Уолт Бекер
Липсващата връзка (14)

Джиповете

Джак и Саманта измъкнаха Рикардо от горящия ад секунди преди палатката да падне зад тях. Рикардо дойде на себе си и започна да кашля.

— Джак, къде е Саманта?

Тя отметна косата от очите му.

— Тук съм. Тук съм. Всичко е наред.

Той се изкашля отново и се усмихна.

— Слава богу.

Джак погледна към колите. Четирима зулуси държаха мястото около тях чисто. Те стреляха спорадично в тъмнината. Само няколко догони имаха пушки, а мачететата и копията не можеха да се сравняват с автоматичните оръжия, след като изненадата бе отминала. Нападателите им бяха изчезнали.

Джак изправи Рикардо. Саманта му помогна да го подкрепя, докато тичаха към колите.

— Ити! Ити! — викаше Джак. (Ние сме, ние сме) на зулуския език банту.

Двама мъже изтичаха да им помогнат да се приближат към безопасността на натоварените коли.

Преди някой да успее да каже нещо, хамърът спря пред тях. Бейнс караше Дорн и Франсоа. Дорн скочи от колата.

— Добре ли си, скъпа? — попита той и прегърна Саманта.

— Да, да — зашепна тя в гърдите му.

— Щом Антъни докара последния камион, тръгваме — каза Дорн. — Като че ли догоните се оттеглят.

— Прегрупират се — каза Джак.

— Всичко ли натоварихме? — Саманта хукна към един от джиповете и вдигна брезентовото покривало, което покриваше задната му част. Въздъхна успокоено. Алуминиевият сандък, съдържащ скелета, бе закрепен здраво вътре. — Взехте ли предмета? — попита тя Дорн.

— В багажника е.

— Сигурен ли си?

Дорн извика на Бейнс да вдигне покривалото. Вътре тя видя касата, в която се намираше предметът.

Бейнс започна да покрива отново багажника, но Саманта го спря.

— Извинявай. Толкова е напрегнато. — Тя извъртя касетата, за да може да достигне закопчалките и ги отвори. Предметът засия бляскаво дори и под лунната светлина.

Джак забеляза нещо на пода до една от задните седалки.

— О, Боже мой — изрече той. — Какво сте направили?

Преди Бейнс да успее да го спре, Джак отвори задната врата и измъкна предмета, който накара кожата му да настръхне.

Това бе поизцапаният нагръдник на вожда.

 

 

— Нямаше друг начин. Ние или те. Повярвай — каза Дорн.

— Вярвам ти. — Джак също бе убивал в самозащита през тази нощ. Но от това не се почувства по-добре.

— Да не би да предпочиташ да го бях оставил да изгори?

Отговорът беше не. И все пак мисълта, че Дорн го е свалил от врата на мъртвия вожд, бе неприятна. Беше кражба… В най-добрия случай — обир. И все пак колко често самият той бе „обирал“ гробове от миналото в името на науката? Щеше ли да остави предметите, които бе открил в Еквадор? Щеше ли да се замисли, преди да отнесе златните погребални вериги от младата девойка, която бе разкопал в Мачу Пикчу в Музея на Калифорния.

— Предметът не е бил догонски, Джак. Нека да не забравяме това. Ако изобщо принадлежи на някого, то той принадлежи на света.

— Така ли? — попита Джак. — Аз мисля, че това е най-важният въпрос сега. На кого принадлежи? — Наистина много му се искаше да знае отговора.

Когато Антъни се приближи с последната кола, разговорът се насочи към начина на придвижване. Бейнс и хората му стреляха от време на време, докато групата се качваше в четирите високопроходими коли. Саманта пожела да пътува в колата, където се намираше сандъкът със скелета. Джак караше и водеше колоната. Той познаваше местността по-добре от останалите.

През следващия километър бяха напрегнати и тревожни, но не откриха никакви белези за преследване от страна на догоните. Единствените шумове идваха от ръмжащите двигатели и скърцането на камъчетата под колелата. Хаосът на лагера започна да им се струва нереален. Далечен. Но нещо в тази тишина притесняваше Джак.

Когато колите се насочиха към тясната клисура между два хълма, тревожното чувство на Джак се засили. Това бе идеалното място за…

— Засада! — изкрещя Джак, когато един голям колкото юмрук камък удари предното стъкло.

Повече от дузина мъже стояха по склоновете на двата хълма. Буря от камъни се стовари върху колите. Височината на хълмовете заедно със скоростта на машините можеха да превърнат точното попадение във фатално. Няколко изстрела отекваха откъм хълмовете.

— Залегнете! — изкрещя Джак.

Саманта се сви колкото можеше по-надолу в каросерията. От колите се чу автоматичен огън, но скоростта и неравният терен правеха точната стрелба невъзможна. Воините се приближиха на метри от колите. Джак чу зулусът зад тях да изпищява, когато едно еднометрово копие се заби до костта в крака му.

Колите се забавиха само малко, докато преминат през препятствието. Чак след като излязоха от клисурата, някои от групата забелязаха ужасната сцена зад гърба им. Крещящата тълпа се бе нахвърлила върху самотната фигура, която се търкаляше по земята.

— Мила майко Божия…

Сизви, най-възрастният от зулусите, вече не седеше до Бейнс в последния джип. Беше съборен от един голям камък.

— Сизви! — извика един от зулусите в друга от колите. Отчаянието и силата на вика привлече вниманието на цялата колона към клисурата.

— Джак, изгубили сме някого! — Саманта гледаше как тълпата се нахвърля върху Сизви, който само за миг се опита да ги задържи настрани. Виковете на тълпата заглушиха неговите, когато мачететата го нарязаха на парчета.

Колоната продължи напред. Никой не пророни дума. Не можеха да проговорят след онова, което бяха видели току-що. Глезенът на Джак пулсираше, докато натискаше педала на газта докрай. После зърна осветените от луната води на река Нигер. Накрая Саманта проговори.

— Мостът.

Джак също го виждаше и зави леко на изток, за да се насочи към него.

В последната кола лицето на Дорн се отпусна. След по-малко от шест секунди щяха да бъдат върху моста и да преминат Нигер, а след това да се насочат в безопасност към летището. Но в следващия миг той видя колата на Джак да завива рязко вдясно със свирене на спирачките. Джак бе разбрал нещо… Почти в последния момент.

Въжетата на моста бяха отрязани.

— Ами сега? — извика Саманта.

Джак даде заден ход.

— Плитчините. На няколко километра надолу по течението!

Останалите последваха прашната опашка на първия джип по брега на реката. Джак караше по калните брегове като професионален състезател. Наблюдаваше внимателно километража и след около четири километра започна да се оглежда за плитчините. Най-накрая видя бялата пяна върху малките вълни малко по-нататък по реката. Насочи големия джип нататък.

— Сигурен ли си, че е достатъчно плитко? — извика Саманта. Тя не можеше да плува и ако Джак не го знаеше отпреди, очите й сега щяха да му го кажат.

— Така мисля.

— Мислиш? — изписка тя. — Така мислиш?

— Надявам се…

Саманта хвана дръжката на вратата и я стисна, когато една голяма вълна се удари в предницата на колата.

Ударът беше разтърсващ, но след като първата вълна ги отмина, видяха, че водата е дълбока само около метър. Макар и трудно, минаването бе възможно. Джипът на Дорн мина най-лесно и се заклати само малко, когато влезе в бързото течение на реката.

Джак знаеше от опит, че джипът „Ланд Ровър“ е кралят на сафарито и може да преминава по вода, достигаща чак до блока на двигателя. Затова му се стори странно, когато моторът започна да прекъсва тъкмо когато големите гуми започнаха да изкачват наклона на отсрещния бряг и да измъкват колата от течението. Той регулира леко оборотите, но двигателят внезапно замлъкна. Миг по-късно и вторият джип спря. Третият ги последва след малко.

На Джак направо му стана лошо.

— Трябва ми фенер!

— Ето — обади се Рикардо, след като тършува известно време в жабката на колата. Джак го включи. Лъчът разкъса тъмнината. Той бързо се вмъкна под шасито.

— По дяволите! — извика той изпод колата. — Знаех си.

Появи се след миг, като размазваше тъмна, мазна маса между пръстите си.

— Догоните са сипали пясък в резервоарите.

— И в този — обади се Бейнс изпод големия джип.

Колите бяха безнадеждно повредени.

— Никакъв самолет не може да стигне, където и да било наблизо — каза Джак. — Има ли някакви хеликоптери на летището?

Подигравателната усмивка на Дорн отговори на този въпрос. Намираха се в далечна Мали. Дори и на Бен Дорн щяха да са му необходими няколко часа, за да осигури поне един.

— Бейнс. Кажи на хората на летището, че няма да успеем да стигнем там. Дай им нашите координати и повикай хеликоптер от Кабути — заповяда той. — Накарай онези от летището също да се опитат да дойдат дотук.

— Даже ако могат да намерят няколко камиона, ще им трябват поне два часа, за да дойдат — каза Саманта.

— Тогава предлагам да занесем тези неща в храстите. — Джак вече се бе хванал на работа.

Групата нямаше друг избор. Налагаше им се да чакат или хеликоптера от Кабути, или хората на Дорн от летището. Бейнс извади малка сателитна антена с апаратура за позициониране чрез спътникова система от кожен калъф. Докато сигналът достигне до местоположението им и се върне, имаше малко забавяне. Приемникът на Бейнс превърна цифровите сигнали в местоположение, скорост и време, давайки точните им координати в момента.

Те съобщиха по радиото местоположението си на хората на Дорн на летището. Самолетът ги чакаше, но щеше да мине известно време, докато намерят превоз за групата, за да може да стигне дотам. Щяха да се опитат едновременно с това да намерят хеликоптер в Кабути. Но и в двата случая бяха необходими няколко часа.

— Имаме общо по-малко от четиридесет патрона — каза Бейнс. — Някои от тях вероятно са измокрени. — Напрежението от гласа му постави групата нащрек.

— Ако имаме късмет, догоните няма да дойдат чак толкова надалеч надолу по реката — каза Джак. — А ако имаме още повече късмет, те изобщо ще се откажат от преследването.

— Не ми се стори, че са склонни да се откажат — каза Саманта.

— Ако се разбере, че вождът им е мъртъв, ще се откажат — отвърна Джак. — Ще трябва да погребат вожда си веднага. Такъв е обичаят им. Това може да ни спечели известно време.

Във всеки случай сега не можеха да направят друго, освен да чакат.