Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Link, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
VaCo (2019)

Издание:

Автор: Уолт Бекер

Заглавие: Липсващата връзка

Преводач: Рени Димитрова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-034-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2069

История

  1. — Добавяне

Езерото

Фериботът пухтеше с най-висока скорост — малко по-бързо от туткава морска краставица, мислеше си Джак. Капитанът на ръждивата платформа му каза, че ако се опита да я накара да се движи по-бързо, тя направо ще ги изостави. Когато Саманта му напомни, че друг ферибот ще има чак след два дни, той престана да досажда на човека и се зае с изчисленията за определянето на мястото на Вратата. След около час умът му просто се нуждаеше от почивка.

Беше станало още по-студено.

Той облече пуловера, който си бе купил от двете индианки аймара в Тринидад. Меката вълна успя да го стопли. Но нито четирите аспирина, нито чаят от кока, който местните използваха като еликсир при голямата надморска височина на езерото Титикака, успяха да облекчат главоболието му. Силният алкохол, който бе погълнал в ресторантчето, със сигурност не помогна. Джак остави бележките си върху старата маса в потрошената каюткомпания. Главата му бе безнадеждно замаяна. Височината му влияеше, но той разбираше, че дори и да се намира на морското равнище, изчисленията нямаше да му бъдат по-лесни.

Джак се замъкна напред, като се бореше с клатушкането на кораба, докато стигна до носа. Светлината на непълната луна къпеше огромното водно пространство и се отразяваше от ситните вълни, предизвикани от студения вятър. Потърси в джоба си вазелина и намаза сухите си устни.

Езерото Титикака се намира на около 4200 метра над морското равнище и е най-високото плавателно езеро на света. То е огромно. Площта му е 7200 квадратни километра и индианците аймара вероятно го считат за море.

В геоложко отношение езерото е било създадено в един отдавна изчезнал свят. Защото макар да се намира на повече от три хиляди метра над морското равнище, околностите му са пълни с вкаменени морски черупки, показващи, че някога високото плато е било издигнато нагоре от морското дъно. По време на тези геологически промени сред зъберите на Андите са били затворени огромни количества вода, които останали като езеро. Макар и на стотици километри от океана, голяма част от фауната, която плава сред водите на езерото, е по-скоро океанска, а не сладководна.

Може да се видят следи и от по-скорошно издигане на земята. Археолозите са открили доказателства, че някога самият град Тиахуанако се е намирал на остров в езерото Титикака. Сега развалините на града почиваха на осемнадесет километра от брега на езерото. Джак бе прочел всички записки и на Познански за Тиахуанако. Той бе един от първите, който твърдеше, че градът е бил островно пристанище. При разкопките си той беше открил изкуствено построени докове, където са можели да пристанат стотици кораби. Някои от тези огромни каменни структури тежаха по над 440 тона. Познански мислеше, че в Тиахуанако е станала някаква природна катастрофа. Джак си спомни най-смразяващите от откритията на този човек.

„Открити са хаотично разбъркани части от човешки и животински скелети сред разпръснати камъни, съдове, инструменти и безбройно количество други предмети. Всичко това е било разместено, изпочупено и след това събрано от някаква ужасна сила. Всеки, който би могъл да изкопае тук трап, дълбок около два метра, не би могъл да отрече, че разрушителната сила на водата в комбинация със силни размествания на земните пластове вероятно са събрали тези различни по вид кости, смесвайки ги с останки от глинени съдове, бижута, инструменти и домакински съдове.“

Местната легенда подкрепяше твърдението, че градът е станал жертва на природна катастрофа, която го отдалечила от езерото. Джак гледаше черния силует на Андите, който опасваше езерото, и мислеше.

После въздъхна дълбоко и тръгна. Трябваше да изчисли точно възрастта на храма и положението на Вратата. Защото шансът беше единствен. Знаеше, че независимо от онова, което им бе показала холограмата, Тиахуанако щеше да разкрие своята тайна единствено при изгрева на слънцето в деня на равноденствието.

 

 

Джак седеше сам. Два фенера помагаха на примигващите крушки, които се захранваха от задъхващия се двигател на ферибота. По-голяма част от групата придремваше върху дървените койки в спалното помещение. Джак с удоволствие би се изтегнал върху мърлявия дюшек, но му бе необходима всяка секунда до изгрева. Върху масата в каюткомпанията лежеше карта на Тиахуанако. Бележникът му, отворен на рисунките от погребалната церемония на догоните, почиваше в скута му. Току-що бе написал последните си изчисления — решението за мястото, където трябва да се е издигала Вратата.

Джак усети две ръце върху рамената си.

Топли пръсти разтриваха възлите по гърба му, като се опитваха да отпуснат стегнатите мускули между врата и раменете. Саманта се бе събудила. Беше се настанила на койката зад него и заспа, докато му помагаше в изчисленията. Джак затвори очи. За миг се върна в Принстън — тя му правеше същия масаж, както по време на дългите нощи в университета.

— Какво става? — попита тя.

— Става — отвърна изморено Джак.

Очите му се отвориха отново. Разчитаха и преразглеждаха диаграмите, начертани върху страницата пред него. Трудно му беше да се концентрира. После, като че едва сега се бе разбудила напълно, Саманта спря и седна на стола срещу него. Изглеждаше притеснена.

— Имаме един час — каза тя.

— Знам.

Джак току-що бе говорил с капитана, който обеща, че ще пристанат след четиридесет минути. Това даваше на учените двадесет минути да се доберат до развалините и един час, за да построят макета на Вратата, преди слънцето да се издигне над Андите.

Последва напрегнато мълчание. Саманта се размърда нервно.

— Значи прецесията е ключът.

— За всичко — отговори той. — Доказателствата са главозамайващи. — Джак почеса главата си с молива. — Митовете за великата катастрофа са свързани с прецесионните числа, като че ли за да ни съобщят някакво космическо отброяване към потенциален катаклизъм. Много от тях говорят в метафори за мелница, която продължава да се върти — може би става дума за въртенето на Земята около Слънцето. Мелница, която се счупва от време на време…

— И откриваш тези прецесионни числа в митовете по целия свят?

Джак кимна.

— Селърс е изследвал мита за Озирис на древен Египет. Тя е открила, че той съдържа жизненоважни числа, с които може да бъдат изчислени равноденствията, а именно 360, 12 и 30.

— Това е с пет дни по-малко от дните на годината — каза Саманта.

Джак се усмихна.

— Една фраза в мита всъщност казва, че са били „спечелени от луната“ пет допълнителни дни, с което числото им става 365. Но по-нататък в мита се съобщават още по-изненадващи неща. Например числото 72. Според мита злата богиня, известна като Сет, е повела група заговорници, за да убият Озирис. Броят на заговорниците бил 72-ма.

— Защо това е толкова важно?

— Това е най-важното число за прецесията. За седемдесет и две години Земята изминава един градус по дължината на еклиптиката си. Това число се среща непрекъснато. — Джак бутна бележника си пред Саманта. — Селърс предполага, че точно тази цифра ни дава възможност да включим и задвижим древната компютърна програма.

Саманта прочете надрасканите от Джак бележки под копие от труда на Селърс:

12 = броя на съзвездията в Зодиака.

30 = броя на градусите, отделени по окръжността на еклиптиката за всяко зодиакално съзвездие.

72 = броя на годините, за които изгревът на Слънцето в деня на равноденствието извършва прецесионно преместване на един градус по дължината на еклиптиката.

360 = градусите на окръжността на еклиптиката.

72 x 30 = 2160 = броя години, необходими на Слънцето да премине 30 градуса по еклиптиката, т.е. да премине изцяло през което и да било от 12-те зодиакални съзвездия.

2160 x 12 (или 360 x 72) = броя години в един пълен прецесионен цикъл, или Велика година, и следователно общия брой на годините, необходими да се достигне до Великото завръщане.

36 = броя години, необходими на Слънцето на равноденствието да извърши прецесионно отместване от половин градус по еклиптиката.

4320 = броя години, необходими на Слънцето на равноденствието да извърши прецесионно преместване на 60 градуса (или две зодиакални съзвездия).

— Интересно — каза тя.

— Ще намериш същите числа навсякъде. Един нордически мит ни разказва за 432 000 воини, които отплавали от Валхала, за да се сражават с „Вълка“. Древните китайски традиции говорят за космически катаклизъм, записан с много думи в текст, който съдържал 4320 тома. На хиляди километри оттам, вавилонският историк Беросус определил на общо 432 000 години царуването на митическите царе, които са управлявали земите на Шумер. Тези цифри се появяват също и в архитектурата. Камбоджанският храм Ангкор, изглежда, е построен като огромна метафора на прецесията. От петте му врати водят улици с по 108 каменни фигури — по 54 от всяка страна. Така че общия брой на статуите е 540. Това са все прецесионни числа — каза Джак. — Храмът на Боробудур в Ява има 72 камбановидни купола. Храмът в Баалбек в Ливан е ограден с 54 колони. В Индия огненият олтар на Агникаяна е построен с 10 800 тухли. Риги-Веда — древната индийска книга на митовете — има точно 10 800 строфи.

— И? — попита Саманта.

— Тези 10 800 строфи са написани от по 40 срички всяка. Което означава, че цялата композиция се състои от 432 000 срички. Точно.

Саманта изглеждаше смаяна.

Джак прелисти още страници от бележника си.

— Ето — каза той. — В еврейската Кабала има 72 ангела, които могат да бъдат извикани, ако знаеш имената им.

— Повторението на числата във всички тези митове не може да е случайно — съгласи се тя.

— Не, не е. — Джак изглеждаше напрегнат.

— Блестящо — прошепна тя.

Две мътни светлинки се включиха и хвърлиха бледо сияние върху носа на ферибота. Малко над тях капитанът завика на екипажа си. През мътните прозорчета Джак видя малък пристан и се изправи.

— Пристигнахме — каза той.

— Време е за представлението — изправи се и Саманта. — Ти изчисли възрастта на храма, нали?

— Да. Просто се надявам да съм прав.

— Каква е цифрата ти?

— Звучи абсурдно.

— Както и всичко, което казваш — усмихна му се Саманта. — Но… обикновено излизаш прав.

Думите й бяха като топла прегръдка.

— Мисля, че е поне на 32 000 години.

Саманта зяпна.

— Разположението на храма спрямо звездите отговаря на 23 градуса 8 минути и 48 секунди. Този ъгъл показва, че трябва да е бил построен по време на прецесионната ера, съответстваща на 15 000 години преди Христа. Такова е и заключението на Познански, тъй като това съвпада напълно както със слънцестоенето, така и с равноденствието по онова време.

— Но твоята цифра сочи 25 000 години по-назад.

— Всъщност само една — каза Джак. Той изглеждаше много възбуден, като си припомни най-новото си откритие. — Една Голяма година по-рано. Ключът към тази цифра ми даде обелискът на догоните в гробницата. Надписите върху онзи камък като че ли брояха Големите години. Преброих две Големи години върху обелиска, което означава, че предметът им е бил даден от Мъдрите преди две Големи години.

Джак се беше задъхал.

Очите на Саманта се разшириха.

— Тогава това предхожда съществуването на инките и майте с повече от 30 000 години. Шумерите и египтяните с над 25 000 години… Джак, ако това е вярно, тогава Тиахуанако е…

— Люлката на човечеството — отговори Джак.