Уолт Бекер
Липсващата връзка (45)

Блестящият

— Ти знаеш? — Джак преглътна тежко. Чувстваше се замаян.

— Не си халюцинирал. — Саманта хвана ръката му. — Ела. Ще ти покажа.

Тя помогна на Джак да слезе по стълбите към входния коридор. Едва забелязващ йероглифите върху източната стена, моментално забравил луминесцентното покритие на стените, почти без да забелязва нещо наоколо, Джак я следваше мълчаливо. Тя спря пред обеззаразяващото устройство.

— Готов ли си? — попита Саманта.

Джак кимна мълчаливо.

Призрачният образ танцуваше сред изпълнената с прах неподвижност на голямата зала. Дългата, красива брада висеше под невероятно пронизващите очи. Грациозно просветващата роба се поклащаше от вятър, духал много, много отдавна. Сърцето на Джак се блъскаше в ребрата му, като че искаше да изскочи на свобода.

— Образите бяха включени, когато те намерих — каза Саманта. — Изплашиха ме до смърт.

Когато влязоха в голямата зала, тя накара Джак да седне до разтегателната маса. Извади от един от сандъците на експедицията малък металически куб, малко по-малък от смешните зарове, които някои хора закачат на огледалата за обратно виждане в колите си. Джак забеляза малки, кръгли вдлъбнатини по всичките му страни, с изключение на една. Саманта застана на няколко крачки пред Джак и постави кубчето върху каменния под, като го включи, обръщайки го върху страната без вдлъбнатина.

— Добре дошъл в бъдещето на домашните филми — каза тя.

От всички вдлъбнатини по страните блесна светлина. Лъчите се разширяваха напред и нагоре, създавайки около шестметрово квадратно поле. Когато очите на Джак свикнаха, той забеляза триизмерната фигура на строен извънземен, който вървеше пред тях, все едно че наистина бе в помещението.

— Това е просто нереално — каза Джак.

Намирането на скелета в Мали беше нещо незабравимо. Но да види запазените останки на извънземен, надхвърляше онова събитие. Странното чувство да гледа как едно от тези същества се движи в три измерения пред очите му, бе направо нереално.

Сцената, която се разиграваше на холограмата пред тях, се развиваше на повърхността на Тиахуанако, само че каменните строежи изглеждаха нови и великолепни, а заобикалящата ги земя беше покрита с богата зеленина. Вятърът развяваше клоните на покритите със зелени листа дървета.

— Ти беше прав за климатичните промени — каза Саманта.

Натоварена с оборудване, като че ли има намерение да пътува, фигурата се отдалечаваше от камерата — всъщност към другия край на триизмерната сцена. Вървеше към блестящата повърхност на езерото, което се виждаше в далечината. От двете страни на „Сцената“ двама по-едри извънземни го гледаха как тръгва. Джак стана от стола си.

— Давай — чу той гласа на Саманта. — Можеш всъщност да минеш през него.

Джак я погледна, преди да стъпи сред образа.

Усети като че ли е пристъпил пред прожекционна кинокамера. Картините от страните на куба се виждаха по краката му. Макар да знаеше, че образите са прозрачни, изпълнената с живот форма на извънземния изглеждаше твърде близка и реална, за да може да бъде докосната. Джак протегна ръка. Тя изчезна сред образа. Гърбът му настръхна от възбуда.

Е, това вече бе твърде много!

Джак забеляза блясъка на нещо върху гърба на фигурата.

— Мисля, че той носи предмета — каза той. — Носи го като…

— Точно така мислим и ние — отговори Саманта. — Той трябва да е онзи, който е стигнал в Мали. Скелетът, който открихме.

Образите изчезнаха за милисекунда.

— Не бой се. Има друга сцена — каза Саманта, докато се появяваше нова серия образи.

Джак излезе от сцената.

— Колко пъти си гледала това?

— Този ще бъде тридесетият — усмихна се тя.

— Благодаря, че сте започнали без мен.

Тя посочи напред.

— Ето това ще ти бъде интересно.

В матрицата имаше друг извънземен. Джак беше сигурен, защото робата му бе украсена с друга шевица. Той вървеше към полукръг от по-дребни фигури, които бяха с гръб към зрителя. Джак се приближи. По-малките фигури приближиха едрия без страх. Те бяха чернокоси и с мургава кожа, облечени в кожи и груби тъкани.

Джак заобиколи, за да погледне по-дребните фигури в лицата.

— Саманта… Това… Това са…

— Човешки същества — каза тя. — Вероятно късна издънка на Хомо еректус или ранен сапиенс.

— Те разговарят — каза Джак. — Ние наблюдаваме контакт с извънземен…

Саманта се ухили.

— Знаех си, че ще ти хареса. Преброихме петима различни извънземни в различните сцени.

— Останалите определено са човеци — каза Джак. Той забеляза ръцете им с по пет пръста, после огледа черепите под черната коса и набръчканата кожа. Човеци — всеки един от тях. По-дребните фигури поздравиха с уважение извънземния. Те показваха на Блестящия плетени кошници, пълни с някакъв вид зърна. Той взе една кошница и започна да хвърля зърната в широка дъга. После се наведе и покри зърната с пръст, като че ли показваше какво трябва да правят онези, които го гледаха.

— Извънземният ги учи на земеделие — каза Джак възхитено.

Холографският образ трепна и потъмня.

— Не знаем защо сцената не е довършена — каза Саманта. — Може би уредът е повреден.

Появи се нова, по-тъмна сцена.

— Мислим, че това е някъде вътре в храма — каза тя.

На фона на сивите камъни един по-дребен извънземен работеше до маса. Джак забеляза, че туниката на този Блестящ бе по-тясна, като докторска престилка. С четирипръстите си ръце Блестящият премести някакво тяло върху опалова повърхност. Джак заобиколи сцената и можа да се увери, че формата върху повърхността беше тяло, макар да не можеше да различи дали е женско или мъжко. Но нямаше съмнение за вида му — Хомо.

— Изглежда, прави някаква хирургическа операция — предположи Джак.

Картината застина. Около кубчето преминаха искрици като статично електричество в модерна техника.

— Това е — каза Саманта. — Точно на това място се разваля всеки път.

Джак вдигна кубчето. Сцената моментално изчезна. Той примигна, задържал кубчето в протегнатата си ръка.

— Невероятно!

Отиде с кубчето до Саманта и й го подаде. Тя го обгърна с двете си ръце, но не се отдръпна. Страните на дланите й докосваха неговите.

— Какво друго открихте на второто ниво? — попита Джак.

— Само теб.

Устните им останаха неподвижни, но очите им говореха. Джак се бореше с желанието да я привлече към себе си.

Гласът му премина в шепот.

— И нищо друго ли?

Мигът отмина. Саманта поклати глава. В гласа й имаше нотка на разочарование.

— Само катакомби от празни стаи и запушени коридори. С изключение на стълбището, което открих.

— Онова, по което си ме измъкнала?

— Да.

— Къде е то? — попита Джак.

Саманта остави кубчето обратно в касата.

— Входът му беше скрит. Зазидан в последната от онези празни стаи по коридора. Ще ти я покажа.