Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (41)

39.

Дени стоеше в края на „Джорджтаун Уотърфронт Парк“ и оглеждаше обстановката, докато Мич пристъпваше от крак на крак и допиваше огромната си картонена чаша с газирана напитка.

— Какво правим тук. Дени? Имам предвид… на мен ми харесва, не се оплаквам.

— Всичко е част от голямата картина, приятелче. Ти се оглеждай и дръж под око всеки, който се рови в интернет.

Целият този участък, от „Кий Бридж“ до „Томпсън Боут Център“, гъмжеше от туристи, местни жители и студенти, които се наслаждаваха на приятното пролетно време преди началото на влажното лято. Част от тях неизменно стояха наведени над лаптопите си, а между тях несъмнено имаше и такива, които използваха сателитна интернет връзка.

Мич и Дени смятаха да убият два заека с един куршум — да продадат вестниците си и да се оглеждат за подходяща плячка.

Около половин час по-късно група младежи с вид на глуповати колежани, които Дени наблюдаваше от известно време, зарязаха нещата си, за да поиграят на фризби. Той седна наблизо в тревата и махна на Мич, който зае позиция на оградата до реката.

Когато играчите лека-полека се отдалечиха от Дени, той подаде към Мич следващия си сигнал — почесване по темето — и Мич се впусна в лудешкия си танц.

Крещеше с пълно гърло. Размахваше ръцете си като криле на птица. Хвана се за оградата и започна да я клати напред-назад като луд човек, затворен в клетка. И в продължение на поне трийсет секунди всички погледи наоколо бяха вперени в него.

Дени действаше бързо. Пъхна лаптопа на единия от колежаните — симпатичен малък „Мак бук Еър“ — между вестниците си, изправи се и секунда по-късно вече крачеше право към изхода на парка.

Докато минаваше под „Уайтхърст Фрийуей“, той все още чуваше крясъците на Мич, който продължаваше с театъра по-дълго от необходимото. В това нямаше нищо лошо — по-късно двамата хубаво щяха да се посмеят на тази история. Мич поне със сигурност. Господи, как обичаше да се смее този голям мъж!

Събърбънът беше паркиран нагоре по хълма, в една пресечка недалеч от канал „Чесапийк и Охайо“. Дени седна в колата, включи компютъра и веднага се залови за работа.

Десет минути по-късно отново излезе навън с една-единствена мисъл в главата си. Запъти се към паянтовите дървени стълби, които водеха надолу към стария канал, петнайсетина метра под нивото на улицата. Покритата със ситен чакъл пътека покрай него бе любим маршрут за онези, които тичаха за здраве, но след половин цигара време най-после успя да остане сам.

Наведе се, пусна лаптопа в мътната вода и той бързо потегли към дъното, където най-вероятно щеше да си остане завинаги. Всичко приключи изненадващо лесно.

Мисията е завършена, помисли си Дени и се усмихна на себе си, докато се качваше обратно по стълбите, за да открие онзи дивак Мич.