Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Вирджиния

Макфадън беше закъснял. Той изскочи от колата си, като най-после успя да накара пластмасовата кутийка да бипне два пъти, което означаваше, че колата му е заключена и алармата е пусната. Не можеше да прецени дали технологиите правеха живота му по-лесен или по-напрегнат. Само знаеше, че е трябвало да бъде в заседателната зала преди пет минути и ще има късмет, ако директорът Райт не го повали в безсъзнание, преди да му е вдигнал голям скандал. Макфадън взе чантата и купчината папки под мишница.

Почти притича през подземния паркинг.

— Добро утро, господин Макфадън.

— Добро утро, Джун.

Макфадън не спря. Обикновено сваляше красивата възрастна дама на рецепцията. Харесваше по-възрастните жени. На петдесет години Джун бе останала наскоро сама и определено представляваше възможност. Не можеше да обясни защо, но привлекателните по-възрастни жени притежаваха определена сексуалност, която бяха придобили с годините или може би със съзнанието, че отдавна изглеждат добре. Надяваше се това да не е едиповият му комплекс.

Първата двойка на охраната при асансьора бързо прегледа ламинираната карта, която висеше на врата му. Скенерът бипна, сигнализирайки, че я приема, и вратите на асансьора се отвориха.

— Приятен ден, господин Макфадън.

Той успя да изобрази усмивка, преди дебелите стоманени врати да се затворят пред последните следи от света, какъвто го знаеха повечето хора.

 

 

Независимо колко пъти се бе возил на скоростния асансьор, Макфадън не проумяваше конструкцията на тази машина, която можеше да смъкне човек на тридесет и четири етажа надолу за по-малко от десет секунди, без изобщо да се усети нещо. Но нали не беше инженер? Той беше аналитик. А снимката, която току-що бе получил от оперативните агенти в Боливия, определено щеше да направи впечатление на директора.

Полираните стоманени врати се разтвориха и Джон Макфадън излезе и прелетя покрай щатското знаме на Вирджиния и синьото знаме на Централното разузнавателно управление, преди да развее подире си и държавното знаме. Спря да се огледа в огледалното стъкло, зад което знаеше, че стоят и скучаят двама войници от специалните сили и явно броят дните, докато свърши дежурството им в тази дупка.

Макфадън пооправи косата си. Всичко е наред. Но си напомни, че трябва да се подстриже преди срещата си следващия вторник.

Прегледа най-горната папка, за да провери дали всичко за съвещанието е вътре. Единственото по-лошо нещо от закъснението бе да е забравил някое важно разузнавателно сведение. Вече уверен, Макфадън пое дълбоко дъх и пристъпи към устройството за разпознаване по ириса, като прилепи глава към закрепения на стената кожен калъф, приличащ на очила за нощно виждане. Изчака, докато лазерният скенер си свърши работата. Един ужасен компютърен глас каза:

— Макфадън. Джон. Номер 5622732. Прието.

Макфадън не можеше да повярва, че с авангардните технологии, с които разполагаха тук, долу, не могат да дадат някакъв по-секси, по-женствен или поне по-приятен глас на това устройство. Вакуумните ключалки на голямата бронирана врата се отпуснаха с въздишка и той влезе в заседателната зала.

Тъмният, подземен комплекс винаги е твърде студен, помисли си Макфадън. Но съобрази, че не той взема решенията, които имаха значение тук, долу. Той само им влияеше. И все пак всяко пътешествие до заседателната зала, както членовете на управлението наричаха тайния команден център за оперативна дейност на ЦРУ, бе придружено с учудване какво все пак може да се постигне с няколко милиарда от парите на данъкоплатците.

Първоначалният замисъл беше егоистичен — ЦРУ искаше да се спаси след ядрено унищожение точно толкова, колкото администрацията или късметлиите от Северноамериканския център за противовъздушна отбрана. Твърдяха, че мисията им след евентуален ядрен конфликт би била още по-важна.

В резултат проектът бе станал известен в страната като Продължение на държавното управление (или ПДУ), където можеха да бъдат настанени най-висшите слоеве на управлението в случай на природно бедствие, ядрена война или биохимично нападение. Президентът и кабинетът му, някои членове на Конгреса, Генералният щаб, ЦРУ и дори избрана група учени и граждани бяха вкарани в „списъка“, за да бъдат доведени в тайните укрития веднага, щом се задейства Планът за обща спешна евакуация (ПОСЕ). Само няколко избрани знаеха кой ще участва в процедурата ПОСЕ. Всъщност цивилните дори и не знаеха, че са в проклетия списък, но Макфадън предполагаше, че обвиненията в отвличане биха били нищожни в контекста на глобална анихилация. Базите бяха нещо като Ноев ковчег, само дето хората, избрани да бъдат взети в тях, не бяха подбирани от Господ. Всъщност Макфадън не знаеше кой, по дяволите, ги подбира. Но ако помислеше по-дълго по този въпрос, започваше да изпитва ужас.

Някъде зад бетонните стени от всичките му страни се намираха машини за рециклиране на вода, складове с храни и дори помещения, където се отглеждаха растения под изкуствена светлина, за да поддържат живота на обитателите под земята повече от десетилетие. Макфадън премина покрай различни работни помещения и терминали, където агентите мигновено можеха да получат достъп до широка мрежа от информационни системи. Огромните дисплеи по стените показваха различни карти, привличащи вниманието към разни горещи точки на планетата или различните операции, които управлението провеждаше в момента. Бункерът беше като зала за техноигри.

— Как му е настроението? — попита Макфадън негъра на име Джонс.

— Зле — отвърна му той. — Нещо е ядосан.

— Страхотно.

Лошото настроение на директора се подклаждаше от непрестанната му, станала легендарна борба с хемороидите. Ако човек му попаднеше в такъв момент на раздразнение, можеше само да се моли да не бъде насапунисан до кръв. Директорът стоеше прав…

Лош знак.

— Получи ли цялата информация, която ти изпратих — попита Джонс.

— Да. Благодаря — въздъхна Макфадън.

— Готов ли си?

— Да.

— Тогава да докладваме.

 

 

Генералът от запаса Аарон М. Райт още се подстригваше късо, както в дните, когато служеше в специалните сили, макар светлорусата му коса да бе почти съвсем побеляла. Беше получил трите звезди след участието си във войната във Виетнам и като ръководител на специалните операции в „Пустинна буря“. Макар да се беше оттеглил наскоро от активна служба, той продължаваше да ръководи управлението по военному. Не беше чужд на конфликтите и не се противопоставяше на принципа за използване на нужната сила, за да постигне целите си. Но пък беше фантастичен политик, поради което президентът го назначи за директор на прикриваните от бюджета операции на управлението. Милиарди от данъците се наливаха в тези тайни операции всяка година. И никой, дори и Конгресът, не можеше и да предположи каква цел преследват. Поддържаше се пълна секретност под предлога „национална сигурност“.

За около пет минути Макфадън чу повече ругатни, отколкото можеше да си представи, че съществуват. Те украсяваха основната тема за значението на точността. Всички, които работеха под ръководството на директора, знаеха, че просто стилът му е такъв.

Райт се усмихна, когато приключи.

— А сега, какво имаш за мен, Джон?

Макфадън остави поизмачканата папка върху черната мраморна маса. Ама че парици са хвърлени за това местенце, помисли си той. Подаде няколко снимки на помощника на директора, а той бързо ги занесе в залата за прожекции.

— Оперативните ни служители в Сукре току-що ги изпратиха. — Макфадън подаде напечатаните доклади.

— Кои?

— Пиърс и Милър.

Директорът изръмжа:

— Дяволски добър войник е този Пиърс.

Един глас по вътрешния интерком им каза, че стенните екрани са готови.

— Сядай — каза директорът, когато светлините угаснаха. — Аз ще постоя, ако нямаш нищо против.

— Слушам, сър.

Макфадън остави доклада си до засенчената лампа на бюрото, която осветяваше само документите върху него.

— Пиърс и Милър още смятат, че през следващите няколко дни от Сукре ще излети голяма партида. Съобщили са за нея на Агенцията за борба с наркотиците, която ще помогне на боливийските власти.

— Страхотно. Това ли е всичко?

— Не, сър. Явно те са хванали някаква интересна информация от подслушвателното устройство на телефона на външния министър на Боливия Чека.

— А, нашият стар приятел господин Чека.

— Да, сър. Докато са проследявали някаква връзка към Тринидад, Пиърс и Милър забелязали членове на картела Курос да пътуват из джунглата с няколко бели, които смятаме за американци.

— Интересно. И защо трябва да се занимаваме с това?

Макфадън беше сигурен, че Райт започва да се ядосва.

— Защото са влезли нелегално в страната. Без визи. Без разрешения. Дори не са минали през нормално летище. Носели цял тон оборудване. — Макфадън замълча. — И един труп.

— Труп ли? — Директорът се приближи до масата. Беше заинтересуван. — Убит ли?

— Сега проучваме.

— Какво, по дяволите, правят те там?

— В момента не знаем, сър. Пиърс първоначално е помислил, че са свързани с нелегална търговия с животни.

— Не ми се струва, че Пиърс ще се притеснява за някакви маймуни или птички.

— Не, сър. Мислим, че там има нещо много по-сериозно — Макфадън натисна бутона на интеркома пред себе си. — Първата снимка, моля.

Над главите им внезапно светна снимката на малък боливийски град. Макфадън описа групата, която се виждаше на снимката. Жената бе Саманта Колби. Палеоантрополог.

— Странно — каза генералът.

— Не успяхме да идентифицираме едрия испански тип или другия англосаксонец. Успяхме обаче да определим този човек. — Макфадън смени груповата снимка с образа на Дорн.

— Кой е той.

— Бенджамин Дорн. Търговец на оръжия, бизнесмен.

— Оръжия? Чека се занимава с такива неща. Това ли е връзката?

— Така мислим, сър. Проследихме Дорн до предишните му операции с контрабанда на оръжия. Но той е хитър. Интерпол така и не успя да го хване в нищо нелегално. Сега ръководи законни фирми: мини, фармацевтика. Една от тях е „Хеликс“. Голяма компания за биотехнологии. Струва 500 милиона.

Райт кимна.

— Жена ми има акции от нея.

— От проучванията излиза, че сега е напълно законна. Но преди не е била. Проследихме жената от няколкото снимки, които има с него. Явно са любовници от около две години. Ето досието му.

Макфадън го подаде на Райт.

— Те са свързани по някакъв начин с картела Курос. Около дузина тежковъоръжени мъже са натоварили оборудването и сега ги придружават в планините.

— Към хероиновите лаборатории ли?

— Възможно.

Райт разгледа досието на Дорн.

— Дорн не беше ли участвал в продажбите на обогатен уран за Ирак?

Макфадън кимна.

— През цяла камара законни и незаконни фирми. Повечето от тях чуждестранни. Няма защо да казвам, че сме разтревожени от присъствието му в Боливия. Особено, щом като си има работа с Чека.

На екрана се появи друга снимка. Този път Дорн разговаряше с двама мъже.

— Тези двамата с Дорн са наемници. За последно са участвали в чеченския конфликт — каза Макфадън. — Може да се направи извод, че сме попаднали на някаква сделка с оръжия. Може би тактически оръжия.

— Но не сме сигурни?

— Не, сър.

По челото на Райт се появиха капчици пот. Той затърси нещо по бюрото си.

— Къде, по дяволите, са ми сребърните куршумчета? — Говореше за пакетираните в станиол супозитории, които му бе предписал лекарят му. — Джон. Искам да насочиш един КХ-14 и две „Големи птички“. Искам непрекъснат сателитен надзор. Ако Дорн клекне да сере, искам да знам с коя ръка се бърше. По дяволите, искам да знам каква марка тоалетна хартия използва.

— Да, сър.

Макфадън започна да си събира нещата. Внезапно почувства прилив на енергия. Директорът бе заповядал трите от най-мощните им сателити да наблюдават района. С „небесните очи“ щяха да видят подробно всичко. Той пъхна папките под мишница и тръгна към вратата.

— Джон.

Макфадън спря. Директорът продължаваше да си търси лекарството из чекмеджетата.

— Ако това е сделка с оръжие, искам Чека да бъде заловен. Особено ако има нещо общо с уран или други тактически материали. Накарай Пиърс и Милър да продължат наблюденията. И докладвай на отдел „Специални операции“ — изрече той стоически. — Искам да бъдат поставени в положение на готовност.

— Да, сър.

Макфадън отвори вратата към стаята за оперативните служители. Усмихна се. Райт рядко включваше „Специални операции“, ако не бе особено разтревожен от развиващата се ситуация. Макфадън бе спечелил точки.

„Добър доклад — каза си той. — Добър доклад.“