Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (13)

11.

Скъпи Шибаняко,

Надявам се, че си доволен от себе си. Може би някой ден ще изгубиш СОБСТВЕНАТА си шибана работа и СОБСТВЕНАТА си къща и тогава ще добиеш някаква ШИБАНА ИДЕЯ какво причиняваш на невинни хора от РЕАЛНИЯ свят.

Много — но не всички — от писмата звучаха в този стил. Едно ще ви кажа — когато хората побеснеят, стават много изобретателни в ругатните!

Авторите бяха гневни, разочаровани, агресивни, съкрушени, луди. Богат диапазон от емоции. Съдебното ми разпореждане важеше до десет вечерта, но и до сутринта нямаше да успея да прочета цялата анонимна поща в кабинета на Пилки.

След известно време се уморих от служителите, които непрекъснато си намираха повод да минат бавно покрай кабинета, затова затворих вратата и продължих да сортирам.

Писмата идваха от цялата страна, но най-вече от Канзас, родния щат на Пилки. Пишеха му хора, останали без дом, загубили спестяванията си или семейното си щастие — най-различни хора, които бяха се разорили и прехвърляха голяма част от вината за това върху „Кей стрийт“ и Вашингтон.

Коментарите в интернет блогове — или поне онези, проследени от „Д-М“ — бяха по-радикални и имаха по-скоро политическа, отколкото личностна насоченост. Една група, наречена „Център за обществена отговорност“, имаше най-голямо присъствие в тази колекция от мнения. Те — макар че не бих се изненадал, ако авторът бе един човек, заврян в някое мазе — имаха блог „На борба с властта“, в който редовно поместваха изявления. Последната статия беше озаглавена „Робин’ дъ Худ^[1]: Кради от бедните и давай на богатите“.

Използвайки принципите на свободния пазар като свое тефлоново покритие, вашингтонският клуб „Момчета и момичета“ — или иначе казано, банковите лобисти и наши избраници — бълва един след друг празни чекове за своите корпоративни приятелчета. Да, същите онези хора, които свалиха на колене икономиката на тази държава, но с тях продължават да се отнасят като с кралски особи на Капитолийския хълм. И познайте кой плаща за това! Вие, с вашите пари, с вашите долари, които отделяте за данъци. По моите разбирания това се нарича кражба, а всичко това се случва точно пред очите ви.

Кликнете върху тази връзка и ще откриете домашните адреси и телефонните номера на някои от най-крупните и безскрупулни крадци във Вашингтон. Обадете им се някой път по време на вечеря и ги уведомете как се чувствате. Или по-добре ги изчакайте да излязат, влезте с взлом в домовете им и си вземете от парите им, спечелени с пот на челото. И вижте дали ще им хареса.

В известно отношение най-изненадващото нещо в кабинета на Пилки беше колекцията от публикации за него самия относно скандала. Една скорошна статия от „Ню Йорк Таймс“ продължаваше да стои в необозначена папка върху бюрото му.

Пилки и Винтън са обект на разследване, което несъмнено ще се проточи и заплете за пореден път и в крайна сметка няма да докаже нищо, няма да накаже никого и ще има единствено негативни последици за правата на най-важните хора — средностатистическите граждани на света, които просто се борят да свържат двата края.

Та напълно обяснимо Пилки имаше повече недоброжелатели, отколкото се полагаха на средностатистическия гражданин на света. Намирах се в почти противоположната ситуация на това да нямаш никакви насоки. Всичко, което бях прочел, бе само върхът на айсберга. Отбелязвах всичко, в което се споменаваше конкретна заплаха, но информацията се трупаше, а списъкът от заподозрени щеше да стане невъзможно дълъг.

Едно нещо ми се изясни със сигурност: имахме нужда от по-голям екип.