Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (97)

95.

След пет дни спотайване с Мич в горите на Западна Вирджиния Дени получи дългоочакваното обаждане. Последваха още няколко дни разузнаване във Вашингтон, за да се подготвят за удара. Оставаше още малко, още съвсем мъничко, и той щеше да бъде свободен човек. Един много богат свободен човек.

Вратата се отвори с трясък зад гърба му веднага щом стъпи на покрива на Националния музей.

Той се обърна и Мич извинително вдигна ръка.

— Съжалявам — каза.

— Просто затвори проклетата врата и идвай отвърна Дени малко по-грубо, отколкото му се искаше.

Не че шумът имаше значение. Музеят не работеше нощем, а най-близкото подобие на опасност се намираше на партера в лицето на двайсет и няколко годишния мухльо, който седеше зад бюрото на охраната и гледаше филми на ужасите на лаптопа си. Раздразнението му се дължеше по-скоро на твърде многото нощи, прекарани лакът до лакът с Мич в старото субару, когато ядеше с него консервирана храна и слушаше неспирното му дрънкане относно „мисията“.

Той пропъди тези мисли от главата си и се отправи към югозападния ъгъл на покрива, за да огледа обстановката.

Движението по „Еф стрийт“ бе спокойно като за петъчна нощ. Имаше лек бриз с вероятност за дъжд в по-късните часове, но засега всичко беше спокойно. Първите лимузини щяха да започнат да пристигат пред „Сидни Харман Хол“ — или просто „Харман“ — след около петнайсет до двайсет минути.

— Мич се приближи и тихо изчака Дени да разгъне брезентовото покривало. После Мич извади оборудването си и започна да сглобява пушката М-110.

— Ядосан ли си ми за нещо, Дени? — попита. — Проблем ли има?

— Не, човече — веднага отвърна Дени. Нямаше смисъл да го напряга. Не и тази вечер. — Справяш се страхотно. Просто искам да приключим с това. Малко съм изнервен. Проблемът е в мен.

Това, изглежда, го успокои. Мич кимна веднъж и отново се залови за работа. Монтира пушката върху двуногата й стоика и впери поглед в окуляра. Вече можеха да започнат обратното броене.

— Тази вечер мишените са две — каза Дени с преднамерено спокоен тон. — Всеки момент по цялата улица ще започнат да паркират коли.

Мич плъзна поглед по тротоара, за да се запознае с обстановката пред театъра.

— Ти спомена, че тези двама негодници са съдии, нали така?

— Точно така — отвърна Дени. — Две от най-властните гадини в страната.

Какво са направили?

— Знаеш ли какво е съдебен активист?

— Не съвсем. Какво е?

— Нека просто кажем, че добрите стари Съединени американски щати са по-добре без тях — каза Дени. — Аз ще ти ги посоча, ти ще ги очистиш, Мичи, но това трябва да стане много бързо. Трябва да си готов, разбра ли? Раз, два — и после веднага изчезваме.

Мич зае позиция както обикновено, ала ъгълчетата на устата му се повдигнаха почти незабележимо. Далечно подобие на дяволитата усмивка, която Дени отдавна не беше виждал на лицето му.

— Не се тревожи, Дени — каза. — Ще ги очистя.