— Няма и следа от ерозия — обади се Рикардо.

С изключение на тънкия слой прах и няколкото малки пукнатини, които се проточваха по големите камъни, стълбите бяха толкова неизползвани, както в деня, когато са били издялани.

— Ако това място е било херметизирано, значи е трябвало да бъде запазено… завинаги — каза Рикардо.

Дорн огледа стените с възхищение.

— Интересно.

— Коридорът е неестествено голям.

И Джак го бе забелязал. Чудеше се какво ли трябва да е означавало това за хората, които го бяха строили. Дали самите те са били толкова едри? Или това е бил свещен коридор, построен нарочно с толкова големи размери, за да въздейства по някакъв начин?

Слънчевите лъчи откъм горния край на дългото стълбище пронизваха тънкия воал от прах, който бяха вдигнали със стъпките си. Прашинките изостряха и очертаваха всеки лъч. Пръстът на Джак проследи цепнатината между два огромни каменни блока, които бяха поставени един върху друг и оформяха цели три метра от стената на коридора.

— Тези блокове вероятно тежат по двеста тона — каза Той. — Отрязани са от твърд андезит.

Дорн отвори джобния си нож. Тънкото острие не успя да проникне през цепнатината между блоковете.

— Невероятно — зачуди се Дорн. — И всичко е направено без цимент. Как, по дяволите, може да се отреже нещо толкова голямо… С такава точност? Ако някоя от моите фирми трябваше да построи нещо такова, щяха да са ни необходими огромни триони с диамантени зъбци, насочвани от лазер. Това би било кошмар.

— По-трудното би било изобщо да бъдат преместени такива чудовищни блокове — каза Джак.

Коридорът се проточваше на още тридесет метра. Задната му стена едва се виждаше в тъмнината.

— Може да е задънен — каза Саманта. — Може би се разклонява.

Джак я следваше отблизо, докато вървяха по коридора. Плътно затвореният ковчег на коридора заглушаваше стъпките им. Някъде по средата на подземния коридор каменните стени промениха цвета си. Светлосивите андезитови блокове бяха заменени от по-тъмносиви. Той се блъсна в Саманта.

— Какво има? — попита я Джак.

— Йероглифи, гледай! — Тя посочи към отсрещната стена. — Хиляди йероглифи.

Срещу него цялата стена на тунела бе украсена с издълбани с лазерна точност знаци. Изрязани направо в камъка. Те се точеха от ляво на дясно в идеални редици и покриваха стената от пода до тавана. Макар светлината откъм стълбището да бе започнала да намалява, Джак ги виждаше добре.

— Същите са като от Вратата на Слънцето — каза той. — Но тук са завършени. Всичко е тук — изреченията са завършени!

Рикардо се втренчи в йероглифите зад гърба му.

— Приличат на нещо като формули.

— Само това ще ми създаде работа до края на кариерата — каза Саманта. — Разчитането на тези йероглифи.

Джак се усмихна.

— Това е като капка в морето на този етап.

Всички чувстваха тръпката от новото откритие.

Дорн проследи едно от изображенията с пръст.

— Ще бъдем ли в състояние да преведем тези символи?

— Може би — отговори му Джак. Сега ги имаме всичките. Можем да ги пуснем през декодиращи програми и да се надяваме на най-доброто.

Саманта се бе отдалечила към края на тунела.

— Не е запушен! — Тя стоеше, загледана към друг коридор, който се отклоняваше вдясно. — Гледайте тук.

„Тази жена винаги трябва да е първа“ — помисли Джак и притича до нея.

— Г-образни ъгли — каза тя. — Също както в Египет.

— Обществата в Средния изток трябва да са произлезли от същия източник, както и тук — заяви ентусиазирано Джак. — От двете страни на Атлантическия океан културите си приличат по много повече неща, освен по архитектурата. Цивилизациите и тук, и там са практикували изкуството на мумифицирането, за да запазят мъртвите си. Вярвали са или в живот след смъртта, или в някакъв принцип на прераждането.

— И са строили пирамиди — добави Рикардо. — Пирамиди, които са можели да помогнат за запазването и стерилизацията на органичната материя, каквото представляват човешките останки.

— За какво говориш? — попита Дорн.

— Биолозите откриха, че формата на пирамидата по някакъв начин запазва и стерилизира органичната материя — обясни Рикардо. — Дори и малки пирамидални форми, направени от картон или пластмаса.

Саманта разглеждаше стените на съседния коридор. Колосалните сиви камъни изчезваха под глазура от жълтеникаво покритие.

— Прилича на хоросан — каза тя.

Джак прекара ръка по стената. Беше мека и леко грапава.

— Никога не съм виждал толкова фин хоросан.

— Поне не и на толкова древно място — добави Саманта. — Ще трябва после да вземем образец.

Тя поведе групата по коридора.

— Има наклон нагоре — съобщи тя.

Джак се съгласи, но с всяка измината стъпка у него нарастваше чувството, че нещо не е както трябва. Нещо във вида на коридора го тревожеше. Чувстваше се замаян, почти като пиян.

— Нещо не е наред — каза Саманта.

И тя го бе забелязала, досети се Джак. Той коленичи и наклони глава.

— Равновесието ми е нарушено. Но защо?

Погледна нагоре по дългия коридор, който като че се издигаше под ъгъл от осем или девет градуса. Така предположи Джак. Но дали наистина е така? Той бръкна в джоба си за молив и го постави на пода.

— Какво правиш? — попита Саманта.

Моливът се затъркаля — нагоре. Останалите гледаха учудени.

— Невъзможно — каза Дорн. — Това е против всякакви закони на гравитацията!

Джак гледаше как моливът се засили. После го спря с крак.

— Не. Това е просто оптическа илюзия — каза той. — Коридорът не се издига. Той продължава да се спуска.

— Да се спуска?

— Това е просто оптическа илюзия. Вероятно сте я виждали хиляди пъти по телевизията — тайнствен път, където хората могат да угасят двигателите на колите си и да се изкачват по наклона.

Саманта отново тръгна напред.

— Но защо е построен така?

— Нямам представа.

Съзнанието, че коридорът всъщност се спуска надолу, помогна на Джак да възстанови равновесието си поне докато не гледаше далеч надолу — или нагоре — по коридора. Но след около двадесет метра неприятното чувство се завърна. Този път по-силно.

— Няма и знак от някакви йероглифи — каза Саманта. Този нов тунел сякаш беше стерилен във всяко отношение. Като че ли съвсем различен от другия. Може би защото нямаше надписи. Те забавиха ход.

Рикардо се огледа.

— Този коридор нещо ме притеснява…

— Може би въздухът — предположи Дорн.

Джак пое дълбоко дъх. Въздухът не изглеждаше така застоял, но отвън вече беше започнало да нахлува по-хладно и свежо течение.

— Не е въздухът — бавно изрече Саманта. — Стените.

Стените.

— Те са луминесцентни — каза тя. — Те светят.

— Проклет да съм — възкликна Дорн, след като огледа по-отблизо стената.

— Виждаме идеално — каза Саманта. — Без фенери.

Джак допря бузата си до стената. Лицето му се освети странично от лека луминесценция.

— Права си. След като завихме на деветдесет градуса от правия коридор, не би трябвало да виждаме нищо.

— А няма следи от поставки за факли — каза Саманта. — Видял ли си някакви следи от дим или смола от осветителни лампи?

— Никакви — отговори Джак.

Коридорът стана по-тесен. Групата се движеше в индийска нишка. Саманта водеше вече не така смело както преди. Стъпваше внимателно, дори неуверено. Джак помисли, че в този нов тунел всичко е напълно различно. Чувството за древност, което имаха при входа, беше изчезнало.

Гласът на Рикардо го извади от мислите му.

— Това не прилича на никое място, което да съм видял преди — каза Рикардо.

— Знам — отговори Джак. — Изглежда… модерно. Саманта продължаваше напред. Силуетът й пречеше на Джак да види останалата част напред по подземния коридор. Щеше да я попита дали коридорът води към някакво преддверие, но точно в този момент тя изчезна сред облак мъгла, който се появи с такъв шум, че заглуши писъка й.