Уолт Бекер
Липсващата връзка (52)

Пробивът

Последната от четирите алуминиеви каси се плъзна в камиона. Саманта настояваше хората на Дорн да работят внимателно. Без изобщо да подозират за скъпоценния товар в тях, хората, които бяха докарали останалата част от оборудването им от мястото на катастрофата, работеха с невнимателно безразличие. Всяка алуминиева каса съдържаше тялото на един от извънземните. Саманта прочете големите печатни букви, които бяха изписани отстрани на касите: СОБСТВЕНОСТ НА „ХЕЛИКС КОРП.“

Предполагаемата собственост не й се нравеше.

Но поне поочуканата каса, в която тя опакова скелетите на женския Хомо еректус и скъпоценното бебе-хибрид, бе нейна, от експедицията в Мали. Вече натоварена на друг камион, тя се намираше до касата, която съдържаше нейния скелет на извънземния.

Тя приближи до разкопаната яма. Дървеният сандък, в който се намираше ядреният генератор, щеше да бъде издърпан от ямата с помощта на един от камионите. Закрепени за стоманен винкел, две дебели въжета се проточваха надолу към мрежа за товари, която бе обгърнала сандъка като италианска шунка.

— Внимавайте с това — извика Саманта.

Сандъкът се повлече по наклона на ямата. Саманта никога не би се съгласила да го местят толкова бързо, но Дорн нямаше търпение да закрепи здраво реактора в камиона, макар че засега над машината не бе надвиснала някаква непосредствена опасност. Той викаше командите си откъм ямата като филмов режисьор. На повърхността хората му изправиха сандъка и един от камионите се приближи към него на заден ход.

— В пълна безопасност е — радостно каза Дорн.

— Водата заля ли третото ниво? — попита Саманта.

— Не съм слизал там. Но не мисля.

— Добре — каза тя. — Отивам за следващия товар.

Тя заслиза по стълбите.

— Чакай. Ще дойда с теб — извика й Дорн.

 

 

Обеззаразяващото устройство се изключи, когато Саманта и Дорн бяха на около двадесет метра от него. През парата изскочи Бейнс и почти се блъсна в тях. Изглеждаше по-мокър, отколкото устройството би го навлажнило.

— Източната стена… се пропука — изрече задъхан той.

— Пропукала се? — Стомахът на Саманта се сви.

— Цялото трето ниво го няма! Второто ще се наводни след минути.

— Боже мой! — възкликна Дорн. — Къде са останалите?

— Франсоа е мъртъв — отговори Бейнс. — За другите не знам.

Саманта се чувстваше като стегната от огромен питон.

— Джак и Рикардо?

Бейнс дишаше тежко.

— Те бяха долу в лабораторията и снимаха.

— Но това е на трето ниво. — Саманта изгледа двамата мъже, а после ги бутна встрани и тръгна напред.

Дорн я хвана за ръката.

— Не можеш да направиш нищо. Освен да убиеш и себе си.

— Може да са в капан долу.

— Много е опасно — каза Дорн. — Можем само да се надяваме, че ще успеят да се измъкнат нагоре.

— Да се надяваме не е достатъчно — възрази тя. — Отивам да ги търся.

Тя се дръпна от ръката на Дорн, освободи се и хукна по коридора.

— Саманта!

Тя спря и се извърна. Дорн я гледаше умолително.

— Моля те! Не прави това. Ще изпратя долу някой друг!

Тя погледна по тунела към голямата зала, а после отново към Дорн.

След това изтича през обеззаразяващото устройство.

 

 

Джак усещаше, че дробовете му горят. Болката разкъсваше синусите му. Гърлото му гореше. Ушите му бяха заглушени от подводния хаос, тялото му измръзнало от ледената вълна, която го бе обгърнала. Водите го блъскаха като пън в скали.

Трябва да дишам!

Ръцете на Джак затърсиха из водата. Къде беше повърхността? Нуждата да диша скоро щеше да го победи.

Трябва да дишам!

Той се блъсна в нещо твърдо. Отсрещната стена?

Джак усети, че се издига. Миг по-късно приглушените шумове се превърнаха в рев, когато ушите му излязоха над водата. Повърхността! Дробовете му молеха и той вдъхна кислород миг преди студеният свят да го погълне отново. Но сега можеше да мисли. Два удара на силните му крака и главата му отново излезе на повърхността. Купища останки плуваха в развълнуваната вода. Вдясно от себе си Джак забеляза някаква глава, която подскачаше във водовъртежа.

— Рикардо!

Джак се закашля. Дробовете му избълваха вода. Главата се обърна. Лицето на Рикардо бе пребледняло под мократа коса.

— Жив съм — каза той и с усилие подаде ръка.

Джак доплува до него, докато водата се издигаше в огромната складова зала. Минавайки покрай островчета метал и плаващи жици, Джак успя да го сграбчи за яката.

— Добре ли си? — извика той.

Рикардо кимна над въртящата се водна повърхност. Джак опита с крак дълбочината и намери дъното. Приятелят му също успя да се изправи. Водата се вдигаше бързо.

Рикардо посочи към изчезващия отвор, който водеше към стълбите.

— Изходът е натам!

* * *

Саманта се плъзна по четири стъпала. Главата й се удари на два пъти в ръбовете им, преди да успее да стане и да изтича по останалите стъпала към по-ниското равнище, като прескачаше по две. Под себе си чу заглушен шум. В края на първото стълбище тя притича покрай помещението, където бе открила Джак и холограмата. Спря до назъбения отвор, пробит в стената на коридора. Когато се вмъкна вътре, звукът от надигащата се вода се превърна в рев, отекващ още по-силно от стените. Тя продължи надолу по следващото хлъзгаво от водата стълбище.

Тичаше и се молеше. Тичаше и се молеше. О, Господи, моля те…

Повтаряше трите думи непрекъснато, без да продължи след „моля те“.

Но Господ сигурно знаеше какво иска да му каже.

 

 

Джак преплува под отвора на входа миг преди Рикардо. Силното течение го дръпна към коридора, където оставяха сала. Някога спокойното езеро се беше превърнало в бърза, подводна река. Водата, изглежда, пълнеше кухините на запад от тях, помисли си Джак. Плуваше бързо. Над рева и ударите на метални предмети в камъка той чу вика на Рикардо зад себе си.

— Стълбите!

Двамата мъже се носеха към стълбището за второто ниво. Течението ги влачеше по-бързо, отколкото Джак бе очаквал. Ръцете му загребваха водата със силни движения. Държеше главата си над водата, търсейки сред този хаос стълбището. Не можеше да си позволи да го пропусне. Нямаше начин да се бори с течението дълго.

Краката му горяха от студа. Дрехите му като че бяха петдесеткилограмови окови. Течението го изравни с отвора към стълбището, но то беше все още на два метра пред него. Ритай!

Джак потопи глава във водата и протегна ръце към стъпалата. Пръстите му докоснаха камък. Той отвори очи, но не виждаше нищо. Едната му ръка се опря върху сухо стъпало. Погледна от водата тъкмо навреме, за да се хване за другата стена на отвора. Пръстите му стиснаха здраво и изтеглиха тялото му от течението.

Зад него Рикардо пляскаше бясно с ръце и се приближаваше бързо.

— Ритай! — извика му Джак. — Ритай с краката!

Облегнал гръб към стената за опора, Джак протегна ръка. Успя да вкопчи пръсти в рамото на Рикардо в мига, когато минаваше покрай него. Силата на течението едва не го дръпна отново във водата. Той заби пръстите на свободната си ръка в една цепнатина между камъните.

— Плувай, Рикардо… Не мога… да те удържам.

Рикардо бе понесен от течението покрай Джак, покрай отвора към стълбището. Той потопи глава във водата и се опита да се върне, като загребваше със свободната си ръка. Течението дърпаше неумолимо Джак надолу по стълбите. Той стисна зъби и се опита отчаяно да издърпа приятеля си. Мускулите му трепереха.

Не можеше да го удържа повече.

Умът му осъзна ужасния факт за част от секундата. Трябваше да реши дали да пусне стената или приятеля си. Нещо вътре в него се молеше да живее, но се подчини на много по-могъщата сила: верността към приятеля. Нямаше да го пусне. Тялото му се плъзна с още едно стъпало по-надолу. Пръстите му се откачиха от стената. Може би щяха да успеят да преплуват обратно, когато нивото се запълни или течението се забави, реши Джак.

Тогава усети, че две ръце сграбчват яката на ризата му.

 

 

Саманта се облегна с цялата си сила върху стълбите, дърпайки Джак обратно към безопасното място. Ботушите й се плъзгаха по мокрите стъпала, но той успя да стъпи и да се задържи. Рикардо уви ръка около коляното на Джак, за да се издърпа, и също падна върху стълбите.

— Какво стана? — изкрещя Саманта.

— Може би силен пролетен прилив, съчетан с разместваното от експлозията. — Джак започна да масажира ръцете си, за да им възвърне чувствителността. — Сигурно се е скъсала стената, която е преграждала пътя на подземното течение. Само след минути целият този комплекс ще бъде под водата.

— Тогава да се махаме бързо — каза тя.

 

 

Тримата учени бяха стигнали докъм средата на голямата зала, когато Джак чу някакъв приглушен глас. Той спря.

— Чухте ли това?

— Звучеше като стон — каза Саманта.

— Иде оттам. — Рикардо посочи към малък алков зад група огромни подпорни колони.

Зад купчина разопаковани каси и боклуци намериха Бонган.

Косата му бе потъмняла от кръв, която се съсирваше по главата и врата му като червен сироп. Опита да се изправи, но Джак го задържа легнал.

— Не мърдай, Бонган. Ранен си.

— Трябва да излезем — изхриптя Бонган.

Саманта огледа главата му. Откри осемсантиметрова рана зад лявото му ухо. Кожата се бе разкъсала, образувайки две подутини между покритата с кръв коса и черепа.

— Изглежда доста дълбоко — каза тя и притисна раната. — Но не се бой, ще те измъкнем оттук веднага щом успея да спра кървенето.

— Не! — Бонган се обърна настрани, опитвайки се да стане. — Няма време.

— Има време — каза Джак, като поддържаше главата му.

Рикардо зърна ризата на зулуса над корема — белия памучен плат беше напоен с кръв. Той леко я вдигна към гърдите и изтри кървящото място с ръкава си.

— Това е изходна рана — каза Рикардо. — Бонган е бил застрелян.

— Как така застрелян?

Джак усети, че му прилошава. Зулусът продължаваше да се бори. Пръстите му се опитваха да хванат нещо между два от големите сандъци.

— Какво има? — попита Джак.

Рикардо бутна настрани сандъците и вдигна дълъг кабел.

— Детонаторен кабел — каза той.

— Какво става, по дяволите! — Джак крепеше с мъка главата на Бонган в скута си. — Какво се е случило?

Саманта и Рикардо започнаха да проследяват кабела, който се извиваше сред отпадъците.

— Мамка му — възкликна Рикардо.

Кабелът свършваше с малки пакетчета, поставени в основата на три от поддържащите колони. Точно под една от тях лежеше сред локва кръв мъртвият Франсоа.

Рикардо огледа пакетчетата, скрити под оборудването на експедицията. Кубчета сив експлозив бяха поставени в основата на колоните. Малка пластмасова кутия с екранче от течен кристал бе прикрепена към всяка от раниците с черна лепенка. На екранчето беше изписано 000:00.

Уредите приличаха на детонатори.

— С-4 — каза Рикардо. — Закрепен към подпорните колони.

— Експлозив?

— Достатъчен, за да разруши цялата зала.

* * *

Джак и Рикардо се запрепъваха към ъгъла, прехвърлили ръцете на Бонган около раменете си. Дробовете им бяха като запушени от паниката, сякаш някой им беше изкарал въздуха със силен удар. Във входния коридор не се виждаше светлина отникъде. Пред тях Саманта притича покрай йероглифите, които се намираха близо до входа, и се спъна в купчина камъни, препречващи коридора.

Джак се изкатери след нея, оставил замаяния зулус на грижите на Рикардо. Входът беше напълно затворен. Облегнат на високата купчина, Джак погледна през праха, който танцуваше в лъча на фенерчето. Саманта мълчеше. В слабата светлина той видя как лицето й се изчервява и по врата й като ален бръшлян плъзват петна. Чуваше се тежкото й дишане.

— Май ни видяха сметката — процеди Джак.