Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (38)

36.

Хукнах обратно към колата, подпрях бележника си на волана и започнах да драскам записки, опитвайки се да уловя всички отделни нишки, които се въртяха из главата ми.

Ребека каза, че двамата с Дауни са влезли в стаята малко преди инцидента. Това означавате, че снайперистите са били в пълна готовност и са ги чакали. Убийците са знаели точно кога и къде трябва да бъдат, точно както са знаели кога Винтън и Пилки ще бъдат пред ресторанта и кога съседите на Мел Длоухи ще бъдат извън града, за да наминат да го убият.

Който и да стоеше зад целия този план, знаеше всичко за навиците на жертвите и за действията на хората около тях — дори най-личните детайли от иначе публичния им живот. Хрумна ми, че събирането на толкова подробна информация изискваше време, хора, умения, а най-вероятно и пари.

Замислих се за онова, което Сийгъл ми каза на покрива на „Мур Билдинг“ тази вечер. Тези хора са наемни убийци. Не отхвърлих тази възможност тогава, не я отхвърлях и сега, дори бях на крачка по-близо до нея. Просто не ми харесваше мисълта, че Сийгъл бе стигнал до този извод преди мен. Обикновено не се държа така, но той просто подходи погрешно към мен.

Очевидно зад тези убийства имаше някакъв специфичен, добре организиран план, който се изпълняваше много дисциплинирано. Ако умел стрелец като този бе искал да улучи Ребека смъртоносно, тя щеше да е мъртва със сигурност. Ала тя не се вписваше в профила на мишената; единственото й престъпление бе фактът, че случайно се е озовала на погрешното място в погрешното време. За разлика от останалите. Според очевидните правила на тази игра Ребека не заслужаваше да умре, но Скип Дауни и останалите лоши вашингтонски момчета си просеха куршума.

Ала чия беше играта? Кой пишеше правилата? И накъде отиваше всичко това?

Все още не можех да отхвърля вероятността, че нашите стрелци действаха самостоятелно. Но същевременно бях развил такъв панически страх — а може би и опитът ми си казваше думата, — че в главата ми започваше да се оформя списък от още по-плашещи алтернативи.

Дали бе възможно това да се върши с подкрепата на правителството? На някоя местна агенция? Или международна?

А може би зад това стоеше мафията? Военните? Или просто човек със солидни връзки, дълбоки джобове и сериозна лична причина да търси отмъщение?

Във всеки случай най-важните въпроси увисваха без отговор. Коя беше следващата им набелязана жертва? И как, по дяволите, се очакваше от нас да опазим всяка високопоставена отрепка във Вашингтон? Това просто нямаше как да се направи.

Освен ако не извадехме небивал късмет, преди да е приключило всичко, щеше да умре още някой. Най-вероятно някой, чиято смърт би била радост за мнозина. В това се състоеше красотата на цялата тази ужасяваща игра.