Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (26)

24.

За нещастие, журналистите вече щъкаха като обезумели наоколо, когато пристигнах. Десетки камери се бореха за видимост към къщата с бяла каменна фасада, собственост на Мел и Нина Длоухи — както отпред, до бариерите, поставени по нареждане на старши полицай Ед Флайхман, така и от другата страна, на Тридесет и първа улица, където бе изпратен отделен патрул, за да попречи на хората да нахлуят през задния вход, както със сигурност биха направили.

Повечето от другите наблюдатели просто свръщаха по пресечката от „Кливланд авеню“ от чисто любопитство. Съседите стояха по домовете си. Виждах силуетите им зад прозорците, докато шофирах по улицата. Подписах се, че съм пристигнал на местопрестъплението, и незабавно организирах обходна група, която да се заеме да разпитва съседите.

Сампсън пристигна направо от някакво университетско събитие в Джорджтаун, където жена му — Били, преподаваше акушерство.

— Не искам да кажа, че се радвам на случилото се — каза той, — но колко вино и сирене може да се погълне в рамките на един човешки живот, по дяволите?

Започнахме от всекидневната, където според сведенията семейство Длоухи са гледали епизод от сериала „Разобличаване“. Телевизорът все още работеше и — по ирония на съдбата — излъчваше новинарска емисия с репортаж на живо пред същата тази къща.

— Това е зловещо — заяви Сампсън. — Пресата обича да говори против нахлуването в личното пространство, освен в случаите, когато го правят самите те.

Според първоначалните показания на госпожа Длоухи тя чула трясък от счупване ма стъкло, погледнала към прозореца и чак тогава забелязала, че съпругът й лежи с клюмнала глава и широко отворени очи в креслото си. Все още чувах хълцането й от кухнята, докато говореше с един от нашите адвокати. Съчувствах й донякъде. Какъв кошмар.

Мел Длоухи продължаваше да седи в креслото си. Единствената огнестрелна рана в слепоочието му изглеждаше сравнително чиста, с малък синьо-черен ореол около дупката от куршума. Сампсън посочи към нея с върха на химикалката си.

— Да речем, че е прострелян тук — и вдигна химикалката десетина сантиметра по-нагоре, където би трябвало да е била главата на Длоухи. — Значи куршумът трябва да е дошъл оттук. — Той описа дъга във въздуха до счупеното стъкло.

— Низходяща траектория — казах. Куршумът беше пронизал горния край на шесткамерния прозорец, който гледаше към задния двор. Без да обелим и дума, двамата се отправихме към трапезарията и излязохме навън през двойния френски прозорец.

Задният двор представляваше дълга, тясна тухлена пътека. Два прожектора на стената осветяваха половината пространство, но наоколо не се виждаха никакви допълнителни постройки или дървета, достатъчно големи да издържат теглото на покатерил се върху тях човек.

В дъното на двора се издигаше задната стена на съседната триетажна къща в стил Тюдор, осветена от уличната лампа на Тридесет и първа улица. Два огромни дъба, потънали в сянката на къщата, заемаха по-голямата част от техния двор.

— Ти спомена, че в онази къща не живее никой — каза Сампсън. — Нали така?

— Хората всъщност са извън града — уточних аз. — Някой се е подготвил много добре. Може би се надува пред нас. Стрелецът има репутация, за която трябва да се грижи след първото си убийство.

— Ако приемем, че този някой е мъж.

— Мъж е — настоях.

— Детектив Крос? — Сержант Ед Флайхман внезапно се появи от нищото. Погледнах към ръцете му, за да се уверя, че носи ръкавици.

— Какво правиш тук, сержант? Имаш предостатъчно работа отвън, на улицата.

— Две неща, сър. Няколко души от съседите съобщиха, че са видели странни автомобили.

— Автомобили, в множествено число?

Флайхман кимна.

— Странни, каквото и да означава това. Един стар „Буик“ с нюйоркска регистрация, който паркирал периодично нагоре по улицата в продължение на няколко дни. — Той погледна към бележника в ръката си. — И един голям, тъмен на цвят автомобил, вероятно „Събърбън“, много стар и очукан. Бил е на улицата в продължение на няколко часа късно снощи.

Това не беше квартал, в който старите и очукани автомобили изглеждаха уместно, не и в малките часове на нощта. Трябваше незабавно да проучим и двете коли.

— Какво беше второто нещо? — попитах.

— ФБР е тук.

— Кажи им да изпратят група на оглед в двора на съседната къща — казах.

— Не е група, сър. Един агент е. Търси точно вас, по име.

Надникнах обратно вътре и видях висок бял мъж в типичен за Бюрото тъмен костюм. Носеше сини ръкавици и стоеше наведен, с ръце върху коленете, втренчил поглед в огнестрелната рана на Мел Длоухи.

— Хей! — извиках аз през счупения прозорец. — Какво правиш там вътре?

Той или не ме чу, или не искаше да ме чува.

— Как се казва? — попитах Флайхман.

— Сийгъл, сър.

— Хей, Сийгъл! — извиках по-силно този път и тръгнах да влизам вътре. — Не искам да пипаш нищо!