Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (94)

92.

Станислав Вайда примигна и отвори очи. В началото не виждаше нищо друго, освен мъгляви очертания. После съвсем бавно нещата започнаха да придобиват по-ясни форми. Стена. Бетон. Стар бойлер върху напукан циментов под.

Последният му спомен беше от парка. Да. Момчето. Нима се случи едва вчера?

— Здравей — каза някой и Станислав подскочи от изненада. Сърцето му запрепуска в галоп още щом осъзна, че има причина да се страхува.

Там имаше човек. Тъмна коса. Смътно познат.

— Къде съм? — попита Станислав.

— Вашингтон.

— Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид.

Осъзна, че ръцете му не са вързани. Краката му също. Никакви вериги, никакви белезници. Очакваше да е обратното. Погледна надолу и видя, че е седнал на стар дървен стол.

— Не ставай — нареди мъжът. — Все още си доста замаян.

Беше виждал лицето на този човек. В приюта. Да. С двамата чернокожи детективи. Да. Да.

— Ти от полицията ли си? — попита. — Арестуван ли съм?

Мъжът се изкиска тихичко — доста странна реакция.

— Не, професоре. Мога ли да те наричам Станислав?

Ситуацията започваше да се изяснява, но той все още не намираше никакъв смисъл в това, което се случваше.

— Откъде знаеш името ми? — попита.

— Да речем, че се възхищавам от работата ти — отвърна мъжът. — Видях какво направи онази нощ на площад „Фарагът“ и няма да скрия, че съм впечатлен. Определено си струваше да измина целия път дотам.

Стомахът на Вайда се сви. Имаше чувството, че ще повърне. Или ще изгуби съзнание.

— Господи…

— Не се тревожи. Няма да издам тайната ти. — Мъжът придърпа още един стол и се настани срещу него. — Но нека те попитам нещо, Станислав. Какво толкова има в тези прости числа? В полицейските доклади се казва, че е свързано е хипотезата на Риман. Така ли е?

Значи той знаеше. Непознатият знаеше какво е направил. Станислав усети топлина от сълзите в ъгълчетата на очите си.

— Да — потвърди. — На Риман. Да.

— Но какво толкова има в нея? Просветли ме, професоре. Умирам да разбера.

Станислав отдавна не беше виждал любопитство в очите на млад човек. От години. От цяла вечност…

— Както ти е известно, нулата на дзета-функцията на Риман лежи на критичната права между нула и едно, ако дзета-функцията е равна на нула…

— Не — прекъсна го мъжът. — Чуй ме внимателно. Защо убиваш заради нея? Какво означава тя за теб?

— Всичко — отвърна той. — Това е все едно да уловиш безкрайността, разбираш ли? Да си представиш нещо толкова необятно, че да преминеш отвъд идеята за размери и ограничения…

Мъжът го зашлеви през лицето с всичка сила.

— Не искам да слушам тъпите ти лекции, професоре. Искам да знам защо убиваш тези момчета точно по този начин. Е, можеш ли да отговориш на този въпрос, или не? Ти си интелигентен човек, би трябвало да можеш.

Да, можеше, внезапно осъзна Станислав. Да. Да. Финалът на тази история бе изтръгнат от ръцете му. Вече нямаше място за нищо друго, освен за истината.

— За тези момчета е по-добре да са мъртви — обясни той. — За тях тук няма нищо друго, освен мизерия и страдание. Не разбираш ли? Не го ли проумяваш?

— Проумявам го.

— Те са изгубили божията закрила, но аз все още мога да им помогна. Мога да им дам онова, което е безкрайно — каза. — Мога да ги върна обратно при бог. Разбираш ли?

— Мисля, че разбирам — каза мъжът и се изправи. — Много съм разочарован. С теб можехме… — Той замълча и се усмихна. — Е, всъщност няма значение какво можеше да бъде. Благодаря ти, професоре, за полезната образователна лекция.

— Не — каза Станислав. — Аз ти благодаря.

Тогава видя ледокопа в ръката на мъжа и го проследи с поглед — нагоре, после леко встрани и как изчезна в сянката на силуета до голата крушка на тавана. Станислав вдигна високо брадичка и се откри максимално, така че — каквото и да става — мъжът да не пропусне да улучи.