Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (36)

34.

В десет и половина същата вечер стоях на покрива на „Мур Билдинг“ и гледах към хотелския апартамент от другата страна на улицата, където Скип Дауни току-що се бе присъединил към малкото, но славно нарастващо братство на покосени от снайперистки огън.

Последното убийство закръгляше бройката на три — магическото число. В очите на обществото нашите хора вече се водеха серийни убийци.

Под мен „Кънектикът авеню“ приличаше на гора от мобилни телевизионни станции, а от личен опит знаех, че блогосферата бе на път да се подпали от този случай.

— Виждаш ли ме? — попитах в радиостанцията.

Сампсън се намираше в хотелската стая отсреща.

Стоеше на същото място, където е бил застрелян Скип Дауни.

— Помахай с ръка, за да те видя — отговори той. — А, ето те. Идеално място за прикритие.

Някой зад мен се прокашля.

Обърнах се и видях Макс Сийгъл. Страхотно. Точно онзи, когото изобщо не исках да виждам.

— Съжалявам — каза. — Не исках да те стряскам.

— Няма проблем — отвърнах. Освен ако не броим за проблем самото му присъствие.

— Е, какво имаме тук? — Той се приближи и застана точно до мен, за да види накъде гледам аз. — От какво разстояние е изстрелът този път? Петдесет метра?

— По-малко — отговорих.

— В такъв случай е очевидно, че те не се опитват да подобрят собствените си постижения. Поне що се отнася до разстоянието.

Забелязах, че каза „те“, и се зачудих дали е присъствал на онзи конферентен телефонен разговор, или сам е стигнал до този извод.

— Като изключим това, оперативният метод е същият — казах. — Изстрелите са произведени от изправено положение. Калибърът съвпада. Профилът на мишената — също.

— Поредният злодей от вестникарските заглавия рече той.

— Именно — съгласих се. — Доста хора са били прецакани от този Дауни. Цялата работа намирисва на линчуване.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля аз? — попита Сийгъл. Това, разбира се, не беше точно въпрос. — Прекалено опростяваш нещата. Тези хора не ловуват, не и в традиционния смисъл. И в действията им няма нищо лично. Те са напълно безпристрастни.

— Не напълно — казах. — Онзи отпечатък, който открихме при първото убийство, не е случаен. Най-вероятно са го оставили нарочно.

— Дори и така да е — каза Сийгъл, — това не значи, че цялата работа е тяхна идея.

Започвах да усещам умора от неспирното му дърдорене.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Не е ли очевидно? — възкликна той. — Тези хора са наемни убийци. Те работят за някого. Може би има списък с набелязани жертви, но този списък е дело на онзи, който плаща. Той е човекът, който иска смъртта на всички тези лоши момчета.

Сийгъл изказа мнението си като факт, който не можеше да бъде оспорван — както обикновено. И все пак теорията му не беше съвсем неоснователна. Длъжен бях да я обмисля и определено щях да го направя. Едно на нула за Макс Сийгъл.

— Малко съм изненадан — признах откровено аз. — Свикнал съм Бюрото да се придържа към по-солидни улики и да избягва предположенията.

— Ами да, аз съм пълен с изненади — каза той и нахално ме потупа по рамото. — Трябва да отвориш съзнанието си по-широко, детективе, ако не възразяваш, че го казвам.

Възразявах, и то много, но бях твърдо решен да направя единственото нещо, на което Сийгъл изглеждаше неспособен — да премълча с достойнство.