Уолт Бекер
Липсващата връзка (50)

Ексхумацията

Черното езеро се бе надигнало на половин стъпало над резката, която Джак беше направил върху стената. Бонган им каза, че коридорът е започнал да се пълни по-бързо след силен звук. „Включването на реактора“ — досети се Джак.

— При тази скорост цялото ниво ще бъде под водата след два дни — каза Рикардо.

Сега някога спокойната повърхност се къдреше от подводни течения. Мисълта да загубят всичко това направо паникьоса Джак. Трябваше да действат бързо.

Избухна разгорещена дискусия, която продължи десетина минути. Постигането на консенсус се оказа по-лесно, отколкото си бе представял Джак. Сега пред всички стоеше една-единствена цел: да измъкнат на повърхността колкото е възможно повече от съдържанието на това най-долно ниво. В най-добрия случай експедицията имаше четиридесет и осем часа, за да изнесе всичко оттук. Тоест, ако водата продължеше да се покачва със същата бързина. Проблемите им се усложняваха от факта, че боливийците си бяха отишли, макар Джак да не беше сигурен, че би се решил изобщо да ги използва.

Решиха да изнесат предметите от най-долното ниво според важността им. Но по този въпрос възникнаха противоречия. Саманта, Джак и Рикардо стояха твърдо зад решението си да спасят скелетите и гениите карти едновременно с генератора на енергия. Дорн се съгласи с нежелание, оставяйки съдържанието на помещението, приличащо на склад за резервни части за накрая.

* * *

Построяването на системата от салове и повдигателни устройства на Рикардо отне три часа, но тя щеше да им спести ценно време в бързината да спасят колкото е възможно повече от оборудването.

— Освен това системата ще опази нещата от намокряне и счупване — каза той. — Не искам да рискувам да намокрим генератора на енергия.

Саманта и Джак чакаха търпеливо, докато Бейнс, Бонган, Антъни и Франсоа донесоха долу сандъците, в които учените щяха да пакетират внимателно плячката си.

— Още не мога да го повярвам — каза Саманта, докато снимаше положението на неродения скелет в коремната кухина на еректуса. Джак и Саманта внимателно запечатаха на снимки помещението, тъй като положението на скелетите можеше да се окаже важно при по-нататъшните изследвания. Джак скръбно постави малкия череп в меко подплатената алуминиева касета.

През цялото време той действаше като автомат. Умът му бе в мъгла. Имаше чувството, че животът му бе спрял преди пет дена, че цялата експедиция не се случва в реалността. Просто не беше възможно да му се случва това. То беше твърде щедро. Но, о, каква сладка справедливост! Перспективата да изгубят всичко, което бяха открили, му даде невиждани сили. Чувстваше се като мравка, обхваната единствено от инстинкта да защити племето си. Племе, което би било унищожено от наводнение, ако съдържанието на мравуняка не бъде преместено на по-високо.

Напред и назад, напред и назад!

Цели дванадесет часа Джак работи по опаковането. Челюстите го боляха, ребрата го режеха. Лекарството вече не му действаше. Той подреждаше и преподреждаше нещата, преценяваше кое ще бъде по-трудно да се прекара по водата само за да срещне отново трудности по изкачването на безкрайните стълбища. Групата беше поставила кислородни бутилки на равни интервали между нивата. Пренасянето на оборудването нагоре по стълбите бе убийствено на тази надморска височина.

Поставянето на енергийния генератор в сандък и пренасянето му по наводнения коридор отне повече време, отколкото очакваха, но мина достатъчно добре. Уредът заедно с дървената каса, която сглобиха около него, сигурно тежаха повече от триста килограма. Бейнс и Франсоа бяха направили нещо като количка от няколко дъски и гумените колела на един от газовите генератори на експедицията.

Но прекарването на реактора по водата беше съвсем друга работа. Салът трябваше да се укрепи, за да може да издържи тежкия предмет. Трябваха им два часа, за да построят допълнителни плоскости, които да стабилизират системата и да издържат тежестта. Всеки дежуреше в студената вода, за да помага в построяването на допълнителните плоскости. Човек не можеше да издържи повече от пет минути в ледената вода. Одеялата и отоплителните лампи в горната част на стълбището почти не облекчаваха студа. Само напомняха на хората за острата болка, която ги очаква при следващото влизане във водата.

Когато най-накрая докараха без повече проблеми сандъка до другото стълбище, нито един от учените не смяташе, че ще може да продължи да работи.

Нивото на водата се издигаше горе-долу с постоянна скорост.

Джак си водеше бележки за колко време се покрива всяко следващо стъпало. Изглеждаше, че предвидените от Рикардо четиридесет и осем часа ще стигнат, докато Джак не забеляза, че от време на време водата се покачваше и по-бързо.

Реакторът вече бе изкачен по другото стълбище. Сега машината почиваше в коридора на второто ниво. В момента никой нямаше сили да го мести към първото ниво. Саманта и Джак успяха да изнесат на повърхността сандъка, който съдържаше генните карти и трите скелета. Саманта каза, че ако спасят нещо, това все пак ще трябва да са тези кости.

След четиринадесет часа групата реши, че трябва да поспят. Умората вече им пречеше и допускаха грешки. Всеки щеше да спи по час и половина, преди да продължи работата по спешното преместване на всичко възможно на по-горно равнище.

Джак намери Саманта заспала дълбоко върху едно сгъваемо легло в общата палатка — точно до скъпоценния й алуминиев сандък. Той я погледа няколко мига, преди да я събуди. Лицето й бе изцапано с пръст и мокрите й дрехи висяха до преносимата газова печка. В съня бе изчезнала цялата й твърдост и упоритост. Джак вече не виждаше в нея ужаса на академичната общност в Принстън — ужасно независимата жена, решена на всяка цена да устои на доминираните от мъже ветрове на този свят.

Той забеляза нежните къдри на кестенявата й коса, малкия й нос.

— Саманта. — Той я събуди с нежно докосване.

Тя скочи стреснато в леглото. Само след миг в очите й отново пламна блясъка на решимостта.

— Благодаря — каза тя. — Как върви?

— Добре — отговори Джак. — Рикардо преглежда помещението с частите от крушението и измъква онова, което счита за най-важно в технологично отношение. Ако имаме късмет, ще можем да спасим десет процента от нещата там до сутринта.

— Колко е часът?

— Пет и петнадесет — каза Джак.

Саманта свали стройните си крака от леглото и нахлузи мръсните си, влажни панталони.

— Поне имаме ядрения реактор. И това. — Тя потупа алуминиевия сандък. — Винаги можем да спасим останалото с водолази.

Джак кимна. Клепачите му тежаха.

— Ето. Още е топло. — Тя го настани върху леглото. Топлината от тялото й проникна в неговото като ангелска милувка. Промяната на температурата го накара да потръпне. Още можеше да усети аромата на лосиона и шампоана й върху възглавницата.

Тя го бутна да легне.

— Хайде, да спиш в кош и да сънуваш грош.

— Благодаря.

— Наспи се. Някой ще дойде да те събуди призори.

Саманта се наведе и го целуна по челото.

Когато тя притвори брезента на входа зад себе си, Джак още усещаше докосването на устните й. Запази това чувство.

Лунните лъчи осветяваха палатката през големия отвор за вентилация. Той се обърна настрани и се загледа през дупката към блестящата, почти пълна луна. Сенчестата й повърхност изглеждаше толкова близка, като че можеше да я докосне с ръка. Видът на Джак вече бе стъпвал там. Членове на неговия род бяха пътешествали през тази тъмна бездна и ходили по повърхността й. Той се изпълни с гордост. Защо ли човечеството копнееше да достигне космоса? Защо изпитваше това неутолимо желание да изследва вселената? Защо неговият вид — Хомо сапиенс — бе толкова очарован от звездите през цялото си съществуване?

„Може би ние несъзнателно копнеем за своя дом — помисли си той. — Където и да се намира той…“

Тялото му се успокои в тясното легло. Платинената сфера остави бяла сянка върху затворилите се клепачи на Джак. Само миг преди да заспи, той пак помисли за луната. Нещо в нея го тревожеше. „Станал си параноик“ — каза си той тъкмо преди да заспи.