Уолт Бекер
Липсващата връзка (69)

Пристанището

Летището при Порто Алегре имаше две писти, на които можеше да кацне само много смел пилот с „Боинг“-737, но обикновено приемаше по-малки самолети. Чесната нямаше проблеми. Всъщност гумените колела под понтоните сякаш бяха доволни, че отново докосват бетон. Самолетът се насочи бързо към редица алуминиеви хангари. Пилотът беше кацал само веднъж преди на това летище, но нямаше проблеми да определи къде може да е площадката за хеликоптерите.

Минаха покрай няколко малки хеликоптера в различна стенен на разглобяване, но Джак не успя да зърне големия „Сикорски“ никъде. Чесната минаваше покрай редици малки самолети, наредени вдясно върху бетонната писта. После зад един голям полуцилиндричен хангар Джак зърна сивия корпус на товарния хеликоптер.

— Ето го!

Изчака още няколко секунди, докато се видя целият хеликоптер, и чак тогава позволи на сърцето си да се предаде на чувствата. Джак прибра автомата АК-47 в дългата найлонова спортна торба, която Рикардо бе намерил на задната седалка. После натъпка 9-милиметровия си „Глок“ под колана. Размени няколко думи с пилота, като го помоли да не се намесва и да не забърква картела във всичко това.

— Не бой се — каза Огустино. — По-добре е даже да изчезна за малко.

Джак му повярва.

Двамата с куцащия Рикардо приближиха товарния хеликоптер отстрани.

Намираше се върху голяма бетонна площадка, разчертана с жълто H, заобиколено с окръжност. Задната му товарна врата все още бе спусната. Джак чу свиркане отвътре. Огледа района, но видя само хангари и няколко цистерни. Той погледна към Рикардо и тихо отвори ципа на спортния сак. Рикардо взе оръжието, все още скрито в чантата, и зае позиция така, че да не го виждат от хеликоптера, малко встрани от товарната рампа. Нямаше да позволи никой да изненада Джак, който извади пистолета си и тръгна на пръсти по рампата.

Пилотът лежеше пред кръглото командно табло на хеликоптера. Носеше зелен летателен костюм и черна шапка, но две протрити седалки скриваха по-голяма част от тялото му. Той си свиркаше страшно фалшиво една позната бразилска мелодия: „Момичето от Ипанема“. Но Джак смяташе, че мъжът не е бразилец, защото под бейзболната шапка забеляза червеникавата му коса. Той бързо огледа хеликоптера. Няколко сандъка със слама. Голяма метална каса, отворена до единия борд, но празна. Вътре имаше само няколко пликчета от бонбони и празни бутилки от кока-кола.

Джак мина покрай купчина товарни мрежи. Вътрешността на хеликоптера беше почти празна. Дорн отдавна бе разтоварил устройството.

Пулсът на Джак се ускори. Не беше сигурен даже, че пистолетът, който държеше, ще стреля. Провери предпазителя — беше спуснат. Докато обмисляше усложненията, въздъхна тихичко, после освободи предпазителя и продължи напред.

Той стигна на метър от човека, преди пилотът да го забележи — вероятно по вибрацията на пода. Мъжът се изправи изпод преносимия фенер, който висеше от седалката.

— Кой, по дяволите, си ти? — изрече той със силен южноафрикански акцент.

Джак насочи пистолета към главата му.

— Във всеки случай не съм момичето от Ипанема.

* * *

С пълна пара на 38 градуса изток-югоизток товарният траулер „Кейп Индиго“ щеше да плава направо през мъртвото вълнение през следващите тринадесет часа. Тропическата област с ниско налягане, зародила се на хиляда и петстотин километра разстояние от брега на Западна Африка, нагърчваше повърхността на океана със силен вятър, преди да се разпръсне към централната част на Атлантика. Въпреки безоблачното небе, носът на траулера се забиваше в триметрови вълни, които повдигаха кораба върху пенести юмруци, преди да го блъснат отново надолу.

Дорн стоеше при носа на кораба и се държеше за металния парапет, който се спускаше под палубата. Ругаеше редиците високи вълни, които подхвърляха кораба. Сандъкът, в който се намираше ядреното устройство, лежеше върху плоската метална повърхност на носа под брезент, здраво завързан за двата борда на кораба. Дорн предпочиташе устройството да бъде прибрано под палубата в трюма, но щеше да се наложи да изчака, докато капитанът разтовари стоте тона сурова захар. Ако не бързаше толкова да навлезе в международни води, щеше да накара екипажа да започне тази процедура още в пристанището.

— Не ме интересува какво ще правиш с нея — крещеше Дорн. — Махни захарта от този трюм! Всичката.

Капитанът кимна.

— Ще използваме крана веднага, щом вълнението спадне.

— Не — каза Дорн. — Ще го направиш сега. Искам този сандък да бъде прибран в трюма!

Капитанът се подчини недоволно и извика двама от моряците.

Вътре в камбуза Саманта се събуди замаяна. Беше й зле, чувстваше се като упоена.

Едната й ръка беше прикована с белезници към дълга, занитена за пода пейка, но можеше да движи свободно тялото си. Огледа се наоколо. Под от ламинирана пластмаса, дървена маса, две малки, кръгли прозорчета върху метална, оребрена стена. От поклащането разбра веднага, че се намира на кораб. Кораб на Дорн. Върху разрешението на здравните власти, което висеше над печката, беше изписано името на неговата транспортна компания. Тя се изправи, като изпъна окованата си ръка, за да може да погледне през едно от предните прозорчета. Виждаше се цялата дължина на кораба. Забеляза Дорн и един друг мъж да проверяват нещо — може би ядреното устройство — под голям непромокаем брезент, затегнато здраво към кнехтовете от двете страни на палубата. Сега наистина го мразеше.

Какво се беше случило с Джак? Къде е той? Дали е жив? Тази мисъл усили гаденето от клатушкането и лекарството, с което я бяха упоили. Бореше се отчаяно да се освободи от белезниците. Ако е загубила Джак, просто нямаше да го понесе.

За пръв път в живота си Саманта се почувства наистина безпомощна.